1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 149
гр.София, 10.02.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
трети февруари две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 213/ 2016 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. М. М. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Смолянски окръжен съд № 516 от 27.10.2015 г. по гр.д.№ 365/ 2015 г. С него частично е потвърдено и частично е отменено решение на Смолянски районен съд по гр.д.№ 124/ 2015 г. и като краен резултат П. на Р. Б. (П.) е осъдена да заплати на касатора 2 000 лв – обезщетение за неимуществени вреди, търпени от неоснователно повдигнато обвинение за извършено престъпление по дознание № 396/ 1998 г., преобразувано в сл.д.№ 140/ 2000 г. на СОСлС – И., като за разликата до пълния предявен размер от 17 000 лв искът е отхвърлен.
В. М. обжалва решението в отхвърлящата иска му част, а П. на Р. Б. не е подала касационна жалба, поради което в частта, в която искът е уважен до размер 2 000 лв, въззивното решение е влязло в сила.
Касаторът претендира допускане на касационен контрол по правни въпроси, които следва да бъдат уточнени (при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) в следния смисъл: процесуалноправен въпрос допустимо ли е въззивният съд да се произнесе по възражение за принос от страна на ищеца, ако то е направено не с отговора срещу исковата молба, а с въззивната жалба; материалноправен въпрос за задължението на съда при определяне на размера за неимуществени вреди да съобрази критериите и стандартите, възприемани от Европейския съд по правата на човека при присъждане на обезщетения за нарушено право на разглеждане на дело в разумен срок. Счита, че първият въпрос е разрешен в обжалваното решение в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, а вторият има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Ответната по касация страна П. оспорва жалбата като поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Счита, че оплакванията в жалбата са бланкетни и неуточнени, както и че касаторът не е посочил коя точно практика на Върховния касационен съд не е съобразена от въззивния съд при постановяване на акта му. Евентуално излага съображения за неоснователност на касационната жалба.
Съдът намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване се явява неоснователно.
За да уважи частично предявения иск, въззивният съд, излагайки собствени фактически и правни съображения, е приел, че на 26.05.1998 г. е започнало наказателно производство срещу В. М. за извършено престъпление по чл.194 ал.1 НК, а на 13.07.1998 г. същият е привлечен като обвиняем. Разследващите органи са го издирвали за извършване на процесуални действия, при което е установено, че същият се е намирал в З. П. за изтърпяване на наказание по друга присъда. След освобождаването му наказателното производство е продължило с извършване на нужните действия, но на 05.03.2001 г. е спряно поради невъзможност да бъде установено местопребиваването на извършителя. Възобновено е на 07.12.2004 г. след задържането на ищеца по друго наказателно производство и е прекратено с постановление от 30.12.2004 г. поради недоказаност на обвинението. Постановлението е връчено на ищеца на 30.09.2014 г. Съдът посочил, че при тези факти отговорността на държавата да обезщети причинените вреди от неоснователно предприетото наказателно преследване срещу ищеца е ангажирана, като не е необходимо доказването на вреди в рамките на предполагаемите негативни последици, настъпващи за всяко лице при такива обстоятелства. По отношение на размера на дължимото обезщетение съдът посочил, че единственото претендирано от ищеца основание е неразумно дългият срок на наказателното преследване срещу него, но от фактическа страна по делото е установено, че именно неговото поведение е основна причина за невъзможността своевременно да бъдат извършени необходимите процесуално-следствените действия. Наказателното производство е било спряно в продължение на три години заради издирването на ищеца и след установяването му е прекратено своевременно през 2004 г. Формалното влизане в сила на постановлението за прекратяване е забавено поради невъзможността да бъде връчено до 2014 г., но това не обуславя прекомерна продължителност на производството, тъй като с елементарно положена активност ищецът е могъл да се увери, че преследването срещу него е прекратено. Съдът посочил още, че преди и след наказателното производство, на което ищецът основава право на обезщетение, той е многократно осъждан и е изтърпявал наказание лишаване от свобода. Това не е обстоятелство, което има значението на принос по смисъла на чл.5 ал.2 ЗОДОВ, но е обстоятелство от значение до каква степен е засегната личността му от конкретно това производство. Като отчел всички тези обективно съществуващи обстоятелства и липсата на доказателства за някакви сериозни негативни отражения върху физическото и психическото здраве на ищеца, социалните му контакти, трудовата му дейност и семейния му живот, съдът приел, че обезщетение от 2 000 лв е справедливо за обезщетяване на неимуществените вреди, търпени от прекратеното наказателно производство. Съдът посочил, че не съществува практика на Европейския съд по правата на човека, която регламентира аритметичен алгоритъм за определяне на размера на обезщетението, а според практиката на същия орган това зависи от спецификите на случая и най-вече доколко забавянето на производството се дължи на вина на властите и доколко – на поведението на пострадалото лице.
С оглед тези мотиви на въззивния съд, поставените като основание за допускане на касационното обжалване правни въпроси не обуславят обжалваното решение. Процесуалноправният въпрос не е обуславящ, защото въззивният съд не се е мотивирал с принос от страна на пострадалия по смисъла на чл.5 ал.2 ЗОДОВ, за да обоснове по-нисък размер на обезщетението. Напротив, в мотивите към решението си съдът изрично е посочил, че не отчита никое обстоятелство, установено по делото, като допринасящо за причиняването на вредите. Поведението на ищеца е обсъждано с оглед причините за продължителността на наказателното производство, а не като обстоятелство, което допринася за увреждането като факт. Действията на въззивния съд са в съответствие с установената практика (включително на Европейския съд по правата на човека), според която при иск за обезщетяване на вреди от неразумно продължило наказателно производство, съдът е длъжен да вземе предвид причините за забавянето. Ако то се дължи на поведението на властите, това обуславя присъждане на обезщетение в по-голям размер, а ако се дължи в по-голяма степен на поведението на пострадалия, обезщетението се присъжда в по-малък размер. В този смисъл произнасяне на въззивния съд по въпроса допринесъл ли е пострадалият за вредите няма, а произнасянето по въпроса за значението на неговото поведение с оглед размера на обезщетението, съответства на установената практика.
Необуславящ е и въпросът длъжен ли е съдът при определяне на размера за неимуществени вреди да съобрази критериите и стандартите, възприемани от Европейския съд по правата на човека. В обжалваното решение не е прието, че такова задължение не съществува, нито съдът е постановил, че за него практиката на Европейския съд е без значение. В мотивите на обжалваното решение е посочено, че цитираната от представителя на ищеца практика е неотносима към процесния случай, в който забавянето на производството е не по вина на властите, а на обвиненото лице. Не е посочено обаче, че правораздавателните органи на Република България не дължат съобразяване с установената от Европейския съд по правата на човека практика, нито фактически е достигнато до този резултат.
По тези съображения Върховният касационен съд приема, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК и
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Смолянски окръжен съд № 516 от 27.10.2015 г. по гр.д.№ 365/ 2015 г в обжалваната част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: