О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 149
София, 17.02.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесети януари две хиляди и шестнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Бонка Йонкова
ЧЛЕНОВЕ : Евгений Стайков
Галина Иванова
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т. д. № 1578/2015г. и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. А. Тодоров, подадена чрез процесуалния му представител адвокат К. Н., срещу решение № 336 от 20.02.2015 г., постановено по в.гр.д.№ 2941/2014г. по описа на Софийски апелативен съд, г.о. 10 състав, с което е потвърдено решение № 2013 от 21.03.2014г. по гр. д. № 10693/2012 г. на Софийски градски съд, г.о. І-9 състав, в обжалваните му от страните части.
В касационната жалба се прави искане за отмяна на въззивното решение и за присъждане на пълния размер на претендираното с иска по чл.226, ал.1 КЗ обезщетение за неимуществени вреди от 80 000 лв. Касаторът поддържа, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон и на процесуалните правила, както и че е необосновано. В жалбата се твърди, че въззивният съд не е съобразил характера и тежестта на получените от ищеца травматични увреждания и понесените по повод на тях болки и страдания. Сочи се, че в нарушение на установения в чл.52 ЗЗД принцип за справедливост е присъдено обезщетение в размер на 50 000 лв., което обезщетение не съответства на действително претърпените от А. Тодоров неимуществени вреди.
Допускането на касационно обжалване е обосновано с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Наведени са твърдения, че въззивният съд се е произнесъл с решението си по съществен за изхода на делото материалноправен въпрос, свързан с правилното определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в съответствие с принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото и който въпрос е разрешен в отклонение от задължителната практика на ВКС, обективирана в т.11 ППВС 4/1968г. Посочено е, че въззивният съд е допуснал отклонение от практиката на ВКС, обективирана в решение №749/5.12.2008г. на ВКС, ТК, относно връзката между критерия за справедливост и съществуващата в България конюнктура, както и че не се е съобразил с обусловеността на размерите на обезщетенията от нивата на застрахователно покритие към момента на настъпване на застрахователното събитие. Допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1 т.3 ГПК е обоснована с необходимостта ВКС да даде задължителни указания по прилагането на чл.52 ЗЗД, съобразени с принципа за законност, прогласен в чл.5 от ГПК.
В срока по чл.287 ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор от ответното дружество по касация ЗК [фирма] – [населено място], в който се поддържа, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Същевременно се излагат съображения за неоснователността на касационната жалба по съществото на спора.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и релевираните доводи във връзка с чл.280, ал.1, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С решение № 2013 от 21.03.2014г. по гр. д. № 10693/2012 г. на Софийски градски съд, г.о. І-9 състав, е осъден ответникът ЗК [фирма] да заплати на ищеца А. Тодоров по иск с правно основание чл.226 ал.1 КЗ обезщетение за неимуществени вреди в размер на 50 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 20.06.2012г. до окончателното изплащане на сумата. Със същото решение е отхвърлен иска за разликата от 50 000 лв. до пълния претендиран размер от 80 000 лв. Първоинстанционното решение е обжалвано от ищеца в частта му, с която искът е отхвърлен за разликата от 50 000лв. до 80 000 лв. и от ответното дружество в частта му, с която исковата претенция е уважена за разликата от 35 000 лв. до 50 000 лв. С обжалваното пред касационната инстанция решение № 336 от 20.02.2015 г., постановено по в.гр.д.№ 2941/2014г. по описа на Софийски апелативен съд, г.о. 10 състав, е потвърдено първоинстанционното решение, в обжалваните му от страните части.
За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел, че е ангажирана отговорността на ответното дружество по предявения иск по чл.226 ал.1 КЗ за обезщетяване на претърпените от ищеца неимуществени вреди в резултат на настъпилото на 20.06.2012г. в [населено място] застрахователно събитие, при което е пострадал ищеца като пешеходец. В решението е посочено, водачът на л.а. „Мерцедес С. 200К” с ДК №СА 7752 Г. Р. е имал към датата на произшествието валидна застраховка при ответното дружество „Гражданска отговорност”, че пътнотранспортното произшествие е резултат от виновното поведение на застрахования водач, както и че не е налице съпричиняване от страна на пострадалия пешеходец. При определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди въззивният съд е взел предвид получените от ищеца увреждания в резултат на злополуката, установени от заключенията на вещите лице по извършените медицински експертизи. Посочено е, че ищецът е получил съчетана черепно-мозъчна травма, изразяваща се в мозъчна контузия средно-тежка степен с контузионно-кръвоизливни огнища на двата челни дяла на главния мозък, контузия и подкожен хематом в теменно-тилната област на главата., както и счупване на лявата ключица. Съдът е изложил аргументи в подкрепа на извода, че определеното обезщетение от първоинстанционния съд от 50 000 лв. е съобразено с критериите на съдебната практика за справедливост, посочени с Постановление №4/23.12.1968г. на ПП на ВС, както и с конкретните данни по делото, установени от първоинстанционния съд и релевантни за размера на обезщетението – възрастта на пострадалия, характера и броя на телесните увреждания, продължителността на общия лечебен и възстановителен период, остатъчните проявления на уврежданията и лимита на застрахователното обезщетение към датата на ПТП.
Настоящият състав на ВКС намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
Поставеният в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК правен въпрос – за съответствието на обезщетението за неимуществени вреди с принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД, е от значение за изхода на делото и попада в очертаното от чл.280, ал.1 ГПК приложно поле на касационния контрол. Въпреки това касационното обжалване не може да бъде допуснато, тъй като не са налице допълнителните предпоставки, специфични за поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Не кореспондира с мотивите към решението твърдението на касатора, че значимият за делото правен въпрос е разрешен от въззивния съд в отклонение от задължителната практика на ВКС, в частност е разрешен в отклонение от задължителната практика на ВКС, обективирана в т.11 ППВС 4/1968г.. В посоченото Постановление е прието, че справедливото обезщетяване на неимуществените вреди, претърпени от пострадалото лице, означава да бъде определен от съда онзи точен паричен еквивалент на болките, страданията, неудобствата, емоционалните, физически и психически сътресения, които пострадалият е претърпял и които формират съдържанието на понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД. Въззивното решение не е постановено в противоречие с така изразеното становище, тъй като въззивният съд е определил размера на полагащото се в полза на касатора обезщетение за неимуществени вреди след съобразяване на указаните в ППВС № 4/1968 г. общи критерии и преценка на специфичните за делото факти, имащи значение за правилното приложение на въведения с чл.52 ЗЗД принцип за справедливост. Нормативно установените лимити на застрахователна отговорност по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, с които касаторът е аргументирал становището си за несправедлив размер на присъденото й обезщетение, не се ползват с приоритет при прилагането на чл.52 ЗЗД, поради което не може да се възприеме тезата, че след като лимитът на застрахователна отговорност надвишава многократно присъденото обезщетение, обезщетението е определено в отклонение от задължителната практика на ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД. Отделно следва да се има предвид, че в обжалваното решение съдът изрично е отразил, че при определяне размера на обезщетението се е съобразил и с лимита на застрахователното обезщетение към датата на увреждането.
Що се отнася до довода в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, че въззивният съд не е отчел в достатъчна степен всички релевантни за размера на обезщетението обстоятелства и е приложил формално разпоредбата на чл.52 ЗЗД, то той съставлява оплакване за неправилност на обжалваното решение и според указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС е извън обхвата на производството по чл.288 ГПК.
Не е налице и другото поддържано основание за достъп до касационен контрол – това по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. В т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК е осъществено в случаите, когато касационното разглеждане на значимия за конкретното дело правен въпрос ще допринесе за промяна на неправилна съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия или за създаване на съдебна практика по приложението на непълни, неясни или противоречиви закони. Разпоредбата на чл.52 ЗЗД, която регламентира принципа за справедливост като отправна точка при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, е достатъчно ясна и по приложението й е създадена константна и задължителна съдебна практика. Дадените с ППВС № 4/1968 г. указания относно начина на определяне на обезщетението за неимуществени вреди по правилото на чл.52 ЗЗД не са изгубили значение и не се налага да бъдат изоставяни или осъвременявани заради изменения в законодателството или в обществените условия. Разликата в размера на присъжданите от съдилищата обезщетения за неимуществени вреди не произтича от неточно тълкуване и прилагане на разпоредбата на чл.52 ЗЗД, а е последица от разликата във фактите, които предопределят стойностното изражение на справедливото за всеки отделен случай парично обезщетение. Изложеното сочи, че произнасянето по поставения от касаторката правен въпрос би имало значение само за конкретното дело, но не и за точното прилагане на закона и за развитието на правото, каквото е изискването на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Предвид изложеното, решение № 336 от 20.02.2015 г., постановено по в.гр.д.№ 2941/2014г. по описа на Софийски апелативен съд, г.о. не следва да се допуска до касационно обжалване. В отговора на касационната жалба ответното дружество не е направило искане за присъждане на разноски, в случай че въззивното решение не бъде допуснато до касационно обжалване, поради което такива не следва да се присъждат.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 336 от 20.02.2015г., постановено по в.гр.д.№ 2941/2014г. по описа на Софийски апелативен съд, г.о. 10 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: