1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1483
С., 20.12. 2012 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на деветнадесети декември, през две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 850 по описа за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от К. А. Т., лично и като пълномощник на М. И. Т., и двамата от [населено място], против въззивно решение № 319 от 27.02.2012 г., постановено по в.гр.д. № 730/2011 г. на Пловдивския окръжен съд, с което като е потвърдено решение № 3039 от 25.10.2010 г. на Пловдивския районен съд, ХVІІІ гр. състав, постановено по гр.д. № 2509/2008 г., са отхвърлени предявените от касаторите срещу С. С. Д. и Т. С. Д., и двамата от [населено място], Пловдивска област и А. В. С. от [населено място], искове с правно основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД, за признаване за установено спрямо К. А. Т. и М. И. Т. на относителната недействителност на сделката покупко-продажба, осъществена на 21.07.2006 г. с нотариален акт № 18, т. 5, рег. № 4922, д. № 799 от 21.07.2006 г., на нотариус Т. Д., на недвижими имоти, находящи се в [населено място], област П..
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторите поддържат, че в постановеното решение на въззивния съд, с което неправилно е отхвърлен искът по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, съдът се е произнесъл по правни въпроси от материално и процесуално естество, обусловили изхода на делото, които са решени в противоречие с практиката на ВКС, решавани противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Поставените правни въпроси са – дали третите незадължени лица по см. на чл. 155, ал. 2, вр. с чл. 74 ЗЗД, встъпили в правата на удовлетворения кредитор срещу основния длъжник и поръчителите, могат да се ползват от правата на същия по издадения в негова полза изпълнителен лист до размера на сумата, която са платили, и дали те могат да насочат претенциите си срещу лица, които не фигурират в изпълнителния лист, но имат качеството на приобретатели на недвижим имот, придобит след настъпване на правния ефект на ипотеката и по време на изпълнителния процес, служещ за удовлетворяване на ипотекарния кредитор; дали необсъждането и подлагането на преценка в първоинстанционното и въззивно решения на приети по делото и неоспорени от страните писмени доказателства от съществено значение и обуславящи изхода на делото, представлява процесуален пропуск, изразяващ се в нарушение на процесуалните задължения на съда и доказателствените правила, е достатъчно основание делото да се върне за ново разглеждане; задължен ли е въззивният съд да мотивира съдебния си акт, включително, когато препраща към мотивите на първата инстанция; дали извършените от длъжника или негов правоприемник разпореждания с недвижим имот, предмет на принудително изпълнение в изпълнителния процес, са недействителни спрямо взискателите и присъединилите се кредитори; длъжни ли са първата и въззивната инстанции да се произнесат по отношение на липсата на отговор от страна на ответниците и да обсъдят съществуващите неблагоприятни последици за тях; дали при редовно вписана в Агенцията по вписванията възбрана върху недвижим имот, предмет на принудително изпълнение в изпълнителния процес, за ответниците/отчуждители и приобретатели на този недвижим имот/ по иск с правно основание чл. 135 ЗЗД е налице тяхното знание за увреждане на взискателите и присъединилите се кретидори по това изпълнително дело и дали по този начин са изпълнени предпоставките на чл. 135 ЗЗД за знание и увреждане от страна на длъжника и третото лице. В подкрепа на твърденията си касаторите са представили съдебна практика – решение от 25.01.2010 г. на ОС-Ямбол по в.гр.д. № 433/2009 г., 2 гр. състав, ТР № 1 от 04.01.2001 г. на ВКС по т.гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК, т. 19, решение № 775 от 14.04.1956 г. по гр.д. № 1105/1956 г. на ІV г.о. на ВС, решение от 08.02.2010 г. на ОС-Ямбол по гр.д. № 456/2009 г., ГК, І с-в, определение № 145 от 08.05.2009 г. по в.ч.гр.д. № 256/2009 г. на В., определение № 571 от 05.11.2010 г. по в.ч.гр.д. № 457/2010 г. на В..
Ответникът по касационната жалба Т. С. Д. от [населено място], област П., чрез пълномощника си адв. А. Й. от АК-П., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и изразява становище за липсата на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.
Ответниците по касационната жалба С. С. Д. от [населено място] и А. В. С. от [населено място], не изразяват становище по нея в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – оценяем иск по чл. 135 ЗЗД, с цена над 5000 лв., поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, с което като е потвърдено първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният иск по чл. 135 ЗЗД, въззивният съд е приел, че касаторите ищци, чиято е доказателствената тежест, не са установили по несъмнен начин, че към момента на сключване на продажбената сделка – 21.07.2006 г., за която твърдят, че ги уврежда, са имали качеството на кредитори на ответниците Т. и С. Д.. Приел е също така, че ищците са имали правен интерес от изпълнение на чуждото задължение, дотолкова доколкото са ипотекирали свои собствени недвижими имоти като изпълнение на чуждото задължение и са имали интерес да освободят имотите си от ипотечното задължение. Момента, в който ищците са могли да се суброгират в правата на кредитора Общинска банка АД е 04.05.2004 г., когато са изплатили частично чуждия дълг като от този момент те са суброгирали се кредитори срещу основния длъжник [фирма], като към този момент ответниците Д. не са били длъжници на кредитора Общинска банка АД. Освен това по делото не е доказано атакуваната сделка по никакъв начин да е увредила ищците, доколкото същите са конституирани в изпълнителното производство като присъединени взискатели спрямо длъжника [фирма], а не спрямо ответниците, единият/приобретателят по процесната сделка/ от които понастоящем се явява основен взискател по изпълнителното производство.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че поставените от касаторите материалноправни и процесуалноправни въпроси, посочени по-горе, като цяло не са обусловили изхода на спора, поради което не е налице главното основание за приложното поле на касационно обжалване, а именно наличие на правен въпрос от материално или процесуално естество от значение за изхода на спора – чл. 280, ал. 1 ГПК, който да е решен при наличието на три алтернативно дадени предпоставки – т. 1, т. 2 и т. 3. Следователно към главното задължително основание в ал. 1 следва да се прибави поне една от предпоставките в т. 1, т. 2 и т. 3. В конкретния случай в представеното от жалбоподателите изложение за допускане на касационно обжалване е поставен въпроса – дали третите незадължени лица по см. на чл. 155, ал. 2, вр. с чл. 74 ЗЗД, встъпили в правата на удовлетворения кредитор срещу основния длъжник и поръчителите, могат да се ползват от правата на същия по издадения в негова полза изпълнителен лист до размера на сумата, която са платили, и дали те могат да насочат претенциите си срещу лица, които не фигурират в изпълнителния лист, но имат качеството на приобретатели на недвижим имот, придобит след настъпване на правния ефект на ипотеката и по време на изпълнителния процес, служещ за удовлетворяване на ипотекарния кредитор, но предвид основния извод във въззивното решение за липсата на основната предпоставка на иска по чл. 135 ЗЗД, а именно ищците да имат качеството на кредитори по отношение на ответниците Д., така формулиран този въпрос не е обусловил изхода на спора, поради което, както се посочи по-горе, не е налице общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване по него. Вторият и третият процесуални въпроси – дали необсъждането и подлагането на преценка в първоинстанционното и въззивно решения на приети по делото и неоспорени от страните писмени доказателства от съществено значение и обуславящи изхода на делото, представлява процесуален пропуск, изразяващ се в нарушение на процесуалните задължения на съда и доказателствените правила, е достатъчно основание делото да се върне за ново разглеждане; задължен ли е въззивният съд да мотивира съдебния си акт, включително, когато препраща към мотивите на първата инстанция, по принцип са от значение за изхода на делото, но същите са решени от въззивния съд в съответствие със задължителната съдебна практика по приложението на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 172 ГПК, която е уеднаквена с постановени от ВКС решения по реда на чл. 290 ГПК. Така с решение № 470 от 16.01.2012 г. на ВКС по гр.д. № 1318/2010 г., ІV г.о. и решение № 217 от 09.06.2011 г. на ВКС по гр.д. № 761/2010 г., ІV г.о. е прието, че съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, съдът е длъжен да прецени всички доказателства по делото и да основе решението си върху приетите за установени обстоятелства и върху закона. Той е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните като той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. В тази връзка съгласно чл. 154 ГПК, всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания и възражения. В случая в съответствие с тази задължителна съдебна практика въззивният съд е приел, че ищецът по иск с правно основание чл. 135 ЗЗД следва да докаже качеството си на кредитор, факта, че процесната сделка го уврежда, както и знанието за увреждане у длъжниците, както и у третото лице, с което те се договарят. Доказването следва да изключва всякакво съмнение относно осъществяването на правнопораждащи факти в обективната действителност като в противен случай влизат в сила неблагоприятните последици за разпределение на доказателствената тежест, които задължават съда да приеме недоказаното за нестанало, какъвто е настоящия случай. Що се отнася до приложението на чл. 172 ГПК съдебната практика е уеднаквена с постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 237 от 24.06.2010 г. по гр.д. № 826/2009 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 643 от 12.10.2010 г. по гр.д. № 1246/2009 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 346 от 25.11.2011 г. по гр.д. № 1387/2010 г. на ВКС, ІІІ г.о., в които е прието, че когато въззивният съд потвърждава първоинстанционното решение, той мотивира своето решение като с оглед разпоредбата на чл. 272 ГПК може да препрати и към мотивите на първонстанционния съд. Тази възможност може да се използва при съвпадане на фактическите и правни изводи, а не само на крайния резултат от решаващата дейност. Но и в такъв случай съдът мотивира решението си като прави свои мотивите на първоинстанционния съд, с които обосновава изводите си по съществото на спора. Решението на въззивния съд е съобразено с посочената съдебна практика. В случая решаващата дейност на първоинстанционния и на възззивния съд е била еднаква по обем, тъй като пред въззивния съд не са посочени нови факти и не са представени нови доказателства. Поради съвпадане на фактическите и правни изводи, въззивният съд е възприел мотивите на първоинстанционния съд, като същевременно е отговорил на оплакванията във въззивната жалба.
С оглед изложеното по-горе, останалите материалноправни и процесуалноправен въпроси в изложението, не са обусловили изхода на спора, поради което не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. В конкретния случай допускането на касационно обжалване се обосновава с визираните в чл. 281, т. 3 ГПК основания за неправилност на обжалваното решение, в частност допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Релевираните в изложението твърдения, които касаят неправилност на решението, изразяващи се в необоснованост на въззивния съдебен акт, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, както и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила не могат да аргументират приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК. Тези основания касаят правилността на обжалваното въззивно решение при разглеждане на касационната жалба по същество, но не са основания за допускане на касационно обжалване. В изложението към касационната жалба не е обосновано наличието и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, изразяващо се в необходимостта от еднообразно тълкуване на закона по повод противоречива или непоследователна практика на Върховния касационен съд във връзка с приложението на чл. 135 ЗЗД, или от преодоляване на погрешна постоянна практика по приложението на посочения законов текст. В. решение е постановено в съответствие с трайно установената и безпротиворечива съдебна практика по приложението на чл. 135 ЗЗД, поради което не е налице приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационното му обжалване.
Въз основа на изложеното следва, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
При този изход на делото, на ответника по касационната жалба Т. С. Д. не следва да се присъдят разноски за настоящата инстанция, тъй като липсват данни такива да са направени.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 319 от 27.02.2012 г., постановено по в.гр.д. № 730/2011 г. на Пловдивския окръжен съд, по касационна жалба с вх. № 9215 от 11.04.2012 г. на К. А. Т., лично и като пълномощник на М. И. Т., и двамата от [населено място].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: