О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 15
гр. София, 09.01. 2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди и осемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 1329/2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Българска търговско – промишлена палата (Б.) – гр. София, срещу решение № 335 от 08.02.2018 г., постановено по в. гр. д. № 3886/2017 г. на Софийски апелативен съд. Решението е обжалвано в частта, с която след частична отмяна на решение № 3236 от 11.05.2017 г. по гр. д. № 467/2015 г. на Софийски градски съд е осъдена Б. да заплати на К. И. на основание чл.79, ал.1 ЗЗД сумата 137 126.51 лв. – възнаграждение за арбитриране на М. № 2/2007 г. и М. № 5/2007 г. по описа на АС при Б., ведно със законната лихва 13.01.2015 г. до окончателното плащане, на основание чл.86 ЗЗД сумата 42 068.15 лв. – обезщетение за забавено плащане за периода 13.01.2012 г. – 13.01.2015 г., и сумата 13 730.63 лв. – разноски по делото.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е недопустимо, евентуално – неправилно, в частта, с която въззивният съд „е възприел начин на сключване на договор за изработка чрез конклуденти действия и алеаторност на определяне на възнаграждението по така сключения договор”. Навежда оплаквания, че съдът е разрешил спора за размера на възнаграждението въз основа на факти, каквито ищецът не е твърдял в хода на първоинстанционното и на въззивното производство, което го е лишило от възможност да се защити срещу възприетата във въззивното решение фактическа обстановка и да ангажира доказателства за пропорционалната част от общите разходи на АС при Б., преценени от съда като релевантни за размера на възнаграждението. Позовава се на неправилност на решението поради нарушение на материалния закон при формиране на изводите на въззивния съд, че са налице мандатно правоотношение между ищеца – арбитър и Б. в качеството на юридическо лице, към което функционира институционен арбитраж, както и правоотношение по договор за изработка между Б. като възложител и арбитъра като изпълнител, по силата на което Б. дължи възнаграждение на арбитъра, но няма правоотношение /пряка връзка/ между арбитъра и страните в арбитражното производство. Излага доводи, че според възприетото в доктрината и в съдебната практика разрешение в арбитражното производство съществува само едно правоотношение с предмет извършване на правораздавателна дейност, което възниква между страните в арбитражното производство и арбитъра/арбитрите, на когото/които е възложено разглеждането на арбитражното дело, като Б. не е страна в това правоотношение и не дължи възнаграждение на арбитъра. Неправилността на решението е аргументирана и с оплаквания за нарушение на материалния закон при определяне на момента, от който се дължи обезщетение за забава по чл.86 ЗЗД върху възнаграждението на арбитъра, и за съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в липса на произнасяне от страна на въззивния съд по направеното с отговора на исковата молба възражение за изтекла погасителна давност по отношение на претендираното с иска по чл.79, ал.1 ЗЗД вземане за възнаграждение.
С касационната жалба е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК и с част от основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Като самостоятелни основания за достъп до касационно обжалване са въведени недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение – чл.280, ал.1, пр.2 и пр.3 ГПК.
Ответникът по касация К. И. – гражданин на Швейцария със съдебен адрес в Република България, гр. София, изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по съображения в писмен отговор от 02.05.2018 г. Претендира разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване.
За да отмени частично решението на Софийски градски съд и да уважи предявените от К. И. против Б. главни искове с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД до размер на сумите 137 126.51 лв. и 42 068.15 лв., Софийски апелативен съд е направил изводи, че по силата на валидно възникнали правоотношения по договор за мандат и договор за изработка ответникът Б. дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищеца К. И. посочените суми, представляващи възнаграждение за участие на ищеца като арбитър по М. № 2/2007 г. и № 5/2007 г. по описа на Арбитражен съд при Б. и обезщетение за забава върху неплатеното възнаграждение за периода от 13.01.2012 г. до датата на предявяване на иска 13.01.2015 г.
От фактическа страна въззивният съд е приел за безспорно, че на ищеца К. И. е възложено да арбитрира заедно с П. Ж. и П. К. образуваните пред Арбитражен съд при Б. международни арбитражни дела № 2/2007 г. и № 5/2007 г. със страни „Търговска лига – Национален аптечен център” АД и „А. ЮК” – Л., съотв. „А. АБ” – Швейцария. Сезирането на Арбитражния съд при Б. е извършено на основание арбитражни споразумения в договори между страните, в които е предвидено възникналите от договорите спорове да се разгледат съгласно Правилника за помирение и арбитраж на Б. от трима арбитри, назначени по предвидения в правилника ред. Ищецът е номиниран за арбитър от едната от страните в арбитражното производство и след изразено съгласие за приемане на номинацията, му е възложено от ответника да поеме разглеждането на арбитражните дела, приключили с постановяване на арбитражни решения от 15.01.2010 г. След образуване на арбитражните дела председателят на арбитражния състав П. Ж. отправил няколко запитвания по електронна поща до секретаря на Арбитражен съд при Б. за размера на възнаграждението на арбитрите, но не получил отговор за конкретно предвиденото възнаграждение, включено в събраните от страните или подлежащи на събиране авансови такси. Според Тарифа за арбитражните такси по международни дела, приета с решение на ИС при Б. от 13.01.2004 г., в сила от 01.09.2007 г., с понятието „арбитражна такса” се означава сумата, която се събира за покриване на общите разноски на Арбитражния съд, включително възнаграждението на арбитрите, като съгл. параграф 2, ал.2, арбитражната такса се предплаща. В протоколно определение от 05.03.2009 г. е удостоверено съгласие на страните да платят арбитражни такси и депозити в съответствие с посочената тарифа, въз основа на която арбитрите приемат мисията си. Към момента на приключване на арбитражните дела по сметката на Б. са били внесени от страните всички дължими такси и разноски, начислени съгласно същата тарифа /включващи и дължимото на арбитрите възнаграждение/. След постановяване на арбитражните решения ищецът получил възнаграждение в размер на 35 993 евро, от които 18 356 евро за М. № 2/2007 г. и 17 637 евро за М. № 5/2007 г., изчислено по Тарифа за възнагражденията на арбитрите за международни и вътрешни арбитражни дела, подлежащи на разглеждане от АС към Б., в сила от 01.01.2009 г., изм. на 09.12.2008 г., за всички случаи, подадени след 01.01.2009 г., която не е била публикувана на официалния сайт на Б. и не е била публично обявена по друг начин.
В хода на първоинстанционното производство е назначена съдебносчетоводна експертиза, от заключението на която въззивният съд е приел за установени следните обстоятелства : Страните в арбитражното производство са заплатили арбитражни такси общо за двете арбитражни дела в размер на 387 474 евро с левова равностойност 757 833.27 лв. Таксите са изчислени съобразно публикуваната на сайта на Б. Тарифа за таксите по международни арбитражни дела от 13.01.2004 г. Ответникът Б. е осчетоводил разходи по двете дела на обща стойност 300 744.90 лв., от които по М. № 2/2007 г. – 154 904.12 лв., а по М. № 5/2007 г. – 145 840.78 лв. В осчетоводените разходи са включени и възнагражденията, изплатени на ищеца и на другите двама арбитри, в размер общо на 120 577 евро с левова равностойност 235 828.11 лв. Остатъкът от внесените такси – 457 088.37 лв., не е осчетоводен като разход по делата.
При така установените факти по делото въззивният съд е приел от правна страна, че :
Съгласно чл.1 от устава, А. съд при Б. е неправосубектна правораздавателна институция, функционираща под правосубектността на Б.. В арбитражните споразумения, послужили като основание за образуване на арбитражните дела, страните не са определили конкретни арбитри, към които следва да отнесат евентуално възникналите помежду им спорове, а са договорили да отнесат споровете си към Арбитражния съд при Б., който да постанови окончателни решения чрез арбитражен състав от трима арбитри, назначени съобразно неговия правилник. Постигнатите в този смисъл споразумения сочат на постигнато съгласие за разрешаване на споровете чрез институционален арбитраж по смисъла на чл.4 ЗМТА и конкретно – чрез постоянно действащата правораздавателна институция Арбитражен съд при Б., а не чрез арбитраж ad hoc. Споразуменията включват и уговорка по чл.24 ЗМТА за разглеждане на арбитражните дела по процедурата, определена в Правилника на Арбитражния съд при Б..
С отнасянето на споровете пред Арбитражния съд при Б. и образуването на М. № 2/2007 г. и № 5/2007 г. между страните по арбитражните дела и Б. като юридическо лице, под чиято правосубектност осъществява правораздавателната си дейност арбитражният съд, е възникнало договорно правоотношение с характеристиките на договор за поръчка, сключен като възмезден при публично обявени общи условия. Страните, действайки съвместно като възложители по силата на сключените помежду им арбитражни споразумения, са възложили на Арбитражния съд при Б. извършване на действия, изразяващи се в частноправна правораздавателна дейност по разрешаване на споровете им с окончателно решение, съобразно правилата за арбитраж на този съд. Правилата за арбитраж включват и заплащането на арбитражни такси в размер, определен съгласно единствената публикувана на сайта на съда Тарифа за арбитражните такси по международни дела. Съгласието на страните да заплатят арбитражни такси по конкретната тарифа е изразено в процедурното определение от 05.03.2009 г. и е възпроизведено в окончателните решения по всяко от делата. От своя страна арбитражната институция, чрез извършване на конклудентни действия – образуване на двете арбитражни дела, се е задължила по силата на чл.2, ал.1 и ал.2 от устава си да осъществи частноправна правораздавателна дейност за разрешаване на възникналите имуществени спорове, съобразно ЗМТА и публично обявените нейни правила, на цени, съгласно публикуваната на сайта й тарифа. В изпълнение на възложения с арбитражните споразумения мандат и на основание чл.12, ал.1 ЗМТА А. съд при Б. е конституирал тричленен арбитражен състав за осъществяване на дължимата правораздавателна дейност по начина, предвиден в чл.14 от Правилника – по един арбитър, избран от всяка от страните, и трети арбитър, избран съвместно от другите двама арбитри.
Въззивният съд е преценил, че спорът между страните е концентриран върху въпросите дали ответникът Б. или страните в арбитражното производство са насрещна страна в мандатното правоотношение, въз основа на което ищецът е арбитрирал двете арбитражни дела, и как следва да се определи размерът на дължимото възнаграждение за участие на ищеца като арбитър в делата.
За да отговори на първия въпрос, въззивният съд е изходил от извода, че със сключените арбитражни споразумения страните са уговорили разрешаване на възникналите помежду им спорове от институционален арбитраж в лицето на Арбитражен съд при Б.. Изложил е съображения, че в този случай отношенията между страните и арбитражния съд се опосредяват от институцията, на която страните възлагат да организира и администрира осъществяването на арбитражната процедура, а правораздавателната дейност остава в правомощията на арбитъра/арбитражния състав; С образуването на арбитражното дело и плащането на дължимата арбитражна такса възниква правоотношение между страните и сезираната институция, а след като тя конституира конкретния арбитражен съд – едноличен или колегиален (в зависимост от уговорката на страните или от правилника, ако такава уговорка не е постигната), между арбитражната институция и арбитъра/арбитрите се поражда правоотношение с характеристиките на договор за изработка. По силата на това правоотношение арбитърът/арбитрите приема/т да извърши/извършат работа по арбитриране на спора, предмет на образуваното от арбитражната институция арбитражно дело, срещу задължение на институцията да заплати съответното възнаграждение. Предвид безспорно установените по делото факти, че ищецът е приел да арбитрира двете дела срещу възнаграждение съобразно „съответната тарифа на Арбитражния съд при Б.” и е извършил възложената работа като е участвал в постановяването на окончателни решения по тях, че извършената работа е приета с вписване на решенията във водения от арбитражния съд регистър и че ищецът е получил за участието си в делата възнаграждение от Б. в размер на 35 993 евро, въззивният съд е формирал извод, че между страните в процеса е възникнало договорно правоотношение, по силата на което ответникът дължи на ищеца заплащане на възнаграждение за извършената и приета работа.
Относно размера на възнаграждението въззивният съд е приел, че към момента на възникване на правоотношението между Б. и арбитрите не е имало надлежно връчена и приета от ищеца тарифа, въз основа на която да бъде определен конкретният размер на следващото се възнаграждение – като почасова ставка или съобразно материалния интерес. За недоказано е счетено твърдението на ответника, че ищецът е приел да арбитрира споровете при условията на Тарифа за възнагражденията на арбитрите за международни и вътрешни арбитражни дела, подлежащи на разглеждане от АС към Б., в сила от 01.01.2009 г., въз основа на която му е изплатено възнаграждение след приключване на арбитражните дела. Съдът е преценил, че доколкото в тарифата е предвидено тя да се прилага „за всички случаи, подадени след 01.01.2009 г.”, същата е неприложима за разгледаните от ищеца дела, които са образувани преди 01.01.2009 г. Позовал се е и на липсата на доказателства тарифата да е връчена на ищеца и той да е изразил съгласие да арбитрира споровете срещу възнаграждение, определено според съдържащите се в нея правила. По тези съображения и с оглед на факта, че единствената тарифа, публикувана на сайта на арбитражния съд при Б., е била Тарифата за арбитражните такси по международни дела от 13.01.2004 г., въззивният съд е направил извод, че ответникът се е ангажирал да заплати на ищеца възнаграждение при условията на публично известната тарифа. След анализ на съдържанието на тарифата съдът е приел, че за разлика от обичайната практика на други международни институции за предварително фиксиран размер на разходите на арбитражната институция и на възнаграждението на арбитрите, Б. е предвидила възнаграждението на арбитъра/арбитрите, което се включва в предварително платените от страните арбитражни такси, да се определи окончателно в края на арбитражното производство в зависимост от направените разходи за административна и организационна дейност по делата. Съобразявайки заключението на счетоводната експертиза и твърдяното от ищеца съотношение за разпределяне на възнаграждението между тримата арбитри – 40 % за председателя на арбитражния състав и по 30 % за двамата членове на състава, съдът е формирал извод, че полагащото се на ищеца възнаграждение възлиза на 30 % от сумата 692 916.48 лв. или 207 874.94 лв. Като е съобразил безспорния между страните факт, че ищецът е получил възнаграждение за двете дела в размер на 70 396.20 лв., въззивният съд е приел, че искът по чл.79, ал.1 ЗЗД е основателен за сумата 137 126.51 лв. (разлика над 70 396.20 лв. до 207 874.94 лв.) и след частична отмяна на първоинстанционното решение е осъдил ответника да заплати на ищеца дължимия остатък от възнаграждението.
Въззивният съд е счел за частично основателен – до размер на сумата 42 068.15 лв., и предявеният от ищеца акцесорен иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД. С мотив, че падежът на задължението за плащане на възнаграждение е настъпил с приемане на извършената от ищеца работа чрез вписване на арбитражните решения в регистъра на решенията на арбитражния съд на датата 15.01.2010 г., съдът е направил извод, че от тази дата ответникът е изпаднал в забава по отношение на неплатената част от възнаграждението и на основание чл.86, ал.1 ЗЗД дължи обезщетение в размер на законната лихва върху сумата 137 126.51 лв. При произнасяне по иска с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД въззивният съд е съобразил, че с отговора по чл.131 ГПК ответникът е противопоставил възражение за изтекла погасителна давност по отношение на претендираното с иска акцесорно вземане. След като е разгледал възражението, съдът е направил извод, че вземането по чл.86 ЗЗД е погасено по давност на основание чл.111, б.”б” ЗЗД за периода 15.01.2010 г. – 12.01.2012 г., респ. че ответникът дължи обезщетение за забава за периода от 13.01.2012 г. до датата на предявяване на исковете – 13.01.2015 г., чийто размер е 42 068.15 лв. В зависимост от този извод въззивният съд е отменил частично решението на първата инстанция и е осъдил ответника да заплати на ищеца обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД върху сумата 137 126.51 лв. за периода 13.01.2012 г. – 13.01.2015 г. в размер на 42 068.15 лв.
С отговора на исковата молба ответникът Б. е противопоставил възражение за погасяване по давност и на вземането за възнаграждение, претендирано с главния иск по чл.79, ал.1 ЗЗД. Възражението е основано на твърдения, че с подадената на 13.01.2015 г. искова молба ищецът е предявил иск срещу неправосубектен ответник – Арбитражен съд при Б., което е препятствало валидното възникване на процесуално правоотношение; че Б. е конституирана като ответник с допълнителна молба – уточнение от 17.03.2015 г. и едва от тази дата е възникнало процесуално правоотношение между ищеца, новия ответник и съда; че погасителната давност по чл.110 ЗЗД относно вземането на ищеца за възнаграждение е започнала да тече на 15.01.2010 г. и е изтекла на 15.01.2015 г. – преди датата 17.03.2015 г., когато следва да се счита предявен искът срещу Б.. В отговора на въззивната жалба ответникът е поддържал така направеното възражение, но по него няма произнасяне в постановеното от Софийски апелативен съд въззивно решение.
По допускане на касационното обжалване :
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът Б. е посочил като значими за изхода на делото (по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК) следните въпроси :
„1. С кого се намира в правоотношение арбитърът – със страните или с арбитражната институция/правният субект, който осъществява арбитражната дейност; Каква е правната природа на правоотношението, в рамките на което арбитърът извършва своята правораздавателна дейност – мандатно или за изработка;
2. Може ли съдът при произнасяне по съществото на спора да възприеме друга фактическа обстановка по отношение начин на сключване на процесния твърдян договор и начин на определяне на процесното възнаграждение, какъвто не е било твърдяно от нито една от спорещите страни;
3. Ако не е предвидено в договора, има ли предаването на трудовия резултат при изработката, респ. извършването на правното действие при поръчката, правното значение на срок за плащане на възнаграждението, така че при неплащане да се изпадне в забава за изпълнение на това задължение;
4. Следва ли въззивният съд да обсъди направено възражение за погасителна давност по отношение на вземането, предмет на иска, когато счита искът за основателен, ако искът е бил отхвърлен на друго основание от първоинстанционния съд и поради това възражението за погасителна давност не е разгледано от първата инстанция”.
Допускането на касационно обжалване по първия въпрос се поддържа на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК с твърдение, че въпросът е разрешен от въззивния съд в противоречие с „установени положения в доктрината” и в съдебната практика – решение № 11/19.01.2000 г. по гр. д. № 1095/1999 г. на ВКС, както и с практиката в решение от 16.09.1997 г. по дело С-145/1996 г. на Съда на Европейските общности; на част от основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК с твърдение, че въпросът е „от значение за развитието на правото”, и на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК с твърдение, че „даденият от въззивния съд отговор на въпроса, а именно, че арбитърът се намира с арбитражната институция в отношение за изработка, е очевидно неправилен и в тази си част решението е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК”. Приложното поле на касационното обжалване по отношение на втория въпрос е обосновано с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК – противоречие с формираната по реда на чл.290 ГПК практика на ВКС в решение № 69/27.07.2015 г. по т. д. № 119/2014 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 158/07.11.2013 г. по т. д. № 1128/2012 г. на ВКС, І т. о., и решение № 224/11.07.2011 г. по гр. д. № 371/2010 г. на ВКС, І. г. о. Като основание за допускане на касационно обжалване по третия въпрос се сочи чл.280, ал.2, пр.2 ГПК – процесуална недопустимост на въззивното решение. За четвъртия въпрос се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 ГПК – противоречие с практиката в решение № 160/26.07.2017 г. по гр. д. № 60244/2016 г. на ВКС, І г. о., и чл.280, ал.2, пр.3 ЗЗД – очевидна неправилност на решението, обусловена от съществено нарушение на съдопроизводствените правила (пропуск на съда да се произнесе по направеното с отговора на исковата молба възражение за изтекла погасителна давност по отношение на претендираното вземане за възнаграждение).
Въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване по първия въпрос от изложението. Отговорът, който е дал въззивният съд на този въпрос, е обусловен от преценката на фактите по конкретното дело и от съдържанието на арбитражните споразумения, послужили като основание за сезиране на Арбитражния съд при Б. с искане за разрешаване на споровете, предмет на М. № 2/2007 г. и М. № 5/2007 г. За да се произнесе, че развилите се пред Арбитражния съд при Б. арбитражни производства са съпътствани от две паралелно съществуващи правоотношения – мандатно правоотношение между страните в производствата и Б. и правоотношение по договор за изработка между Б. и арбитрите, на които е възложено разрешаването на споровете, въззивният съд е изходил от преценката, че с арбитражните споразумения страните са постигнали съгласие за разрешаване на споровете от институционален арбитраж в лицето на Арбитражния съд при Б. при приложимост на уредената в неговия правилник процедура. Направеният въз основа на арбитражните споразумения извод, че в конкретния случай страните са постигнали съгласие да възложат възникналите помежду им имуществени спорове на предварително избран институционален арбитраж, е обусловил даденото от съда разрешение, че за разлика от арбитража ad hoc, при който възниква само едно правоотношение между страните и избрания от тях арбитър, при избор на институционален арбитраж възникват две правоотношения – между страните и арбитражната институция, на която те предоставят мандат да конституира според правилата си арбитражен орган за разрешаване на спора помежду им, и между арбитражната институция и арбитражния орган, на когото институцията възлага осъществяването на правораздавателна дейност за разрешаване на възникналия спор. Поставеният от касатора въпрос предполага проверка на правилността на изводите, до които е достигнал въззивният съд, а извършването на такава проверка в стадия на производството по чл.288 ГПК е недопустимо – т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Поради това, че е от значение за правилността на въззивното решение, поставеният въпрос не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол и касационно обжалване по повод на него не може да се допусне.
По отношение на първия въпрос не са осъществени и поддържаните в изложението допълнителни предпоставки, специфични за основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК.
Представеното от касатора решение № 11/19.01.2000 г. по гр. д. № 1095/1999 г. на ВКС не доказва релевантно за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС. Цитираното решение е постановено по предявен срещу Б. иск с правно основание чл.49 ЗЗД и в него е прието, че Б. не е възложител на работата на арбитражния съд и не отговаря за вреди, претърпени от страната по арбитражното дело поради отказ на съда да допусне изпълнение на арбитражно решение. Решението съдържа отрицателен отговор на въпроса дали Б. носи гаранционно – обезпечителна отговорност по чл.49 ЗЗД за правораздавателната дейност на арбитрите от състава на арбитражния съд, чиято работа организира, но не съдържа произнасяне по въпроса, посочен от касатора като обуславящ за изхода по настоящото дело – за вида и характера на правоотношенията, които възникват в случаите, когато на основание постигнато арбитражно споразумение за избор на институционален арбитраж страните по имуществен спор са поискали, а Б. е приела да организира разрешаването на спора и в зависимост от уговореното в споразуменията или с утвърдения от нея правилник за работа на арбитражния съд е възложила на определени арбитри (включени в списъка на арбитрите към Арбитражен съд при Б.) да осъществят необходимата за разрешаване на спора правораздавателна дейност. Отсъствието на идентичност между предмета на делата, по които са постановени решението по гр. д. № 1095/1999 г. на ВКС и обжалваното въззивно решение, мотивира състава на ВКС да приеме, че сочената от касатора съдебна практика е неотносима и не доказва основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Като неотносима и поради това негодна да докаже основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК съдебният състав преценява и практиката в решение от 16.09.1997 г. по дело С-145/1996 г. на Съда на ЕО. Произнасянето в решението, че „възнаграждението на арбитрите се изплаща чрез съответната арбитражна институция, а не от арбитражната институция”, не дава разрешение на въпроса какви правоотношения възникват при избор на институционален арбитраж в хипотеза, аналогична на разгледаната в обжалваното решение. Освен това по делото не е имало спор, че възнаграждението на арбитрите е внесено предварително от страните в арбитражното производство като част от авансово платените арбитражни такси, а Б. е имала задължение да го изплати на арбитрите след окончателното приключване на арбитражните производства.
Твърдението на касатора, че въззивният съд се е произнесъл по повдигнатия въпрос в противоречие с „установени положения в доктрината”, е ирелевантно за достъпа до касационен контрол, тъй като правната доктрина не е включена в съдържанието на критериите по чл.280 ГПК.
Във връзка с първия въпрос касаторът се е позовал и на част от основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК – значение на въпроса за развитието на правото. Според разясненията в т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК се формира от две кумулативно свързани изисквания – разрешеният с въззивното решение правен въпрос, обусловил изхода по конкретното дело, да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Касаторът не твърди, нито обосновава, значение на въпроса и за точното прилагане на закона, което означава, че основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК не е въведено надлежно и касационната инстанция не дължи произнасяне по него. Поради ненадлежното въвеждане на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК не следва да се обсъжда възможността въззивното решение да се допусне до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК във връзка с представените с касационната жалба решения по гр. д. № 2157/2013 г. на Софийски градски съд и по гр. д. № 468/2015 г. на Софийски градски съд, в които по повод искове на другите двама арбитри, участвали в разглеждането на М. №2/2007 г. и М. № 5/2007 г. на Арбитражния съд при Б., е дадено друго разрешение на обсъждания въпрос.
Касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска и по втория въпрос от изложението, чието разрешаване според касатора е довело до недопустимост на въззивното решение.
Произнасянето в решението относно правоотношението, в рамките на което ищецът – арбитър е осъществил правораздавателна дейност по образуваните пред Б. международни арбитражни дела, съдържанието на това правоотношение и начина на определяне на дължимото възнаграждение, е резултат от правните изводи, до които е достигнал въззивният съд след цялостна преценка на фактите и доказателствата по делото. Правната квалификация на възникналото между ищеца и Б. правоотношение е от изключителната компетентност на съда, сезиран с иска по чл.79, ал.1 ЗЗД, поради което при определянето й въззивният съд не е бил ограничен от твърденията в исковата молба за естеството на правоотношението. От изключителната компетентност на съда е и преценката какво по размер възнаграждение е следвало да получи ищецът за участието си в арбитражните дела. Въззивният съд е разрешил спора за дължимото възнаграждение в зависимост от фактите, които е счел за релевантни и установени от доказателствата по делото, като при осъществяване на решаващата си дейност не е бил обвързан от становището на ищеца в исковата молба как следва да се изчисли полагащото му се възнаграждение. От мотивите към въззивното решение не може да направи извод, че въззивният съд е подменил недопустимо фактическата обстановка по спора и се е произнесъл по иска с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД въз основа на факти, които не са въведени състезателно от страните в процеса. Данните по делото не обосновават предположение за недопустимост на решението и не се налага то да бъде допускано до касационен контрол на основание чл.280, ал.1, пр.2 ГПК за проверка на допустимостта по реда на чл.290 ГПК.
Неоснователно е искането на касатора за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по четвъртия въпрос, за който се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
Въпросът за задължението на въззивния съд да обсъди и да се произнесе по възражението на касатора – ответник за погасяване по давност на претендираното с иска по чл.79, ал.1 ЗЗД парично вземане не покрива изискването на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като частичното уважаване на иска не е обусловено от неговото разрешаване. Възражението за погасителна давност е въведено с отговора на исковата молба и е поддържано в депозирания от касатора отговор на въззивна жалба. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е обсъдил възражението за погасяване по давност на претендираното с акцесорния иск по чл.86, ал.1 ЗЗД вземане, но не се е произнесъл по възражението за погасяване по давност на вземането за възнаграждение, предмет на главния иск по чл.79, ал.1 ЗЗД. Формалният пропуск на въззивния съд да разгледа възражението за давност няма обуславящо значение за изхода на спора по главния иск, предвид възприетото по повод на акцесорния иск разрешение, че исковете срещу Б. са предявени надлежно с депозиране на исковата молба в Софийски градски съд на 13.01.2015 г., спрямо която дата следва да се преценява изтичането на давността. Произнасяйки се в този смисъл, въззивният съд очевидно не е възприел защитната теза, върху която касаторът е основал възражението си за давност – че погасителната давност за вземането, предмет на главния иск, е изтекла на 15.01.2015 г., а исковете срещу него са предявени след нейното изтичане и конкретно на датата 17.03.2015 г., когато ищецът е посочил като надлежен ответник Б. вместо неправосубектният Арбитражен съд при Б.. Изводът, че исковете са предявени на датата 13.01.2015 г. – преди твърдения от касатора момент на изтичане на давността (15.01.2015 г.), съдържа имплицитно отричане на основателността на възражението за погасяване по давност на претендираното с иска по чл.79, ал.1 ЗЗД вземане. Като се имат предвид мотивите към обжалваното решение, изричното произнасяне по възражението за давност не би довело до друг изход на спора по главния иск, от което следва, че поставеният въпрос не е обуславящ за изхода на делото. Доколкото липсата на произнасяне по възражението