О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 148
София, 09.03.2017 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на осми февруари две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 2362/2016г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] против решение № 543 от 08.07.2016 г. по в. т. д. № 729/2016г. на Варненски окръжен съд, с което е потвърдено постановеното от Варненски районен съд решение № 669 от 24.02.2016 г. по гр. д. № 6927/2015 г. С първоинстанционния акт са уважени предявените от [фирма], [населено място] срещу дружеството-касатор искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 345 ТЗ за признаване за установена дължимостта на: сумата 10 405.36 евро – главница по договор за финансов лизинг № 3796-001/2008 г. за периода 01.09.2013г. – 28.02.2014г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК; сумата 691.67 евро – договорна лихва за периода 01.09.2013 г. – 28.02.2014 г.; сумата 1313.15 евро – договорена лихва за забава за периода 01.09.2013 г. – 28.02.2014 г. и сумата 129.95 евро – разноски по чл. 27 от Общите условия към договора за лизинг, за които суми е издадена Заповед за изпълнение № 2223 от 22.04.2015 г. по ч. гр. д. № 4330/2015 г. на Варненски районен съд.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно. Счита, че въззивният съд неоснователно е приел за доказан фактът на предаване на лизинговата вещ (багер „К.“) от лизингодателя на лизингополучателя само въз основа на извънпроцесуалното поведение на лизингополучателя, изразяващо се в продължително плащане на лизинговите вноски, в подаването на молба през 2009 г. за разсрочване на задълженията по договора и в подписването на споразумение между страните от 26.04.2011 г. Според касатора, решаващият състав е направил своите изводи само на база представените от ищеца доказателства, без да обсъди неговите доводи и възражения и ангажираните в тяхна подкрепа доказателства. По-конкретно, счита, че не са изложени мотиви във връзка с твърденията му, че процесната лизингова вещ не се е намирала на територията на Република България; че същата изобщо не е била регистрирана в К. при Министерство на земеделието и храните, което е условие за ползването или експлоатирането й, както и че след прекратяване на договора за лизинг самият лизингодател не е отправил искане за връщането на вещта – факт, чието логично обяснение, според касатора, е обективната невъзможност да бъде осъществено връщане или изземване на вещ, която не е получена от него.
Като обосноваващи допускането на касационно обжалване касаторът поставя въпросите: „1. Допустимо ли е фактът на извършването на плащания от страна на лизингополучателя на лизингови вноски по договор за финансов лизинг да установи и факта на предаването на лизинговата вещ и изправността на лизингодателя по отношение на задължението му за предаването на лизинговата вещ, при липсата на двустранно подписан приемо-предавателен протокол и писмени доказателства за това, както и при липсата на доказателства за връщането на вещта след прекратяване на договора за лизинг; 2. Доколкото съгласно Общите условия по договора за финансов лизинг регистрирането на лизинговата вещ е задължение на лизингодателя и извършването на такава регистрация пред компетентен държавен орган е необходимо условие с оглед възможността за ползването й по предназначение по смисъла на чл. 11, ал. 11 от Закона за регистрация и контрол на земеделската и горската техника във връзка с чл. 2 от Наредба № 15 от 10.11.2005 г. за реда и условията за регистрация на земеделската и горската техника, то установеното неизпълнение на това задължение на лизингодателя представлява ли неизпълнение на договора за лизинг и неизправност на лизингодателя по договора“. По отношение на първия въпрос се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с аргумента, че липсва относима съдебна практика, а по отношение на втория въпрос – основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 (неправилно посочена т. 1), подкрепено с влязлото в сила решение № 724 от 07.07.2011 г. по т. д. № 1201/2011 г. на Варненски окръжен съд.
Ответникът по касация – [фирма], [населено място] (понастоящем [фирма], [населено място]) – заявява становище за недопускане на касационното обжалване, респ. за отхвърляне на касационната жалба като неоснователна по съображения, изложени в писмен отговор от 14.11.2016 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което са уважени предявените от [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място] искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 345 ТЗ, въззивният съд е приел за безспорно установено, че между страните е възникнало облигационно правоотношение по сключения между тях договор за финансов лизинг № 3796-001/2008 г. с предмет багер „К.“ и че по същото ответникът-лизингополучател има неизпълнени задължения за заплащане на: сумата 10 405.36 евро – главница (лизингови вноски) за периода 01.09.2013г. – 28.02.2014г.; сумата 691.67 евро – договорна лихва за периода 01.09.2013 г. – 28.02.2014 г.; сумата 1313.15 евро – договорена лихва за забава за периода 01.09.2013 г. – 28.02.2014 г. и сумата 129.95 евро – разноски по чл. 27 от Общите условия към договора за лизинг. Като неоснователно е преценено основното възражение на ответника, че не дължи претендираните суми, тъй като лизингодателят е неизправна страна по договора, доколкото не е изпълнил задължението си да му предаде лизинговата вещ. Според решаващия състав, независимо от липсата на съставен приемо-предавателен протокол, предаването на лизинговата вещ на лизингополучателя следва да се счита доказано чрез извършените от него действия, а именно – една година след сключването на договора лизингополучателят е подал молба за разсрочване на задълженията си; през м. април 2011 г. между страните е подписано споразумение, в което лизингополучателят е признал задълженията си по процесния договор за лизинг, като по негова молба и в негова полза същите са били преструктурирани, а освен това в раздел ІІ на споразумението изрично е признал и факта на предоставяне на процесната лизингова вещ; в продължение на повече от четири календарни години (до края на 2012 г.) лизингополучателят е заплащал пълно и цялостно дължимите лизингови вноски, без да е оспорвал изправността на лизингодателя до завеждане на делото на основание чл. 230, ал. 2 ЗЗД във връзка с чл. 344, ал. 1ТЗ, нито е отправил изявление за разваляне на договора на това основание.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
По отношение на поставените от касатора процесуалноправни въпроси не е осъществено общото изискване на закона (чл. 280, ал. 1 ГПК) да са значими за изхода на конкретното дело съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. По отношение на първия поставен въпрос отсъствието на посочената задължителна предпоставка произтича от обстоятелството, че същият не съответства на изложените в акта мотиви. Изводът на въззивния съд, че лизинговата вещ по процесния договор за лизинг е предадена на ответника е направен не само поради факта на извършването на плащания на лизинговите вноски за дълъг период от време, но и поради други действия на лизингополучателя, преценени като признание за изправността на лизингодателя – подаването на молба през 2009 г. за разсрочване на задълженията на лизингополучателя и подписването на споразумението от 2011 г. за преструктуриране на същите, в което, освен изрично признание за размера на дълга, се съдържа и изрично признание за предоставянето на лизинговата вещ. Следователно, поставеният въпрос е обусловен от твърденията на самата страна, а не от съображенията на съда. Отделно от това, следва да се отбележи, че по този въпрос не би могло да се допусне касационно обжалване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, от една страна, поради обстоятелството, че същото е заявено само бланкетно – без да е аргументирано наличието на визираните в него две кумулативни предпоставки, а от друга страна – тъй като решаването на така поставения въпрос е обусловено от конкретните факти и доказателства, т. е. въпросът не е правен, а фактически.
Що се отнася до втория въпрос, същият не може да бъде определен като обусловил изхода на конкретното дело, доколкото изобщо не е бил предмет на обсъждане в мотивите на въззивния акт. Безспорно, липсата на произнасяне по наведения от въззивника (сега касатор) довод, свързан с липсата на регистрация на лизинговата вещ по предвидения в нормативните актове специален ред, представлява процесуално нарушение. Доколкото обаче конкретен процесуалноправен въпрос в тази връзка не е поставен (изложени са само оплаквания в касационната жалба), то посоченото нарушение не може да бъде преценявано като основание за допускане на касационното обжалване. Предвид липсата на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, касационната инстанция не дължи произнасяне относно заявеното по отношение на него основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, а именно за противоречие с представеното влязло в сила въззивно решение на Варненски окръжен съд.
Поради изложените съображения касационната жалба не следва да бъде допусната до разглеждане.
Въпреки този изход на делото, искането на ответника за присъждане на разноски за настоящото производство не следва да бъде уважено предвид липсата на доказателства такива да са направени.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 543 от 08.07.2016 г. по в. т. д. № 729/2016г. на Варненски окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: