О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№148
София, 30.12. 2008 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на двадесет и седми ноември през две хиляди и осма година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА АРСОВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 2886 по описа за 2008 г. взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от В. И. Т. и П. П. Т. , действащи чрез адв. С против решение № 413/17.04.2008 г. на Варненския окръжен съд, постановено по въззивно гр.д. № 1407/2007 г. в частта, с която спрямо касаторите са уважени исковете по чл. 26, ал. 2, предл. 5 ЗЗД и положителния установителен иск за собственост.
Жалбата е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимни страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Антон А. Х. е необходим другар на касаторите по иска с правно основание чл. 26 ЗЗД. Не е изразили желание да се присъедини към касационната жалба.
Администриращият съд е извършил размяна на книжата между страните, като насрещната страна Д. Х. М. не е подала отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
След провеждане на процедура по чл. 285 ГПК веднъж от Варненския окръжен съд и повторно от Върховния касационен съд, касаторът е представил изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК.
По заявените снования за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, ІV гражданско отделение, намира следното:
С решението, против което е подадена касационната жалба е признат за нищожен договорът, с който ответникът А. А. Х. е продал на ответниците В спорния имот, на осн. чл. 26, ал. 2 ЗЗД, като по отношение на тях и другите двама ответника С е признато за установено, че ищцата Д е собственик на същия.
За да постанови този резултат, съдът установил, че С. С. по време на брака си с В. С. предявил срещу Д. М. иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД с предмет същия имот, който е уважен.
В последствие, с влязла в сила присъда по нохд № 2254/2002 г. Купувачът С. е признат за виновен в това, че е съставил неистински частен документ – договор за покупко-продажба, като го е употребил да докаже пред съда, че съществува правно отношение с Д. М. Виолета С. е призната за виновна в това, че на 09.12.1999 г. като свидетел по делото с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД, е потвърдила неистина.
Междувременно, С. са продали на А. Х. същия имот, който от своя страна, след три месеца, представляван от С. С. е препродал имота на В. Т. по време на брака му с П. Т.
Съдът е приел, че двете сделки са били абсолютно симулативни, като е изходил от конкретните обстоятелства при които са сключени те /без оглед от купувачите, без въвод във владение, включително и към 2007 г./; краткият период, в който са осъществени двете продажби, ниската цена и липсата на данни за плащане по договорите. Съдът, също се е позовал и на показанията на свидетеля Б относно близките отношения между С, който е вписан като пълномощник на продавача по втората сделка и купувача по нея – В. Т.
Изяснено е при обсъждане на доказателствата, както и при преценката на тяхната допустимост и тежестта на доказване, че ищцата се явява трето лице по атакуваните договори за покупко-продажба.
Решението, с което искът по чл. 19, ал. 3 ЗЗД е уважен е отменено по реда на чл. 231 ГПК.
Постановено е ново, с което искът е отхвърлен.
Съдът е заключил, че ищцата се легитимира като собственик на вещта, като последващите сделка са и непротивопоставими.
Върховният касационен съд намира, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на въззивното решение.
Изложението по чл. 280, ал. 1 ГПК не е прецизно, като касаторите така и не посочват ясно кой е материално-правният или процесуално-правен въпрос, явяващ се съществен по делото и разрешен от въззивния съд в противоречие с „константната практика на Върховния съд”. Също така, не е цитирано, нито приложено, въпреки изрично дадените указания и поне едно решение на Върховния съд или Върховния касационен съд, в което да е дадено разрешение, различно от това в обжалваното решение.
От съдържанието на касационната жалба и наведените оплаквания по чл. 281 ГПК, както и от изложението по чл. 280, ал. 1 ГПК и последващата молба-уточнение, настоящият състав намира, че единственият въпрос, който може да се приеме като посочен за съществен по делото, е процесуално–правният за разпределението на тежестта на доказване симулативност на сделка в исковия процес.
Няма, основания, обаче, да се приеме, че даденото разрешение от Варненския окръжен съд е в противоречие с практика на Върховния касационен съд, която страната така и не уточнява.
Не би могло да се изходи и от хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, защото в решенията на Върховния касационен съд е последователно застъпено разбирането, че тежестта да се докаже валидността на сделката е за лицето, което черпи права от нея. Когато се твърди порок на волята от страна, която е и страна по договора, съответно правоприемник на такава, тогава само е нейна е тежестта да установи това.
В случая, страни по атакуваната продажба са А. Х. и Т. . Ищцата Д. М. е трето лице, на което се противопоставя сделката.
Следователно, поставеният въпрос не се нуждае от тълкуване, нито разрешението на въззивния съд налага това с оглед точното приложение на материално-правната норма и развитието на правото.
В заключение, жалбата не следва да се допуска до разглеждане.
Мотивиран от горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА ДО РАЗГЛЕЖДАНЕ касационна жалба, подадена от В. И. Т. и П. П. Т. , действащи чрез адв. С против решение № 413/17.04.2008 г. на Варненския окръжен съд, постановено по въззивно гр.д. № 1407/2007 г. в частта, с която спрямо касаторите са уважени исковете по чл. 26, ал. 2, предл. 5 ЗЗД и положителния установителен иск за собственост.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: