7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 15
[населено място] , 10.01.2019г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД,ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, първо отделение, в закрито заседание на пети ноември, две хиляди и осемнадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 1444/2018 год. и за да се произнесе съобрази следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. Д. и Д. Д., действащ като Едноличен търговец „ Д. Д. „ против решение № 216 по т.д. № 5293 / 2017 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 69 по т.д.№ 135 / 2016 г. на Окръжен съд – Враца, в обжалваната му част , с която, по предявени от „Юробанк България„АД искове , по реда на чл.422 ГПК, са приети за установени вземания на банката към касаторите – ответници, в размер от 94 867,85 лв. – главница по договор за банков кредит „Бизнес револвираща линия – Плюс„ / BL 3582/12.03.2008 г. / , в размер от 15 879,48 лв. – договорна лихва за периода 21.01.2015 г. – 04.05.2016 г. и за 994,06 лева – такси по договора за кредит, ведно със законната лихва върху всяка от сумите, от датата на заявлението по чл.417 ГПК до окончателното им изплащане. Касаторите оспорват правилността на въззивното решение, като постановено в противоречие с материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствени правила и поради необоснованост. Оспорват правилността на извода на съда, че ответницата Г. Д. , съпруга на ответника Д. Д., сключил договора за кредит в качеството си на едноличен търговец, предвид качеството си на съдлъжник по договора, въз основа на последващо сключен анекс, независимо от предходното й качество на ипотекарен длъжник / обезпечил с имущество задълженията по договора за кредит / , няма качеството на „ потребител „ спрямо задължаването на който да би била приложима защитата срещу неравноправни клаузи, съгласно разпоредбите на ЗЗП. Касаторите оспорват и извода на съда за доказана изискуемост на вземанията, предвид надлежно упражнено право на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем, с достигане на волеизявлението й до знанието им.Съществено нарушение на съдопроизводствените правила обосновават с непроизнасяне на въззивния съд по паралелните им, спрямо доводите за нищожност на клаузи поради неравноправност съгласно ЗЗП, доводи за нищожност на клаузи от договора за кредит и анексите към същия, на основание чл.26 ал.1 пр. трето ЗЗД – противоречие с добрите нрави.
Ответната страна – „Юробанк България „ АД – не е взела становище по касационната жалба.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирани да обжалват страни и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, съобразно поддържаните касационни доводи и изложението по чл.280 ГПК, инкорпорирано в касационната жалба , настоящият състав съобрази следното :
За да потвърди първоинстанционното решение, уважило предявените от „Юробанк България„ АД обективно и субективно пасивно съединени установителни искове, по реда на чл.422 ГПК, въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния, че с последващо сключените анекси към договора за кредит / разгледани поотделно / са индивидуално уговорени между страните условията за преструктуриране на главницата по кредита, с натрупване на дължими, но незаплатени, съгласно нови срокове по анексите, вземания от лихви и такси, предоговорени са приложимите лихвени проценти на дължимата възнаградителна лихва, както и сроковете за погасяване на кредита, съставляващо облекчение за длъжниците. Предвид индивидуалното договаряне на клаузите, съобразно които се определят дължимите от кредитополучателите суми по главница и лихви, респ. тяхната изискуемост, съдът е счел за неприложима предвидената от ЗЗП защита, с оглед наведени от ответниците доводи за нищожност на клаузи на договора за кредит и на последващите анекси, като неравноправни по смисъла на чл.143 ЗЗП, съгласно чл.146 ал.1 ЗЗП. Независимо от последното, въззивният съд е обосновал и извод, че никой от ответниците не отговаря на качеството „потребител„ по смисъла на пар.13 от т.1 на ДР на ЗЗП.Мотивирал се е с това, че Д. Д. е сключил договора, в качеството си на едноличен търговец, чиято правосубектност не е различна от тази на физическото лице Д. Д., за подпомагане на търговската си дейност / посрещане на краткосрочни оборотни нужди/. Досежно ответницата Г. Д. съдът се е обосновал с факта, че същата е встъпила като солидарен длъжник по договора за кредит / със сключването на анекс № 3 към договора за кредит /, с което директно се е обвързала и с условията, и с предназначението на кредита, т.е. и от тази страна същият се явява сключен в обслужване на търговска дейност. Съдът е приел, че доказателства за опорочаване волята на кредитополучателите при сключването на спорните клаузи не са представени, отделно от обстоятелството, че не са конкретизирали порока на волята си. Счел е за доказано връчване волеизявлението на банката за обявяване кредита за предсрочно изискуем: на ответницата Г. Д. – лично , съобразявайки неоспорването на удостоверителния запис за това връчване, а на ответника Д. Д. – при условията на чл.50 ЗННД вр. с чл.50 ал.4 вр. с чл.47 ГПК, предвид неоткриването на Едноличния търговец „Д. Д. „ по седалището и на адреса на управлението му, като е приел, че с оглед съвпадащата правосубектност на едноличния търговец с физическото лице Д. Д., уведомяване и на личния адрес на последния не е било необходимо.
В изложението по чл.280 ГПК, инкорпорирано не само в касационната жалба, като фактически обособено в рамките на същата, но заедно с и наред с касационните доводи по чл.281 т.3 ГПК, е формулиран единствено въпроса : Физическо лице – с ъ д л ъ ж н и к по договор за банков кредит, по който кредитополучателят е търговец, има ли качеството на потребител, по смисъла на ЗЗП, и може ли да се позовава на неравноправност а клаузи в договора за кредит ? Въпросът е обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК – с решения № 38 по т.д.№ 2754/ 2015 г. на І т.о. и № 245 по гр.д.№ 1428/2016 г. на ІІІ г.о. на ВКС, както и в хипотезите на чл.280 ал.1 т.2 ГПК – поради противоречие с практика на СЕС – определение на шести състав от 19.11.2015 г. по дело С- 74/2015 г., решение на СЕС по съединени дела № С – 154/ 15 , С-307/15 и С-308/15, както и по дела С–74/15 ,С-348/14, С-110/14 и др., като формално се сочи и хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Без самостоятелно обосноваване , в евентуалност, се сочи и хипотезата на чл.280 ал.2 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, относно извода за липса на качество „потребител „, по смисъла на пар.13 т.1 от ДР на ЗЗП, досежно ответницата Г. Д.. Очевидна неправилност на въззивното решение се твърди и поради непроизнасяне на съда по довода на ответниците, относно липса на методология на кредитодателя, съдържаща ясни и конкретни правила относно условията за прилагането й и механизма за промяната на лихвения процент на възнаградителната лихва, в частност начина на формиране на базовия лихвен процент , като негов компонент. Очевидна неправилност се поддържа и досежно пропуска на съда да се произнесе по поддържаното в евентуалност основание за нищожност на клаузи на договора за кредит и анекса, съгласно чл.26 ЗЗД.
Формулираният въпрос, относим единствено към частта от въззивното решение, постановена по исковете срещу ответницата Г. Д., не удовлетворява изискването за правен въпрос – отговор на който сам по себе си е от естество да промени правния резултат, при мотивиран съпътстващ решаващ извод за неприложимост на защитата по ЗЗП, предвид качеството на атакуваните клаузи / на анексите, въз основа на които са формирани вземанията на кредитора /, като индивидуално уговорени. Въпрос относно този решаващ извод нито е формулиран, нито е обосновавана очевидната му неправилност, съгласно чл.280 ал.2 пр. трето ГПК,тъй като тя би била предпоставена от коментар на дължими от ответницата доказателства, изключващи наличието на каквато и да било функционална обвързаност с осъществяваната от съпруга й търговска дейност, каквито не са представяни, нито изрично е заявена липсата на такива обстоятелства. Отделно от непокриването на изискването за правен, формулираният въпрос не е обоснован и с допълнителен селективен критерий, тъй като цитираната съдебна практика на състави на ВКС, както и решения на СЕС, не коментира хипотеза, идентична на настоящата – с о л и д а р е н д л ъ ж н и к / което именно качество на ответницата, независимо от качеството й на ипотекарен длъжник, съдът е съобразил / по договор за кредит, сключен в обслужване на търговска дейност, осъществявана от другия длъжник – негов съпруг. Формалното цитиране на чл.280 ал.1 т.3 ГПК не удовлетворява обосноваването на тази хипотеза, съобразно задължителните указания в т.4 на ТР № 1/2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Предвид необосновавана очевидна неправилност на решението, досежно извода за приложимост на индивидуално договорени клаузи, въз основа на които са преструктурирани главницата и определени поетапно дължимите възнаградителни лихви и такси, е изключено значението на отговора на поставения въпрос / дали ответницата , в качеството си на физическо лице, солидарен длъжник по договор за кредит, по който другият солидарен длъжник няма качество на потребител / за правния резултат, независимо от евентуално обоснован допълнителен селективен критерий за това произнасяне – по чл.280 ал.1 т.1, т.2 , т.3 или ал.2 пр. трето ГПК.
В останалата си част обосноваването на основание за допускане на касационното обжалване, в хипотезата на чл.280 ал.2 пр. трето ГПК , се базира на твърдение за съществени нарушения на съдопроизводствени правила – чл. 269 пр. трето ГПК – непроизнасяне по въведени с въззивната жалба доводи : за нищожност на договорни клаузи, съгласно чл.26 ЗЗД / извън възраженията за нищожност,поради неравноправност на договорни клаузи, съгласно ЗЗП / и за липса на методология, съдържаща ясно и конкретно описание на условията за прилагане на промяната му и механизма за образуване на приложимия за възнаградителната лихва лихвен процент, в частност формирането на компонента базов лихвен процент за малки фирми.
Съобразно възприетото тълкуване на понятието „очевидна неправилност„ от настоящия състав, а и в практиката на други състави на ВКС, „очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение.Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен от действително вложения /извън тълкуването на неясна , противоречива или непълна правна норма , което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност /. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма ,когато приложението й е обосновано от възприетата в решението фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или нарушение на процесуално правило, когато от отказа или нарушението е предпоставен решаващ правен извод. Това основание за допускане на касационното обжалване би могло да е налице и при необоснованост на извод относно правното значение на факт, в разрив с правилата на формалната логика, опита и научните правила, когато тази необоснованост е установима от мотивите, съобразно възпроизведеното от съда съдържание на факта, извън реалното му съдържание и характеристика, установимо от доказателствата. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ на съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните, е относимо към преценка за неправилност, на основанията на чл.281 т.3 ГПК, но не и към очевидна неправилност. Допустимостта й на основание за селектиране на касационните жалби се обосновава именно с това, че извършената последващо,по същество, проверка на касационните доводи, вече в съответствие с действително осъществилите се процесуални действия на съда и страните и действителното съдържание на събраните доказателства и установимите въз основа на тях факти, би могло и да не потвърди предположението за неправилност.
Твърдяното от касаторите съществено нарушение на съдопроизводствените правила е неустановимо само от мотивите на съдебния акт. Още по-малко е установимо, че произнасянето по действително въведени с въззивната им жалба доводи с това съдържание, би променило правния резултат, доколкото въззивният съд е мотивирал конкретно договорени с анексите, последващо сключването на договора за кредит, клаузи относно конкретно формирана главница, дължима за предходни на сключването на всеки от анексите възнаградителна лихва и срокове за погасяване / с което се компрометира значението на общо приложима методология за формиране на лихвен процент и условия за прилагането на промяна в същия /, както и изрично е коментирал непосочен и недоказан порок на волята на кредитополучателите при сключването на договора за кредит и анексите, а наведените с отговорите на исковата молба съображения кореспондират с нищожност поради противоречие с добрите нрави, каквато нищожност предпоставя и уговарянето на неравноправни, по смисъла на ЗЗП, клаузи, т.е. е налице съвпадение в квалификацията, независимо от основаването й и на разпоредби на ЗЗП, при съвпадение в квалифициращите нищожността обстоятелства, от което отново е невъзможен извод за очевидна неправилност на правния резултат.
Впрочем, с договора за кредит е договорена възнаградителна лихва от 9,75 % / 10 – 0,25 п./ . С анекс №3, с който ответницата се е присъединила в качеството на солидарен длъжник, е уговорен нов фиксиран размер на възнаградителната лихва – 10,85. Видно от представените извлечения от протоколи на ищеца,за промени в стойността на БЛПМФ за оборотни средства в лева, за периода от сключването на анекс № 3 и за целия процесен период е определен размер на БЛПМФ – 14,10 %. Следователно и с оглед уговореното в анекси № 4 и № 5, предоговореният размер на възнаградителната лихва не надхвърля конкретно договорения фиксиран размер с анекс № 3 – 10,85 / с анекс № 4 е уговорена възнаградителна лихва в размер на БЛПМФ ,намален с 4.1 п. или в размер от 10 % , а с анекс № 5 – в размер на БЛПМФ, намален с 5.1 п. или 9 % – т.е. дори по-нисък от първоначално договорения с договора за кредит от 9,75 % , вкл. по-нисък от размера на възнаградителната лихва, ако би бил определян съобразно първоначално уговореното в договора за кредит и измененията в размера на БЛПМФ / заключение на съдебно-счетоводна експертиза – стр.328 по номерацията на първоинстанционното дело /. В този смисъл, дори да не би се споделило становището за изводима само от съдържанието на съдебния акт очевидна неправилност на същия, такава не се обосновава и от доказателствата, доколкото и спрямо изначално уговорения между банката и ответницата фиксиран лихвен процент на възнаградителна лихва / спрямо ответника възражението за нищожност на клаузи, като неравноправни по смисъла на ЗЗП, е неотносимо /, последващо уговорените анекси не са утежнили, а напротив – значително облекчили размера на същата. Доказване, че в цялост клаузите на анекси № 3, 4 и 5 вкл. не са съставлявали облекчение за длъжниците, с оглед допустимост на капитализирането на лихва към главницата при това условие, съобразно Наредба № 9/03.04.2008 за оценка и класификация на рисковите операции на банките и за установяване на специфични провизии по кредитен риск / обн.ДВ бр. 38 от 11.04.2008 г., отм. от 13.05.2014 г. /, в качеството му на преструктуриране на дълга, различно от анатоцизъм / чл.13 /, ответниците не са провели.
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 216 по т.д. № 5293/2017 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
`