4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 149
гр. София, 08.03.2019 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на пети март през две хиляди и деветнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т. д. N 2183 по описа за 2018г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „САПИ” ЕООД, „КРАС” ЕООД и П. К. С., от [населено място], срещу решение № 78 от 06.03.2018г. по в.т.д. № 735 / 2017г. на Апелативен съд – Пловдив, в частта, с която е потвърдено в уважителната част решение № 273, постановено по реда на чл. 422 ГПК на 18.05.2017г. и поправено с решение № 534/23.11.2017г. по т.д. № 594 / 2015г. на Окръжен съд – Пловдив в частта, с която, след частична отмяна на първоинстанционното решение е признато за установено, че касаторите (кредитополучател и поръчители) дължат на „Банка Пиреос България” АД при условията на солидарна отговорност сумата от 3727,50 евро наказателна лихва на основание по чл. 7, ал. 1 от раздел ІІ на договор за кредит № 832/2008г., изменен и допълнен с 26 бр. анекса; сумата от 43 130,19 евро главница по договор за кредит № 832/2008г., изменен и допълнен с 26 бр. анекси към него за времето от 23.05.2014г. до 25.04.2015г.; както и в частта за разноските.
Касаторите твърдят, че атакуваното въззивното решение е неправилно, поради което искат неговата отмяна и отхвърляне на предявените искове. Твърдят, че производството по делото е частично недопустимо, тъй като съдът е разгледал целия иск на банката, след като длъжниците вече са заплатили частично суми в периода от подаването на заявлението за незабавно изпълнение до подаването на исковата молба по чл.422 ГПК. Посочват, че на 24.04.2015г. е извършено плащане директно на Банката в размер на 73 300 лева за погасяване на кредита на „САПИ” ЕООД. Същевременно считат, че въззивният съд е постановил решението си в нарушение и на материалния закон – чл. 8 ЗЗД и чл. 58, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗКИ. Излагат становище, че банката е тази, която трябва да предостави на клиента – търговец минимално необходимата информация при сключването на договор за кредит. Също така поддържат, че така определените от банката суми в подписаните между страните анекси не отговарят на действителните суми, като се вземат предвид усвоената по договора за кредит сума, условията на договора и извършените от дружеството плащания. Претендират присъждане на разноските по делото.
Ответникът по жалбата и ищец по делото, „Банка Пиреос България” АД, не е депозирал писмен отговор, в който да изрази становището си по жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Решаващият състав е приел постановеното от първостепенния съд атакувано решение за валидно и допустимо, тъй като не са налице предпоставките за нищожност и недопустимост на съдебния акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между „Банка Пиреос България” АД и „САПИ” ЕООД като кредитополучател е налице валидно сключен договор за банков кредит № 832/9.07.2008г., по който „КРАС” ЕООД и П. С. са се задължили като поръчители. Посочил е, че от страна на кредитополучателя и другите двама ответници не се оспорва факта на подписване на договора и анексите към него. С договора страните са се договорили банката да предостави на кредитополучателя целево за оборотни средства кредит в размер на 250 000 лева. Самият договорен лихвен процент е определен в чл. 5, ал. 2 от договора, като е уговорено, че се равнява на сбора между базисния банков лихвен процент и надбавка от 3,5%. В чл.16 от процесния договор е материализирано съгласието между банката, „КРАС” ЕООД и П. К. С., последните да отговарят солидарно за изпълнение на задълженията по договора на кредитополучателя като поръчители. Впоследствие има подписани 26 анекса, в които са материализирани волеизявления на банката, кредитополучателя и на двамата поръчители. Окончателният срок за погасяване на кредита е на 13.12.2013г., така , както е предвиден в последния анекс № 26/16.12.2013г.
Апелативният състав е приел за неоснователни възраженията за пълна или частична нищожност на процесния договор, поради липса на съгласие, съответно за унищожаемост, поради грешка в предмета – относно размера на възнаградителната лихва. Посочил е, че в случая от страна на ищеца е представен писмен документ, материализиращ съвпадение на волеизявления на банката като кредитодател, ответникът като кредитополучател и двамата поръчители за сключване на договор за банков кредит съгласно чл.430 ТЗ. В него е посочено, че възнаградителната лихва се равнява на сбор между едно постоянно число в проценти (3,5%) и базисния банков лихвен процент. Обсъдени са и анекси, в които е материализирано съвпадение на волеизявления на същите лица, че възнаградителната лихва е сбор от една константна величина в проценти (4,5%) и ББЛП в лева, респективно в евро. Тъй като не е оспорена автентичността на същите по делото, съдът е достигнал до извода, че не е налице нищожност на процесния договор, поради липса на съгласие, което изключва и възможността да се направи извод за частична нищожност на договора на същото основание.
Въззивната инстанция е счела за неоснователно и възражението за унищожаемост на договора, поради грешка в предмета, изразяваща се в несъответствие между действителността и представата на кредитополучателя относно размера на дължимата от него възнаградителна лихва. Изложени са съображения, че липсата на конкретно посочване на числов израз на ББЛП води до логичен извод, че това е една променлива величина и с подписването на договора и анексите ответниците са изразили съгласие по това обстоятелство. В чл. 2.2, ал.5 от общите условия е предвидена възможност банката едностранно да променя приложимия към съответен договор за кредит лихвен процент и условията, при които това става. Това съотнесено с факта, че по процесния договор дължимата лихва е определена като сбор между едно константно число /подлежащо на промяна само по взаимно съгласие/ и една променлива величина, налага извод, че в тази разпоредба е посочен начина на определяне на съответната базисна лихва и може да се извлекат нейните характеристики т.е. частта от лихвата, която се влияе от състоянието на кредитния пазар. Съдът не е споделил довода, че същата не е била известна на ответниците, тъй като с подписване на договора те са заявили, че приемат тарифата и лихвения бюлетин на банката и възможностите за промяна на същите. Изразили са и съгласие, че се задължават да плащат дължимите лихви, такси и комисионни в сила към момента на плащането. Така те са приели, че тази информация е търсима и че част от задълженията им на добри търговци е да направят всичко възможно да получат същата от офисите на банката. Посочено е, че тези изводи се потвърждават и от събраните по делото гласни доказателства, от които се установява, че още преди подписване на договора ответниците са били наясно с реалния размер на дължимата възнаградителна лихва т.е. на сбора между събираемите посочени в чл. 5, ал. 2 от договора и по тази причина се избрали ищцовата банка за получаване на кредита т.е. още преди подписване на договора са изпълнени изискванията на чл. 58 от ЗКИ и информацията за размера на ББЛП е била достъпна и известна на ответниците. В тази връзка следва да се имат предвид разпоредбите на чл.59, ал.1 от ЗКИ и факта, че по делото не се твърди тези изисквания да не спазвани от банката. Решаващият състав е взел предвид и представената по делото електрона кореспонденция между страните, даваща основание да се направи извод, че кредитополучателя и двамата поръчители са имали достъп до нужната им с оглед задълженията по кредита информация. Въз основа на горните съображения, е направен извод, че не е налице твърдяната грешка в предмета, поради което липсва основание за унищожаване на договора и анексите към него.
Въз основа на приетата по делото експертиза е изчислено, че към датата на подаване на заявлението за незабавно изпълнение 23.05.2014г. дължимата главница и била 43 130,19 евро, а дължимата наказателна лихва 3 727,50 евро. Отчетен е, на основание чл.235, ал.3 ГПК, и погасителния ефект на плащането на сумата от 73 300 лева, постъпила в банката след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, извън рамките на образуваното изпълнително дело въз основа на изпълнителния лист, издаден на базата на заповедта за изпълнение.
В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроси, които, според касаторите, са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда, поради което са от значение за изхода на спора: „1/ Допустим ли иск, предявен по реда на чл. 422 ГПК, когато преди подаването на исковата молба длъжниците са заплатили извънсъдебно търсените от кредитора сума?; 2/ „Носимо” или „търсимо” е задължението на банката, уредено в чл. 58, ал. 1, т. 1 и Закона за кредитните институции?; 3/ Разпоредбата на чл. 58 ЗКИ представлява ли императивна норма или страните могат със споразумение, сключено между тях, да се отклонят от правилото на чл. 58, ал. 1, т. 1 и т. 2 от Закона за кредитни институции?; 4/ Изпълнението на задълженията по чл. 59 ЗКИ освобождават ли банката от неизпълнение на задължението по чл. 58, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗКИ?; 5/ Може ли да се приеме, че в случай като този по настоящото дело, когато в договора за кредит между банката и клиента липсва еднозначно и конкретно посочване на числов израз на възнаградителната лихва, която се дължи от клиента по договора за кредит, клиентът има задължение да се запознае с действителния размер на възнаградителната лихва по неговия договор, което задължение произтича от задължението на клиента-търговец, при сключването на договор за кредит да действа с грижа на добър търговец?”. Касаторите се позовават на наличие на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното:
Неоснователно е твърдението на касаторите, съдържащо се във въпрос едно, за наличие на евентуална недопустимост на въззивния акт в частта относно извършено след подаването на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение плащане в полза на кредитора извън рамките на изпълнителното производство. Спорът относно погасителния ефект на това плащане е въпрос относно съществуването на вземането в размера, за който е издадена заповедта за изпълнение, поради което е относим към основателността, а не към допустимостта на иска, предявен по реда на чл.422 ГПК от банката – кредитор. С оглед на това, въпрос № 1 не може да обуслови допускането на касационния контрол.
Въпроси № 2-5 вкл. във връзка с приложението на чл.58, ал.1, т.1 и чл.59 ЗКИ не покриват общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като липсата на нищожност, съответно на унищожаемост на договора, е изведена не само въз основа на посочените разпоредби, но и на базата на съдържанието на договора и общите условия към него, събраните по делото гласни доказателства и електронната кореспонденция между страните, като е прието, че информацията за размера на ББЛП, не само е била достъпна, но и известна на ответниците, и противно на съдържащите се във въпросите твърдения, решаващият състав не е приел, че задължението по чл.58, ал.1, т.1 ЗКИ не е изпълнено, съответно, че изпълнението на задълженията по чл. 59 ЗКИ освобождава банката от неизпълнение на задължението по чл. 58, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗКИ, нито крайният извод на съда е мотивиран единствено с дължимата грижа на добрия търговец от клиента-търговец. Поради липсата на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, безпредметно е обсъждането на наведения допълнителен критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
С оглед горното, въззивното решение не може да бъде допуснато до касационен контрол.
Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 78 от 06.03.2018г. по в.т.д. № 735 / 2017г. на Апелативен съд – Пловдив в обжалваната част.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.