4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1486
София, 22.12.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми ноември през две хиляди и четиринадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 4708 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Б. Йорданов В. от [населено място] хан, чрез процесуалния му представител адв. Ц. П., против решение № 812 от 28 април 2014 г., постановено по в.гр.д. № 416 по описа на апелативния съд в гр. София за 2014 г., с което е потвърдено решение № 438 от 25 октомври 2013 г., постановено по гр.д. № 418 по описа на Софийския окръжен съд за 2012 г. за осъждането на В. да заплати на [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], на основание чл. 45 ЗЗД сумата 15996,25 лева обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в ремонт на лек автомобил, ведно със законната лихва от предявяването на иска, и на основание чл. 86 ЗЗД сумата от 5096,27 лева за времето 23 май 2009 г. – 22 май 2012 г.
В касационната жалба се заявява неправилност на обжалваното решение като постановено при нарушение на материалния закон. Оспорва се изводът на съда за липса на основание за прилагане на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, като се твърди, че са събрани доказателства за причинна връзка между поведението на Я. Г. и последвалото пътно транспортно произшествие, а съдебната практика поддържа, че съпричиняването може да се изрази не само в активно поведение на пострадалия, но и в негово бездействие, което е достатъчно да се намира обективно в причинно-следствена връзка с настъпилите вреди и без значение е субективното му отношение към тях. Увреденото лице е улеснило настъпването на вредите и не е положило необходимата грижа, за да запази ключовете на колата в своя власт, не се е противопоставило на касатора да отиде до автомобила и да го приведе в движение и да го управлява, при все, че касаторът е бил в пияно състояние. Не е доказано, че касаторът е отнел ключовете с насилие или принуда, а и след потеглянето на автомобила Г. не е направил нищо, поради което следва да се заключи, че Г. не е положил дължимата грижа и с това е допринесъл за нанасянето на вредите. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се заявява искане за допускането му при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Ответникът [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], чрез процесуалния си представител адв. Е. Н., в отговор на касационната жалба заявява доводи за неоснователност на жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК.
С обжалваното решение въззивният съд сочи, че съобразно представените доказателства Г. е бил упълномощен водач на колата – разполагал е с нейните ключове и документите по чл. 100 ЗДвП, без да са налице данни да ги е отнел противозаконно, и в тази връзка е отречена тезата на касатора за прилагане на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Наличието на съпричиняване е отречено и поради недоказване на причинна връзка между поведението на Г. в качеството му на упълномощен от дружеството водач и последвалото пътно транспортно произшествие – Г. не е дал на касатора ключовете на автомобила, а напротив – отказал на касатора да направи „едно кръгче”, има вероятност свидетелка да е взела ключовете на автомобила и при ясното съзнание, че касаторът е употребил алкохол, се е качила с него в автомобила и е била в него при настъпването на произшествието. Сведенията на свидетелката са тълкувани критично, предвид поведението й след произшествието (тя и касаторът избягали от мястото), указващо нежелание за носене на отговорност за случая и съпоставено с вероятността тя да е взела ключовете, поради което не е прието, че Г. на молбата на касатора не отговорил нищо, а и от сведенията на друг от свидетелите се установява отрицателен отговор, даден от Г. на искането на касатора. Прието е, че въпреки противопоставянето на упълномощения водач и независимо от това, че не е разполагал с документите по чл. 100 ЗДвП, касаторът на свой риск и отговорност е установил фактическа власт върху ключовете, респективно – върху автомобила, и следва да понесе отговорността за настъпилите в резултат от противоправното му поведение вреди. Това заключение е подкрепено и от факта на непроведено от страна на касатора пълно и главно доказване на обстоятелствата по чл. 51, ал. 2 ЗЗД.
К. съд приема, че касаторът не е обосновал допускане на касационното обжалване.
Въпросът давайки фактическа възможност на лице, употребило алкохол, за което обстоятелство увреденият е бил наясно, да установи власт върху ключовете на автомобила и не е предприел законосъобразни действия да му ги отнеме, допринесъл ли е увреденият за настъпването на вредите по същия автомобил в резултат на реализирано пътно транспортно произшествие, адресира само част от обстоятелствата, предхождащи увреждането на вещта, и не е обуславящ за изхода на спора. Още с исковата молба е заявено твърдение, че касаторът под предлог, че иска да разгледа лекия автомобил, взел ключовете на колата. Защитната теза на касатора, заявена с отговора на исковата молба е, че той, още преди да тръгне към колата, е казал на Г., че иска да кара колата, а не само да я разгледа, но тезата му се разколебава от свидетелските показания на св. П. (л. 79 от първоинстанционното дело), която заявява, че разглеждали колата – влезли вътре (тя и касаторът) и разгледали какво има, след което запалили колата и тръгнали. Предвид тези показания и останалите събрани доказателства, основателно въззивният съд е заключил, че ищецът не е доказал осъществяването на фактическия състав на чл. 51, ал. 2 ЗЗД.
На второ място се пита може ли приносът на увредения за настъпването на вредите по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД да се изрази в негово бездействие. Отговорът е безспорно положителен, както трайно се приема и от съдебната практика, но в конкретния случай не се установява такова поведение/бездействие (установено е, че Г. се е противопоставил на искането на касатора да кара автомобила, а дали се твърди, че разрешаването на касатора и друго лице да разгледат колата, за влизането в която им е бил необходим ключ, представлява такова поведение, не е ясно от тезата на касатора), чието конкретно проявление да се явява пряка и непосредствена причина за произлезлите вреди. Ето защо даденото от въззивния съд разрешение не е в нарушение на постоянната и задължителната съдебна практика.
Най-сетне се твърди, че следва да се даде отговор на въпроса допринесъл ли е за настъпването на вредите увреденият, ако е съзнавал възможността за причиняването им, но не е направил необходимото в рамките на закона, за да попречи на деликвента. По този проблем отговорът съответства на вече изложеното по-горе. Предвид установените по делото обстоятелства, въпросът не е основан на събраните по делото доказателства, а съответства на твърденията на касатора за осъществени факти. Предвид изложеното, преценката на представената съдебна практика е ненужна.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 812 от 28 април 2014 г., постановено по в.гр.д. № 416 по описа на апелативния съд в гр. София за 2014 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: