5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 148
гр.София,
29.03.2016 г.
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети март две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател:ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
като разгледа докладваното от съдията Райчева ч.гр.д. № 1101 описа за 2016 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК.
Обжалвано е определение № 76/27.01.2016 г., постановено по гр.д. № 464/2014 г. на Варненски апелативен съд, с което по реда на чл. 248 ГПК е допълнено определение № 5 от 04.01.2016 г., постановено по същото гражданско дело в частта за разноските и са осъдени ищцовите дружества [фирма] за сумата от 3 360,26 лв, [фирма] за сумата от 4 881,87 лв и [фирма] за сумата от 4 881,87 лв – представляващи разноски за адвокатско възнаграждение, държавна такса и назначени експертизи, сторени пред първа и втора инстанция от ответниците по иска – А. Б. Д. и Я. Б. А..
Недоволни от постановеното определение на Варненския апелативен съд в частта му, с която е уважена претенцията на ответниците за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение са жалбоподателите и ищци в производството [фирма], [фирма] и [фирма], действащи чрез процесуалния си представител адв. З. Д., които го обжалват по съображения за неправилност, поради нарушения на процесуалния закон и необоснованост. В жалбата се сочи, че въззивният съд при постановяване на определението си е нарушил задължителните постановки на Тълкувателно решение № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС като е приел, че представените от ответницата А. Д. договор за правна защита от 13.12.2012 г. и две разписки извън този договор са достатъчно доказателство за извършеното плащане на адвокатски хонорар от ответницата в размер на 14 000 лв. Според жалбоподателите представянето на разписки отделно от договора за правна помощ не съответства на изискванията на соченото тълкувателно решение и не доказва реалното заплащане на договореното възнаграждение. Възразява се, че по делото не е представен договор за правна защита и съдействие, сключен с ответника Я. Д., поради което и присъждането на разноски за адвокатско възнаграждение в негова полза е било неправилно. Оспорват се съждението на въззивният съд, че реалното заплащане на общите разноски по делото само от единия от двамата ответници касае техните вътрешни отношения и поради това е ирелевантно за уважаването на съвместната им претенция за разноски.
Ответниците по жалбата А. Б. Д. и Я. Б. А. заявяват становище за неоснователност на жалбата. Оспорват тезата на жалбоподателите, че разписката за платения адвокатски хонорар следва да бъде инкорпорирана в договора за правна помощ и излагат фактическата обстановка, която е наложила разсрочването на заплащането на възнаграждението за правна помощ. Поддържа се становище и за недопустимост на жалбата, тъй като според ответниците възраженията на жалбоподателите за липса на действително плащане са процесуално преклудирани и следвало да бъдат заявени до постановяване на решението пред първа инстанция.
Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, подадена е против акт, подлежащ на самостоятелно обжалване съгласно чл. 248, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 274, ал.2 ГПК – поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество, частната жалба е частично основателна.
С обжалваното определение апелативният съд е приел, че разноските сторени от ответниците А. Д. и Я. А. пред двете инстанции следва да бъдат възложени в тежест на ищцовите дружества, тъй като пред първа инстанция част от исковете им са били отхвърлени и за част от тях решението не е било обжалвано и е влязло в сила. В останалата си част исковете са били предмет на висящото въззивно производство пред апелативния съд, което е било впоследствие прекратено поради десезиране на съда от ищците. Това фактическо положение е обусловило според съда правото на разноски на ответниците, сторени и пред двете инстанции. Съдът приел за доказани по основание и размер претендираните разноски за адвокатско възнаграждение въз основа на приложения договор за правна помощ, с който е уговорено адвокатско възнаграждение в размер от 14 000 лв, изявлението за заплащане на 200 лв от тях, инкорпорирано в договора и два броя разписки /л. 237 и л. 238 от първоинстанционното дело/ – всяка за сумата от 6900 лв, както и че е валидно сезиран за присъждането им. След като е приспаднал присъдените пред първа инстанция суми, в които части първоинстанционното решение е влязло в сила и добавил сторените пред въззивния съд разноски за държавна такса, както и съответните разноски за извършените по делото съдебно-икономическа и съдебно-техническа експертизи, съдът е намерил за основателна претенцията за разноски до сумата от 13 126 лв, като е осъдил ищците да я заплатят разделно съразмерно с отхвърлената част от исковете им.
Не могат да намерят подкрепа оплакванията на жалбоподателите, че въззивният съд в нарушение на правилата на процесуалния закон и на приетите задължителни постановки с ТР 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС е присъдил разноски за адвокатско възнаграждение, без да са налице доказателства за реалното им извършване. С т. 1 от цитираното тълкувателно решение Общото събрание на ГК и ТК на ВКС прие, че основателността на претенцията за разноски е предпоставена от доказването на реалното им извършване посредством удостоверителното изявление на страните, инкорпорирано в договора, че уговорената парична сума е реално предадена. За да е доказана претенцията за разноски е възможно, но не е задължително това изявление да е отразено върху съглашението, сключено между довереник и доверител за извършването на правна услуга. Достатъчно е наличието на разписка, която може да е съставена наред или след сключването на договора. Това е така, защото не съществува изискване за страната, въведено със закон или изведено по тълкувателен път, да изпълни произтичащото от договора за правна помощ парично задължение в деня на сключването му. За да бъдат признати разноските по чл. 78, ал. 1 ГПК е достатъчно плащането да бъде извършено, респ. доказателството за релевантния факт да бъде съставено до деня, в който искането за разноски се преклудира.
Наведените от жалбоподателите доводи, че съдът неправилно е присъдил разноски и за двамата ответници, без наличие на приложен договор за правна помощ и доказателства за извършването им от единия от тях – Я. Д. са основателни. Изложеното от въззивния съд съображение, че сключването на договора за правна помощ от единия или от двамата ответници касае техните вътрешни отношения и затова не въздейства върху основателността на съвместната им претенция за разноски е неправилно, тъй като не е изпълнено изискването да е доказано извършването на разноските от съответната страна – в случая Я. А.. Лицето не фигурира в подписания договор за правна помощ, поради което не може да се приеме, че съществува мандатно правоотношение между него и процесуалния представител, осъществил защитата по делото. Липсват и доказателства, че именно това лице е заплатило част или цялата сума, дължима по договора за правна помощ, което съставлява условие за уважаването на претенцията по чл. 78 ГПК. Въпреки изложеното обаче, претендираната от страните и присъдена от въззивния съд парична сума за разноски за адвокатско възнаграждение е доказана по размер от другата ответница – А. Д., тъй като в приложените разписки и договор за правна помощ са налице данни, че процесната сума е заплатена на процесуалния представител именно от нея. Същото се отнася и за приложените платежни нареждания за внесени държавни такси и депозити за назначените по делото експертизи. Ето защо, претенцията за разноски следва да бъде уважена като вместо на двамата ответници, разноски следва да се присъдят само на А. Б. Д., а обжалваното определение в частта, с която разноски са присъдени в полза на Я. А. следва да бъде отменено.
Правилни са мотивите на въззивния съд, че искането по чл. 78, ал. 5 ГПК за намаляване на адвокатското възнаграждение поради прекомерност не е било заявено в съответния срок и е било процесуално преклудирано, поради което и на това основание присъденото от съда възнаграждение не може да бъде намалено.
В частта, с която е отхвърлена претенцията за разноски над 13 126 лв. до претендираните 15 106 лв. определението не е обжалвано и е влязло в сила.
Предвид изложените съображения, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
ОТМЕНЯ определение № 76/27.01.2016 г. постановено по гр.д. № 464/2014 г. на Варненски апелативен съд в частта, с която са осъдени КК [фирма], [фирма], [фирма] да заплатят разноски по делото на Я. Б. А., КАТО ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на Я. Б. А. за заплащане разноски по гр.д. № 464/2014 г. на Варненски апелативен съд в размер на 13 126 лв.
ПОТВЪРЖДАВА определението в частта му, с която е осъдено дружеството [фирма] да заплати на А. Б. Д. сумата от 3 360.26 лв; дружеството [фирма] да заплати на А. Б. Д. сумата от 4 881.87 лв; [фирма] да заплати на А. Б. Д. сумата от 4 881.87 лв.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: