5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 149
София, 13.03.2017 година
Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на девети март през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Жанин Силдарева
ЧЛЕНОВЕ: Дияна Ценева
Светлана Калинова
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
търговско дело № 60322 от 2016 година по описа на Първо ТО на ВКС, разпределено на Първо ГО на ВКС в изпълнение на заповед №839/2016г. на председателя на ВКС, и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу въззивното решение на Апелативен съд-София, постановено на 25.04.2016г. по в.гр.д.№426/2016г., с което е потвърдено решението на първоинстанционния съд за осъждане на дружеството да заплати на Т. К. С. сумата от 10000лв. обезщетение за неимуществени вреди вследствие от ПТП, законната лихва върху сумата от 22.05.2011г. до цялостното й изплащане и съответната част от направените по делото разноски.
В изложението към подадената касационна жалба се излагат съображения, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпросите относно безспорното доказване на виновно и противоправно поведение от страна на застрахования като задължителна предпоставка за ангажиране отговорността на застрахователя за претърпените вреди; коя скорост следва да се счита за съобразена при конкретна пътна обстановка; как следва да се определи коя скорост е съобразена при разрешена скорост за движение по процесната пътна отсечка от 90км/ч; при обективна непредотвратимост на удара за водача на МПС, считано от първия момент на възприемане на опасността, когато такава не е била очаквана, допустимо ли е да се приеме, че е налице виновно и противоправно поведение; налице ли е виновно и противоправно поведение на водача на МПС с оглед разпоредбата на чл.20, ал.2 ЗДвП.
В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК ответникът по касационна жалба Т. К. С. чрез процесуалния си представител адв.В. Н., изразява становище, че жалбата е неоснователна. Претендира присъждане на направените по делото разноски.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. Предпоставки за допускане на касационно обжалване не са налице, като съображенията за това са следните:
Малолетният Т. К. С. чрез процесуалния си представител адв.Н., е предявил срещу [фирма] иск за заплащане на обезщетение за причинени от ПТП неимуществени вреди в размер на 50000лв.
В обжалваното решение е прието, че така предявеният иск е основателен за сумата 10000лв.
Прието е за безспорно между страните, че на 22.05.2011г. на път №19716 между Н. А. А., водач на л.а.“Форд Фиеста“ с ДК [рег.номер на МПС] и Т. К. С. е настъпило ПТП в резултат на което на пешеходеца е причинена средна телесна повреда, както и наличието на валидно застрахователно правоотношение по време на настъпването на ПТП. За безспорно е прието също така, че образуваното наказателно производство е било прекратено поради оттегляне на жалбата от родителите на пострадалия.
Въз основа на заключението на изслушаната по делото съдебно-медицинска експертиза е прието, че в резултат на ПТП ищецът е получил „счупване на лявата голямопищялна кост“, довело до трайно затруднение на движенията за срок по-дълъг от 30 дни, като общият възстановителен период е продължил около 4 месеца, през първия от които и 2-3 седмици от възстановителния период болките са били с интензивен характер, а след периода на възстановяване болките са спорадични, както и че от ПТП детето е изживяло психически стрес. Съобразявайки периода на възстановяване, търпените от пострадалия болки и страдания, свързани с получените травми, както и общественоикономическите условия към момента на настъпване на ПТП, въззивният съд е приел, че справедливият размер на обезщетение е сумата от 20000лв. Приемайки за основателно наведеното от ответното дружество възражение за съпричиняване при настъпването на вредоносния резултат от пострадалия, определено като 50%, съдът е приел, че предявеният иск е основателен за сумата 10000лв.
Доводите на дружеството-застраховател, касаещи противоправността на деянието и по-специално твърденията за липса на вина на водача на МПС, са приети от въззивния съд за неоснователни. Въз основа на събраните по делото доказателства /експертизи и показания на свидетели, вкл. и на водача на МПС/ е прието за установено, че преди удара лекият автомобил е бил спрял; в момента на потеглянето и заобикалянето на други спрели автомобили пострадалият е започнал пресичането на пътното платно, т.е. преди настъпването на ПТП водачът е започнал изпълнение на маневра. Изложени са съображения, че водач на пътно превозно средство, който ще предприеме каквато и да е маневра, като например да излезе от реда на паркираните превозни средства, преди да започне маневрата, трябва да се убеди, че няма да създаде опасност за участниците в движението, както и че водачът е длъжен да бъде внимателен към пешеходците и особено към децата. В конкретния случай е прието, че при движението си и при извършването на маневрата водачът е съзнавал, че в близост има пешеходци и деца, поради което е следвало да съобрази скоростта и да бъде внимателен при извършването на маневрата. Поради това е прието, че е налице противоправно поведение на водача на МПС, от което следва да се ангажира гражданската отговорност на водача, както и отговорността на застрахователя.
Така изложените от въззивния съд съображения не обосноват наличие на поддържаните от касатора основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Поставеният въпрос как следва да се определи коя скорост е съобразена при разрешена скорост за движение по процесната пътна отсечка от 90км/ч следва да се приеме за ирелевантен, тъй като ПТП е настъпило не при продължаващо движение на МПС по съответния пътен участък, а при потегляне и извършване на маневра по заобикаляне на спрели на пътното платно превозни средства и при наличие на знание у потеглящия и извършващ съответната маневра водач за намиращи се в близост пешеходци и деца, което изрично е посочено в мотивите на въззивното решение. Именно това обстоятелство е обосновало извода на въззивния съд за наличие на виновно поведение у водача, който е бил длъжен преди да предприеме маневрата по включване в движението и заобикаляне на спрелите превозни средства да се убеди, че няма да създаде опасност за участниците в движението.
По същите съображения следва да се приеме, че не е налице поддържаното от касатора разрешаване на въпроса дали е налице виновно и противоправно поведение на водача на МПС с оглед разпоредбата на чл.20, ал.2 ЗДвП. В посоченото в изложението решение №185/15.07.2013г., постановено по реда на чл.290 ГПК от тричленен състав на Четвърто ГО на ВКС по гр.д.№889/2012г. е прието, че според разпоредбата на чл.20, ал.2 ЗДвП водачите на пътни превозни средства са длъжни при избиране скоростта на движението да се съобразяват с атмосферните движения, с релефа на местността, със състоянието на пътя и на превозното средство, с превозвания товар, с характера и интензивността на движението, конкретните условия за видимост, за да бъдат в състояние да спрат при всяко предвидимо препятствие, като са длъжни да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението. Прието е също така, че при преценка дали има виновно поведение на водача и нарушаване на разпоредбата на чл.20, ал.2 ЗДвП винаги трябва да се изследва конкретната пътна обстановка, мястото на удара, както и поведението на пострадалия пешеходец с оглед възможността обективно и субективно да се възприеме дадено препятствие като опасност за движението, като е необходимо да се даде обоснован отговор дали водачът на МПС е бил длъжен да очаква възникване на опасност на пътя съобразно конкретната пътна обстановка и поведението на пострадалия, възможно ли е било от обективна и субективна страна той да е възприел пострадалия като опасност и дали има виновно нарушение на конкретни правила за движение. И само ако с оглед конкретната пътна обстановка нищо не е предполагало към предвидимост на поведението на пострадалия пешеходец, то няма нарушаване на разпоредбите на чл.20, ал.2 ЗДвП.
Изводите и констатациите на въззивния съд изцяло съответстват на така установените в задължителната практика на ВКС критерии – преценени са конкретните условия, при които е настъпило ПТП /спрели на пътното платно превозни средства/, както и всички обстоятелства, вкл. че водачът е потеглял и заобикалял спрелите превозни средства и най-вече, че е имал знанието за наличие на пешеходци и деца в района на спрелите превозни средства, т.е. преценена е възможността обективно и субективно да бъде възприета конкретната ситуация.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по въпроса дали при обективна непредотвратимост на удара за водача на МПС, считано от първия момент на възприемане на опасността, когато такава не е била очаквана, да се приеме, че е налице виновно и противоправно поведение. На първо място по причина, че касаторът свързва така поставения въпрос с наличието или липсата на виновно поведение на водача на МПС, каквато теза не съответства на установените в ЗДвП правила, изискващи от водача на МПС да съобразява всички обективни условия при движение и изпълнение на маневри, в какъвто смисъл е и изводът на въззивния съд – изводът за наличие на виновно противоправно поведение следва да бъде основан на спазването на установените в закона правила.
Въпреки, че предпоставки за допускане на касационно обжалване не са налице, разноски в полза на ответника по касационна жалба не следва да бъдат присъждани, тъй като не са представени доказателства такива разноски, включително за адвокатско възнаграждение, са били направени.
Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивното решение на Апелативен съд-София, постановено на 25.04.2016г. по в.гр.д.№426/2016г., с което е потвърдено решението на първоинстанционния съд за осъждане на дружеството да заплати на Т. К. С. сумата от 10000лв. обезщетение за неимуществени вреди вследствие от ПТП, законната лихва върху сумата от 22.05.2011г. до цялостното й изплащане и съответната част от направените по делото разноски.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: