6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 148
С., 09.03.2011 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 11.02.2011 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 614/2010 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ЕТ В. П. П., упражняващ търговска дейност под фирма “В. П.- П.”,[населено място] против въззивно решение на С. окръжен съд № 14 от 22.02.2010 год., по в.гр.д.№ 543/2009 год., с което е потвърдено решението на С. районен съд № 382 от 27.11.2009 год., по гр. д.№ 276/2009 год. и са отхвърлени предявените от касатора, като ищец, срещу [фирма],[населено място] обективно съединени искове – по чл. 327, ал.1 ТЗ за сумата 1234.87 лева, представляваща стойността на доставени, но неплатени строителни материали по фактура № [ЕГН] от 01.11.2007 год., ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 13.03.2009 год. до окончателното и изплащане и по чл. 86, ал.1 ЗЗД за сумата 265.90 лв.- мораторна лихва за периода 27. 10. 2007 год.- 13.-3.2009 год..
С касационната жалба е въведено оплакване за недопустимост и алтернативно за неправилност на обжалваното решение, касационни основания по чл.281, т.2 и т.3 ГПК, като с изложените в обстоятелствената част на касационната жалба подробни съображения за необоснованост, допуснато нарушение на материалния закон-чл.327, ал.1 ТЗ, във вр. с чл. 286, ал.1 ТЗ и на съществените съдопроизводствени правила, свързани с преценката на събраните по делото доказателства, вкл. признанието на ответника относно релевантните за възникване на облигационната връзка между страните обстоятелства и показанията на разпитания св. Т., е аргументирано единствено визираното касационно основание по т.3 на чл.281 ГПК.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касационното обжалване по приложно поле е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК.
Твърдението на жалбоподателя е, че разрешените от въззивния съд и значими за крайния правен резултат по делото въпроси на материалното и процесуално право, които обобщени и доуточнени от настоящата инстанция, в съответствие с правомощията и в производството по чл.288 ГПК, според т.1 на ТР № 1/ 19. 02. 2010 год. на ОСГТК на ВКС се свеждат до: 1. Критериите за определяне вида и характера на сделката- търговска продажба; 2. Доказателствената тежест за установяване факта на реално получаване на доставената стока от купувача и 3.Правните последици от получена без възражения в канцеларията на търговеца- купувач едностранно съставена от продавача фактура,” касаят по – особена хипотеза на приложението на чл. 327, ал.1 ТЗ, поради което в новите условия на действие на ГПК и ЗСч са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото при разрешаване на спорове за отговорност за неизпълнение”.
Позовавайки се на съществуващо противоречие между обжалваното въззивно решение и приложените в препис решения на други съдилища и отделни състави на ВКС, постановени според касатора по идентичен материалноправен спор, последният е аргументирал и основание по чл. 280, ал.1, т.2 ГПК.
Ответната по касационната жалба страна [фирма],[населено място] в депозирания по реда и в срока по чл.287 ГПК отговор е възразил срещу достъпа до касационен контрол и алтернативно срещу основателността на поддържаните касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК от надлежно легитимирана във въззивното производство страна и срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение по предявените в обективно кумулативно съединяване искове, основани на чл.327, ал.1 ТЗ, във вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД и на чл.86, ал.1 ЗЗД Смолянският окръжен съд, след обстоен анализ на събраните по делото доказателства е счел, че между страните липсва сключен договор за търговска продажба на описаните в едностранно съставена от продавача фактура стоки, чиято обща стойност формира претендираното главно вземане, поради което е изградил краен правен извод, че в тежест на ответника, като търговец, не е възникнало задължение за заплащането му. Изложени са съображения, че доколкото постигнато между Т. И., В. П. и трети на настоящия правен спор лица съгласие е в качеството им на ФЛ-собственици на гаражи на ул.” Грудьо войвода” в[населено място] да изградят с общи усилия, труд и средства водопровод и канализация за притежаваните от тях обекти, материалите за които съоръжения да бъдат доставени от ищеца, то извършената от последния доставка, освен, че няма търговски характер, не е и основание за ангажиране договорната отговорност на ответното ООД за неизпълнение, за което качеството на И. на негов управител е правно ирелевантно.
При обосноваване на крайните си правни изводи за недължимост на претендираната по реда на чл.327, ал.1 ТЗ сума Смолянският окръжен съд се е позовал на експертните заключения на изслушаните в хода на делото съдебно- счетоводна и съдебно- почеркова експертизи, според първото от които процесната фактура никога не е осчетоводена в ответното ТД, нито е отразявана като разход по с-ка 60 или вписвана в дневника за покупки за ползване на данъчен кредит, а съгласно второто-почеркът за “получател” в обратната разписка, удостоверяваща получаването и в канцеларията на ЮЛ- търговец не положен от управителя му Т.И., както и на отсъствието на доказателства, удостоверяващи реалното предаване на описаната в процесната фактура стока на ответника.
Следователно от съпоставката на решаващите мотиви, съдържащи се в съобразителната част на обжалваното решение и въведените от касатора в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК твърдения, се налага правен извод, че поставените правни въпроси се включват в предмета на спора и като обусловили крайния изход на делото, попадат в обхвата на чл. 280, ал.1 ГПК – главна предпоставка за допускане на касационното обжалване.
Неоснователно е позоваването на селективния критерии по чл.280, ал. 1, т.3 ГПК.
Съгласно задължителните за съдилищата в страната постановки възприети с т.4 на ТР №1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС правният въпрос, разрешен в обжалваното въззивно решение се явява от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото в тяхното създадено от законодателя кумулативно единство, само когато разглеждането на същия ще допринесе за промяна на създадената, поради неточно тълкуване на правната норма съдебна практика, или за възприемане на различно от вече даденото и тълкуване, поради настъпила промяна в законодателството или в обществените условия, при които първата е била създадена, а развитие на правото – когато съществуващата непълнота, неяснота или противоречие в закона налагат чрез създаване на съдебна практика по прилагането му да бъде преодоляно неговото несъвършенство и по този начин да се осигури решаването на делата според точния му смисъл и съществуващите обществените отношения, но разглежданият случай не попада в сочените хипотези.
Освен, че във вр. с приложението на чл.327, ал.1 ТЗ и критериите за квалифициране на продажбата като търговска съществува трайно установена и безспорна съдебна практика, според която, по арг. от чл.1, ал.1 ТЗ и чл. 286, ал.1 ТЗ, разграничението за определяне на сделките като търговски следва всякога да се базира на създадените от самия законодател обективен и субективен критерии, а преценката за наличието на всеки един от тях – да се осъществява въз основа на конкретните факти и доказателства по делото, като отсъства основание тази съдебна практика да бъде изоставена, за да се осъвремени същата, то обстоятелството, че нормата на чл.318, ал.2 ТЗ, с която от обхвата на търговските сделки изрично е изключена продажбата, имаща за предмет вещ за лично потребление и като купувач- физическо лице, е ясна и непротиворечива, което изключва и необходимост от корективното тълкуване, за да бъде осигурено точното и прилагане от съдилищата.
Що се касае до останалите материалноправен и процесуалноправен въпроси, поставени от жалбоподателя, то в случая липсва каквато и да е аргументация, която да обосновава начин по който същите, като общовалидни и надхвърлящи рамките на конкретния казус се явяват едновременно релевантни за точното прилагане на закона и за развитие на правото, а това само по себе си, при създадения с действащия ГПК факултативен касационен контрол е достатъчно, за да се отрече наличието на сочения критерий за селекция.
Отделен в тази вр. остава въпросът, че по отношение разпределението на доказателствената тежест в процеса, вкл. в хипотезата на доказване изпълнението на задължението на продавача за предаване стоката на купувача е налице както задължителна съдебна практика – постановено по реда на чл.290 ГПК решение на ВКС,ТК № 46/2009 год., по т.д.№ 454 /2008 год., така и трайно непротиворечива актуална съдебна практика на съдилищата, която съобразена с основания принцип на процесуалния закон изисква всяка страна да установи обстоятелствата, на които основава исканията или възраженията си, извличайки изгодни за себе си правни последици, в каквато насока е и даденото от СОС разрешение.
Неоснователно е и позоваването на основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Съгласно т.3 на ТР на ОСГКТК на ВКС № 1/19.02.2010 год., за да е налице противоречие по вложения от законодателя смисъл във визираното основание, следва не обжалваното въззивно решение, каквото е твърдението на касатора, да е в противоречие с крайния правен резултат, постановен по друго влязло в сила съдебно решение по идентичен казус, а даденото от решаващия съд разрешение на поставения правен въпрос, обусловил крайния изход на конкретното дело.
Но, дори и да се приеме, че в случая се касае единствено до непрецизно мотивирано от страната основание за селектиране на касационната жалба, а не до неправилно разбиране същността на последното, твърдяното противоречиво разрешаване на формулираните въпроси също отсъства.
Освен, че двете цитирани определения на отделни състави на ТК на ВКС, постановени по реда на чл.288 ГПК не се включват в съдебната практика по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, от която не са част и приложените съдебни актове на СГС по т.д.№ 1975/2007 год.; на П. по гр.д.№ 1787/2007 год.; на П. по гр.д.№ 3141/2007 год. ; на ЯОС по гр.д.№ 548/2004 год., нито решението на АС по в.а.д.№ 135/2001 год., то съпоставката с възприетото с влязлото в сила решение на ВКС, ТК, ІІ-ро т.о. по т.д.№ 399/ 2008 год. разрешение относно възложената доказателствена тежест за установяване изпълнение на задължението на продавача за предаване стоката на купувача и за доказателственото значение на едностранно съставената фактура, не обоснова правен извод за съществуване на съставомерно противоречие, доколкото и в двата съдебни акта е прието, че доказателствената тежест за твърдяните в исковата молба факти, вкл. и предаване на доставената стока на купувача, е на ищеца, както и че едностранно съставената фактура от продавача не доказва отразеното в нея вземане по договора за доставка.
Следователно различният краен правен резултат по съпоставяните съдебни актове е постановен не въз основа на различно тълкуване на процесуалния закон от съдилищата, а се базира на различните факти и доказателства по същите, сочещи в първото на съществуващи трайни търговски отношения между страните и обусловеното от приета от неупълномощен служител на търговеца стока, удостоверена с издадена от него и неоспорена от купувача складова разписка, приложение на законовото правило на чл.301 ТЗ, а във второто – за отсъствие на каквато и да е договорна обвързаност между страните, породена от сключена помежду им търговска сделка.
Този извод се налага и от съпоставката с приложеното решение на Бургаския апелативен съд по т.д.№ 78/2005 год., в което е прието, че при наличието на установени от доказателствения материал по делото трайни търговски отношения между страните и направено от купувача, признание за дължимото плащане на доставените му растителни препарати, двустранно подписаните експедиционни бележки – първични счетоводни документи, са достатъчни да удостоверят твърдяната от ищеца търговска продажба, за валидността на която липсата на данни за счетоводно записване на едностранно издадената от последния фактура е правно ирелевантно.
С оглед изложеното искането за допускане на касационно обжалване следва да се остави без уважение.
Ответникът е претендирал заплащане на деловодните разноски, които с оглед изхода на делото в настоящето производство и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК следва да му бъдат присъдени в размер на сумата 200 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие с адв.К.- АК Смолян, приложен като писмено доказателство по делото.
Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на С. окръжен съд № 14 от 22.02.2010 год., по в.гр.д.№ 543/2009 год..
ОСЪЖДА ЕТ В. П. П., упражняващ търговска дейност под фирма “В. П.- П.”,[населено място] да заплати на [фирма],[населено място] сумата 200 лв./ двеста лева/, деловодни разноски за настоящето производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: