9
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 149
С., 10.02. 2015 г.
Върховният касационен съд, трето гражданско отделение в закрито заседание на 28 януари две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Юстиниянова
ЧЛЕНОВЕ: Л. Богданова
С. Димитрова
като разгледа докладваното от съдията Капка Юстиниянова
гр. д. № 5289/2014 година, за да се произнесе взе пред вид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника [фирма] [населено място] и по касационна жалба на ответника [фирма] [населено място] против въззивно решение № 164 от 17.03.2014г. по в. гр. дело № 834/2013г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 299 от 20.02.2013г. по гр. дело № 946/2010г. на Пловдивски окръжен съд в частта, с която [фирма] и [фирма] са осъдени солидарно да заплатят на П. Г. Д. и Р. Димитрова Д. общо сума в размер на 154 300 лв. представляваща обезщетение за причинените им имуществени вреди настъпили към 26.01.2009г., вследствие унищожаването на 30.893 дка десертни лозя, отглеждани в собствените им имоти с начин на трайно ползване – лозе, находящи се в м. „Ч.”, землището на [населено място], [община], обл. П., както и да заплатят сума в размер на 13 480 лв. представляваща обезщетение за причинените им имуществени вреди съставляващи разходи за демонтиране на унищожена оранжерийна конструкция и система за капково напояване на оранжериите, находяща се в собствените на ищците имоти с № 027101 и № 027102 с начин на трайно ползване – нива в м. „Ч.”, землището на [населено място], [община], обл. П., унищожаването на които е причинено от преовлажняване на терените в резултат на продължилото ползване на „Б. дере”, без същото да е приведено в състояние не позволяващо оводняване на съседните имоти, което е в причинна връзка с неизпълнение на задължението на [фирма] като водоползувател на обект „Б. дере” да поддържа същото в състояние непозволяващо преовлажняване на терените и [фирма] като изпълнител по възлагане от [фирма] на строеж „К. на Б. дере”, ведно със законна лихва върху главниците, считано от 04.06.2010г. до окончателно изплащане на задълженията. Със същото решение първоинстанционното решение е отменено в частта, с която са отхвърлени исковете за заплащане сумата 94 189,37 лв. предявена частично от общ размер 815 575,20 лв., съставляваща пропуснати ползи от невъзможността да се реализира печалба от унищожените 30 893 дка десертни лозя и за заплащане на сумата 51 000 лв. предявена частично от общ размер 180 000 лв., съставляваща пропуснати ползи от невъзможността да се реализира печалба от унищожените пет декара оранжерийни домати и вместо него [фирма] и [фирма] са осъдени солидарно да заплатят на П. Г. Д. и Р. Димитрова Д. общо сумата 94 189,37 лв., съставляваща пропуснати ползи от невъзможността да се реализира печалба от унищожените 30.893 дка десертни лозя като решението е потвърдено в частта, с която е отхвърлен иска за разликата над 94189,37 лв. до 187829лв. предявен частично от общ размер 815 575,20 лв. и да заплатят солидарно сумата 51 000 лв., съставляваща пропуснати ползи от невъзможността да се реализира печалба от унищожените пет декара оранжерийни домати, като решението е потвърдено в частта, с която е отхвърлен иска за разликата над 51 000 лв. до 120 000 лв., предявен частично от общия размер 180 000 лв.
В изложение за допускане на касационно обжалване жалбоподателят [фирма] поставя правните въпроси – допустимо ли е съдът да се произнесе служебно по ненаведени в исковата молба основания за ангажиране отговорността на ответника с цел определяне на неговата пасивна материално правна легитимация; относно начина, по който съдът трябва да квалифицира едно частно търговски дружество като ползувател на имот частна държавна собственост; относно точното прилагане на законов текст към определен във времето момент и правото на съда да тълкува разширително закона в противоречие с последващите промени в него; относно отговорността на възложителя и изпълнителя по чл. 53 ЗЗД. Въпросите са поставени в хипотезата на приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК като основание за допускане на касационно обжалване.
В изложение за допускане на касационно обжалване жалбоподателят [фирма] поставя процесуално правните въпроси – притежава ли клонът на търговско предприятие процесуална правоспособност и процесуална дееспособност и може ли същият да бъда надлежна страна в съдебния процес, респ. предоставената в чл. 20 ТЗ специална местна подсъдност отразява ли се върху липсата на правосубектност на тази обособена структурна единица и при участието на ненадлежна страна в съдебния процес валидни ли са постановените в същия съдебни актове и извършените процесуални действия; допустимо ли е съдебно решение, в което съдът се е произнесъл по непредявен иск; и материалноправните въпроси – налице ли са пропуснати ползи при липса на сигурност за увеличаване имуществото на увредено лице, респ. може ли да се претендира обезщетение за пропуснати ползи от непроизведена селскостопанска продукция; може ли да се претендира обезщетение за вреди при наличие на незаконно строителство. Жалбоподателят се позовава на представена съдебна практика на ВС и на ВКС като поддържа, че поставените правни въпроси с обжалваното решение са разрешени в противоречие с тази практика – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК.
Ответниците П. Г. Д. и Р. Димитрова Д. в писмени отговори по двете касационни жалби оспорват наличие на основание за допускане на касационно обжалване. Поддържат, че поставените правни въпроси с обжалваното решение са разрешени в съответствие със съдебната практика на ВКС.
Върховният касационен съд, състав на трето г. о., като взе предвид, че решението е въззивно, с което са разгледани искове по чл. 49 ЗЗД, вр. чл. 45 ЗЗД намира, че касационните жалби са допустими, подадени са в срок и са редовни.
По изложението за допускане на касационно обжалване на [фирма].
Поставените в изложението правни въпроси не обуславят основание за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Жалбоподателят поставя въпроса – допустимо ли е съдът да се произнесе служебно по ненаведени в исковата молба основания за ангажиране отговорността на ответника с цел определяне на неговата пасивна материално правна легитимация. Поддържа, че ищците не били въвели в исковата молба твърдение, че ответникът е ползвател на процесното дере и съответно отговаря по реда на чл. 138, ал. 4, т. 1 от Закона за водите, следователно нямало как този факт да се въведе служебно от съда, което правело въззивното решение недопустимо. Твърдението е невярно.
Обстоятелството, че този ответник се явява ползвател на воден обекта Б. дере е въведено в обстоятелствата част на исковата молба, като основание за ангажиране на отговорността му за причинените вреди. Този факт е й установен по делото – ответникът [фирма] е водоползувател на обект язовир „В.” (разрешително за водоползване от 31.03.2005г.) с определени параметри на учреденото ползване – място на водовземането, водохранилище на р. В. и място на отвеждане на възвратимите води, чрез Б. дере в р. В. при [населено място], а по повод на това ползване и във връзка с наложили се ремонтно възстановителни работи, е ползувател и на обект Б. дере (разрешително за ползване от 31.10.2006г.). Следователно, в предмета на спора, още с исковата молба е въведено твърдението, че ответникът е ползувател на процесното дере и това е установено при разглеждане на делото. В правомощията на съда (а не на страната) е да посочи и квалифицира правните задължения на ползвателя на такъв обект въведени с разпоредбите на чл. 139, ал. 1 във вр. с чл. 138, ал. 4, т. 1 и т. 3 от Закона за водите (ЗВ).
Жалбоподателят поставя и въпроса – относно точното прилагане на законов текст към определен във времето момент и правото на съда да тълкува разширително закона в противоречие с последващите промени в него. Твърди, че към дата 26.01.2009г., когато е констатирана вредата разпоредбата на чл. 138, ал. 4, т. 1 ЗВ (редакция ДВ бр. 67/99г. и ДВ бр. 93/2009) не е предвиждала задължение на собственика или ползвателя да осъществява постоянна защита включваща и „корекциите на реки и дерета” – добавени с изменението на разпоредбата ДВ бр. 61/2010г., като се поддържа, че съдът е извършил недопустимо разширително тълкуване на разпоредбата.
По този въпрос е прието, че съгласно чл. 139, ал. 1 ЗВ в ред. ДВ бр. 65/2006г., ответникът като ползвател на воден обект Б. дере е длъжен да осъществява постоянна защита от вредното въздействие на водата, като осигурява поддръжка и ремонтно – възстановителни дейности на хидротехническите и защитните съображения, която включва „изграждане и поддържане на диги и други хидротехнически и защитни съображения” – чл. 138, ал. 4, т. 1 ЗВ в ред. ДВ бр. 67/99г. Прието е, че няма практическо основание Б. дере, което се използва за отвеждане на възвратимите води да не се приеме за „друго хидротехническо съображение” по смисъла на закона. Обстоятелството, че съдът е цитирал и направеното допълване на закона обн. ДВ бр. 61/2010г. е използвано в подкрепа на последователността на закона в посока на задължението на собственика или ползвателя на водностопанска система и съоръжение да ги поддържа в техническа изправност като част от осъществяване на постоянната защита. Видно е, че съдът не е провел „разширително тълкуване на закона”, както неоснователно се поддържа в поставения въпрос.
Въпросът – относно начина, по който съдът трябва да квалифицира едно частно търговски дружество като ползвател на имот частна държавна собственост е поставен с твърдението, че ответникът не бил ползвател по смисъла на чл. 50 ЗВ и не следвало да носи отговорност за осъществяване на постоянна защитна по чл. 138, ал. 4, т. 1 ЗВ не кореспондира с представените по делото доказателства, от които е видно, че обект Б. дере е публична държавна собственост (а не частна държавна собственост, както се сочи във въпроса) и ответникът е получил разрешителни за водоползване на обект Язовир „В.” и воден обект Б. дере по реда предвиден гл. ІV-та „Разрешителен режим” от Закона за водите, което му дава качеството на ползвател за водовземане и ползване на воден обект по смисъла на чл. 50, ал. 1 ЗВ.
Въпросът относно отговорността на възложителя и изпълнителя по чл. 53 ЗЗД с обжалваното решение е разрешен в съответствие със задължителната съдебна практика, според която при непозволените увреждания между възложителя на работата и причинителя на вредите, при и по повод възложената работа, е налице солидарна отговорност. Това е така, тъй като солидарната отговорност на съпричинителите на щетата не е в зависимост от формата на съпричинителството. Възможно е съпричиняването да бъде независимо, солидарната отговорност остава. В този случай не е необходимо да се установява размера на щетата от всяко деяние поотделно. Размерът на щетата от действията на всеки съпричинител е от значение само за отношенията между съпричинителите.
В решението си съдът се е позовал на П. № 7/58 год., с което е дадена възможност пострадалият да предяви иска за обезщетение от непозволено увреждане срещу непосредствения извършител и лицето, което му е възложило работата, като по отношение на отговорността им намират приложение правилата на чл. 121-127 ЗЗД.
Жалбоподателят се позовава на съдебна практика на ВКС, която не представя, поради което същата не подлежи на обсъждане.
Предвид изложеното по поставените правни въпроси не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
По изложението за допускане на касационно обжалване на [фирма].
Жалбоподателят поставя процесуалноправните въпроси – притежава ли клонът на търговско предприятие процесуална правоспособност и процесуална дееспособност и може ли същият да бъда надлежна страна в съдебния процес, респ. предоставената в чл. 20 ТЗ специална местна подсъдност отразява ли се върху липсата на правосубектност на тази обособена структурна единица и в тази връзка, при участието на ненадлежна страна в съдебния процес валидни ли са постановените в същия съдебни актове и извършените процесуални действия. Поддържа, че като страна в проведеното съдебно производство по ч. гр. д. №8718/2008г. на Пловдивски районен съд по обезпечаване на доказателства е бил конституиран не търговецът [фирма], а неговият клон „Напоителни системи” – клон П., който според представена от жалбоподателя съдебна практика не е правен субект и не може да бъде надлежна страна в производство само с негово участие. Такава правосубектност не може да се изведе и от предоставената в чл. 20 ТЗ специална местна подсъдност, тъй като искът може да бъде предявен в съда по седалището на клона, когато спорът произтича от преки отношения с него, но и в този случай искът се предявява срещу юридическото лице търговец, а не срещу клона. С оглед на това жалбоподателят поддържа, че липсата на процесуална правоспособност на страната участвала в производството по обезпечаване на доказателства, води до липса на надлежна страна в процеса и до недопустимост на извършените процесуални действия, които следва да бъдат обезсилени. В този смисъл изготвените и приети по ч.гр.д. № 8718/2008г. съдебно – технически експертизи не могат да бъдат ценени като годни доказателствени средства в съдебното производство по настоящето дело. Като е изградил своите правни и фактически изводи въз основа на същите, въззивният съд е дал отговор на посочените правни въпроси в противоречие със съдебната практика, довело до постановяването на порочен съдебен акт основание да бъде отменен като такъв.
По тези въпроси жалбоподателят представя съдебна практика на Върховен касационен съд, според която търговският клон не е правен субект и не може да бъде страна в процеса. По спорове от преки отношения с клона, исковете могат да се предявят срещу търговеца и по седалището на клона – решения по гр.д. № 1334/2001г. ВКС, четвърто г. о. и гр.д. № 926/98г., пето г. о., ВКС; определение по ч.гр.д. № 365/2004г.,т.к., ВКС.
Поставените от жалбоподателя въпроси се свеждат до годността на събраните в производството по чл. 208 ГПК доказателствени средства, в което търговското дружество не е участвало като страна и противопоставимостта им в настоящето производство по отношение на този търговец.
Производството по ч. гр. д. №8718/2008г. на Пловдивски районен съд е проведено от ищците по настоящето дело за обезпечаване на доказателства по бъдещ иск. То се е развило по местонахождението на имотите на ищците и седалището на клона на търговеца [фирма] – [фирма] клон П. и [фирма].
Прието е с обжалваното решение, че в производството по обезпечаване на доказателствата е участвало търговското дружество [фирма] призовано чрез клона в П., поради което събраните в това производство доказателства са годни доказателствени средства, които следва да бъдат съобразени в настоящето производство.
В производството по обезпечаване на доказателствата търговското дружеството е представлявано от адвокат упълномощен от управителя на клона. Управителят на клона представлява търговското дружество по спор произтичащ от преки отношения с дейността на клона. Предмет на настоящето делото са точно правоотношения свързани с дейността на клона и след като в производството по обезпечаване на доказателствени средства управителят на клона представлява търговското дружество за дейността на клона, събраните в това производство доказателства са противопоставими на дружеството в настоящето производство.
По процесуалноправният въпроса – допустимо ли е съдебно решение, в което съдът се е произнесъл по непредявен иск, жалбоподателят поддържа, че с обжалваното решение въззивният съд е присъдил в полза на ищците обезщетение в размер на 18 000 лв., разноски за направени три броя отводнителни сондажи, без такива да са били претендирани.
Въпросът не налага да бъде обсъден, тъй като видно от обстоятелствената част на исковата молба в раздел 1А – причинени загуби от унищожаването на 30.893 дка десертни лозя в б. „с”, като разход са посочени „отводнителни сондажи – 18 000 лв.” Този разход е включен в предмета на делото и с обжалавното решение съдът се е произнесъл в съответствие с направеното искане, преценено като пряка и непосредствена вреда от преовлажняване на терена, за което ответниците са отговорни, изразяваща се в стойността на изградените дренажни сонди.
По материалноправните въпроси – налице ли са пропуснати ползи при липса на сигурност за увеличаване имуществото на увредено лице, респ. може ли да се претендира обезщетение за пропуснати ползи от непроизведена селскостопанска продукция и може ли да се претендира обезщетение за вреди при наличие на незаконно строителство.
Въпросът е свързан с границите на гражданската отговорност, които са различна при договорната отговорност и при деликтната отговорност.
Според чл. 51, ал. 1 ЗЗД обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. На определяне и присъждане подлежат всички вреди, които са настъпили или могат да настъпят в бъдеще, като пряка и непосредствена последица от непозволеното увреждане.
С обжалваното решение са присъдени имуществени вреди за пропуснати ползи изразяващи в невъзможността ищците да реализират печалба от унищожени 30.893 дка десертни лозя и да реализират печалба от унищожени пет декара оранжериини домати.
Пропуснатите ползи са неосъществено увеличаване на имуществото от нереализирина печалба. Установяването на пропуснатите ползи се основава на предположение за състоянието, в което имуществото на увредения би се намирало, ако не беше настъпило вредоносното събитие, вредите са бъдещи и за тяхното настъпване трябва да съществува висока степен на сигурност. Сигурността за увеличаване на имуществото се прави въз основа на всички факти по делото, с оглед на конкретния случай. И при деликтната отговорност може да има пропуснати ползи, което се извежда от чл. 51, ал. 3 ЗЗД, предвиждащ заплащане на обезщетение за загубена работоспособност от неполучено трудово възнаграждение, от което пострадалият е лишен.
На въпроса дали може да се претендира обезщетение като пропусната печалба от нереализирана селскостопанска продукция, поради погиване на лозовите насъждения по вина на ответниците, респ. поради невъзжността да се експлоатира оранжерията за отглеждането на ранни домати, с обжалваното решение е даден положителен отговор, изведен от съда въз основа на конкретно установените факти – масивите са били засадени с десертни сортове лози, лозовите насъждения към момента на извършения от вещото лице оглед са били видимо на различна възраст, тъй като са засаждани през различни години, били са образцово обработени с много висока култура на земеделие, което е дало основание на съда да приеме висока степен на сигурност на увеличаване на имуществото на ищците, чрез реализиране на печалба от продажбата на продукцията, с оглед на нормалното в оборота, ако не беше настъпило вредоносното събитие, като е преценен и периода на встъпване на плододаване на насъжденията.
Въпросът – може ли да се претендира обезщетение за вреди при наличие на незаконно строителство, като жалбоподателят визира оранжерийните съоръжение разположени върху пет дка собствени ниви на ищците, не е обуславящ за изхода на спора, тъй като по делото е прието за установено, след обсъждане на доказателствата, че изградените оранжерии, които представляват строеж по смисъла на § 5, т. 32 ЗУТ са законни и за тяхното ползване е било издадено разрешение на началника на РДНСК П..
Предвид изложеното, по поставените правни въпроси не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 -3 ГПК.
Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на трето г. о.
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 164 от 17.03.2014г. по в. гр. дело № 834/2013г. на Пловдивски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
ЧЛЕНОВЕ