5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1485
София, 22.12.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети ноември през две хиляди и четиринадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 4313 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на П. С. М. от [населено място], чрез процесуалния му представител адв. Д. П., против въззивното решение № 57 от 4 март 2014 г., постановено по в.т.д. № 365 по описа на апелативния съд в гр. Велико Търново за 2013 г., с което е потвърдено решение № 8 от 10 януари 2013 г., постановено по т.д. № 12 по описа на окръжния съд в гр. Габрово за 2012 г. за обявяване по отношение на [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], за относително недействителна сключената на 24 юни 2011 г. безвъзмездната сделка – дарение на недвижим имот, по силата на която касаторът М. дарява на дъщеря си М. П. М. жилище, таванско помещение и мазе към него, гараж, общи части на сградата и отстъпено право на строеж върху поземления имот.
В касационната жалба се поддържа наличието на всички основания по чл. 281, т. 3 ГПК за отмяна на обжалваното решение. Оспорва се заключението на съда, че Ц. АД има качеството на кредитор, защото съгласно волята на страните, определена в чл. 45 от договор за кредит овърдрафт, предсрочна изискуемост на вземането настъпва след изпращане на покана за доброволно изпълнение, и така процесната сделка е осъществена преди възникване на вземането на ищеца на 1 август 2011 г. и интересите на ищеца не са увредени. Като неоснователно се посочва заключението, че без значение е обстоятелството, че търговското предприятие е разполагало към датата на сделката с имущество, многократно надвишаващо задълженията на търговеца. Намерението за увреждане в хипотезата на чл. 135, ал. 3 ЗЗД също не е доказано и презумпцията по ал. 2 е неприложима в случая, тъй като сделката е извършена преди възникване на вземането на банката срещу длъжниците. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се заявява искане за допускане, без да се обосновава наличието на допълнителните критерии по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Ответникът [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявано от изпълнителния директор И. Д. и прокуриста Т. А., чрез процесуалния си представител адв. Л. М., в отговор на касационната жалба изтъква доводи за липса на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на жалбата.
Срещу същото въззивно решение е подадена касационна жалба и от М. П. М. от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. Н. К..
В касационната жалба се поддържа наличието на всички основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Сочи се различие в правната квалификация на претенцията в доклада по делото и решението, при което е нарушено правилното разпределяне на доказателствената тежест и служебното начало от страна на съда, както и правото на защита на касаторката. Заявява се, че правилната правна квалификация на спора е по чл. 135, ал. 3 ЗЗД, като съдът изобщо не е обсъждал въпроса за размера на вземането предвид възприетия от съда извод, че ищецът е кредитор на прехвърлителя от самото сключване на договора за овърдрафт през 2008 г. В тази връзка непротивопоставими на касаторката са доказателствата по заповедното производство, тъй като тя не е участвала в него. Кредиторът също не е доказал, че атакуваната сделка го уврежда, както и намерението на страните по нея за това. Мотивите на съда са в противоречие с експертизите за установените активи и задължения на едноличния търговец. Недоказани са и елементите от фактическия състав на чл. 135, ал. 1 ЗЗД. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поддържа искане за допускането му в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК.
И по тази касационна жалба е подаден отговор от [фирма], чрез процесуалния й представител адв. Л. М., с твърдения за липса на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на жалбата.
К. жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК.
С решението си въззивният съд приема правна квалификация на предявения иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД. Прието е, че договорът за кредит е сключен през 2008 г., което означава, че банката е кредитор на първия ответник още преди извършване на разпоредителната сделка, а правото на кредитора да иска обявяване на недействителността на сделката, която го уврежда, не е предоставено само на кредитор с изискуемо вземане. Промяната в хода на съдебното производство на правната квалификация, дадена от първата инстанция в доклада по чл. 146 ГПК, не опорочава съдебния акт, тъй като подлежащите на доказване факти и в двете хипотези (на ал. 1 и ал. 3 на чл. 135 ЗЗД) са сходни за ответниците, а разликата е само за кредитора, който в първата хипотеза следва да установи увреждаща цел, а дори и пред въззивния съд ответниците не са направили доказателствени искания, позовавайки се на допуснати процесуални нарушения във връзка с правната квалификация и доказателствената тежест. Заключено е, че с процесната, при това безвъзмездна, сделка длъжникът е намалил имуществото си и е лишил кредитора от възможност да си събере вземането от имота, предмет на сделката, а знанието на приобретателя за увреждането при условията на чл. 135, ал. 1 ЗЗД, е без значение.
К. съд приема, че обжалваното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване на касатора М. се поставят правните въпроси какъв статут има длъжник по договор за банков кредит от момента на подписване, а не от момента на поканата за доброволно изпълнение, както и към кой момент следва да се преценява имущественото положение на длъжника – към датата на оспорената сделка или по принцип. Точните мотиви на съда са, че правото да се търсят последиците по чл. 135 ЗЗД е дадено не само на кредитор с изискуемо вземане. Какъв е статутът на длъжника по договор за банков кредит към двата момента (моментът на сключване на договора и моментът на настъпване на неговата изискуемост), не е коментирано от съда. Затова първият правен въпрос не адресира обусловило изхода на спора разрешение на въззивния съд. Такъв е случаят и по втория въпрос. Преценката на съда в обжалваното решение е, че в резултат на извършеното разпореждане, и то безвъзмездно, длъжникът е намалил имуществото си и е лишил кредитора си от възможността да събере вземането си от имота, предмет на сделката. Дали тази преценка е станала при съображението, че длъжникът няма други имоти към съответния момент (което в случая не е така), или по принцип всяко намаляване на имуществото на длъжника е основание да се приеме, че е налице увреждане на кредитора, не е коментирано в мотивите на въззивното решение. Затова правният въпрос отново не е относим към конкретните разрешения на въззивния съд.
И правните въпроси на касаторката М. не обосновават допускането на касационното обжалване. Пита се има ли право съдът да променя собствената си правна квалификация на спора със съдебния акт, променяйки по този начин разпределението на доказателствената тежест при приключили устни състезания, отнема ли се възможността за правилно организиране на защитата на ответника при подобна промяна на правната квалификация по спора, и накърняват ли се правата на защитата при промяна на квалификацията на спора и респективно на разпределението на доказателствената тежест. Отговор на правните въпроси не се установява в посочената от касаторката съдебна практика, тъй като в цитираното решение № 45 по т.д. № 516/2009 г., ІІ т.о., е даден отговор на въпроса за правната квалификация на иска, която следва да бъде определена съобразно фактите по делото и твърденията, на които ищецът основава своето право, и на задължението на съда да се произнесе по правния спор, с който е сезиран с исковата молба (ВКС в посоченото решение възприема традиционното тълкуване, закрепено и от ОСТГТ в ТР № 1/2013 г., т. 2, че въззивният съд, когато прецени, че дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна и на страните са дадени неточни указания за подлежащите на доказване факти, сам следва да даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест), а задължението на съда да даде правна квалификация е дадено и с ТР № 1/2001 г., ОСГК (ППВС № 1/1953 г. не разгледа изрично този въпрос). Безспорно е, че след като дори въззивният съд може да определи правилната правна квалификация на претенцията, то не е налице пречка такава промяна да бъде извършена и от първоинстанционния съд. Тази промяна обаче следва да се обвърже, както сочи и цитираното тълкувателно решение, с ненакърняване правото на защита на страните по спора. В разглеждания случай във въззивната си жалба касаторката подробно е изложила своите съображения по допуснатото според нея съществено процесуално нарушение от страна на първата инстанция, предвид неправилно дадените указания във връзка с правната квалификация на предявения иск, но въпреки твърденията си, не е поискала събиране на доказателства за обстоятелства, които неправилно не са били посочени от съда. В изрична молба от 28 януари 2014 г. касаторката чрез процесуалния си представител заявява, че няма нови доказателствени искания пред въззивния съд. Предвид посочените обстоятелства е явно, че на страната не е била отнета възможността да организира защитата си предвид промяната в правната квалификация, нито пък правото й на защита в случая е накърнено.
Поставя се и правният въпрос намерението за увреждане в хипотезата на чл. 135, ал. 3 ЗЗД от страна на третото лице по сделката предполага ли се и може ли да се презумира неговата недобросъвестност, независимо от отношенията с другата страна по сделката. Твърдяното противоречие с цитираната от касаторката съдебна практика не се установява, тъй като съдът приема различна правна квалификация на предявения иск, а не сочената от касаторката. Предмет на питане от страна на касаторката не е станало и разрешението на съда, обусловило изхода на спора, относно значението на уведомяването на длъжника за обявяване на кредит за предсрочно изискуем в контекста на договор за комбиниран кредит – овърдрафт и кредит с погасителен план, и оттам – за правилната правна квалификация на предявения иск.
В заключение, нито един от касаторите не е успял да постави общото основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което то не следва да се допуска.
При този изход на спора е основателно искането на ответника, сторено в отговора на касационната жалба на П. М., за присъждане на 1520,40 лева, заплатени по договор за правна защита и съдействие.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 57 от 4 март 2014 г., постановено по в.т.д. № 365 по описа на апелативния съд в гр. Велико Търново за 2013 г.
ОСЪЖДА П. С. М., ЕГН [ЕГН], с адрес в [населено място], [улица], да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], сумата от 1520,40 (хиляда петстотин и двадесет цяло и четиридесет стотни) лева за касационното производство.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: