5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 150
С., 12.03.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на четвърти март две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Росица Ковачева
т. дело № 2955/ 2013 год.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на Н. Г. Н. – от [населено място] и Л. Г. К. – от [населено място] срещу Решение №204 от 17.04.2013 г. по т.д.№242/2013 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено Решение №4 от 10.01.2013 г. по гр.д.№70/2012 г. на Окръжен съд-Хасково, с което са отхвърлени исковете на Н. Г. Н. и Л. Г. К. по чл. 407 (отм.) ТЗ срещу [фирма] – [населено място] за по: 10 000 лв.-застрахователно обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на баща им Г. Н. А. – загинал при ПТП на 30.09. 1999 г. по вина на П. Г. А., управлявал товарен автомобил „Мерцедес” с рег. [рег.номер на МПС] , застрахован за ”гражданска отговорност” при ответника, 7500 лв. – присъдено на майка им М. А. – починала на 19.06.2009 г. – застрахователно обезщетение по гр.д.№ 239/2004 г. на Х., 350 лв. – присъдено обезщетение за имуществени вреди на М. А. по гр.д. №239/2004 г. на Х., със законната лихва от 18.02.2004 г. и иск на ищеца за 403 лв. – присъдени разноски по гр.д. № 239/2004 г. на Х., с оплакване за неправилност и необоснованост.
В Изложение на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателите сочат, че по време на произшествието увреденото лице, респ. наследниците му, могат да предявят иск за обезщетение за вреди срещу прекия причинител (гр.д.№ 239/2004 г. на Х.) или директно срещу застрахователя, но не и едновременно срещу тях, поддържат, че по гр.д. №239/ 2004 г. [фирма] – [населено място] е конституирано като трето лице – помагач на страната на ответника, затова има СПН между ищците и третото лице, и след влизане в сила на решението по това дело, ако застрахователят откаже да плати дължимото от деликвента обезщетение,тогава възниква правото им на иск срещу застрахователя. Жалбоподателите изразяват несъгласие с дадената от съда правна квалификация на исковете – поддържат, че претенцията е по чл. 117 ал. 2 ЗЗД и считат, че е неприложима посочената съдебна практика за прекъсване на давността. За тези въпроси сочат, че са от значение за точното прилагане на закона, тъй като разглеждането им допринася за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика и се налага осъвременяване тълкуването й с оглед изменение в законодателството и обществените условия, и тези въпроси са от значение за развитие на правото, тъй като процесните текстове са неясни, за да се създаде практика в интерес на пострадал при ПТП, законите да се прилагат точно и практиката да бъде осъвременена.
С Допълнителни основания за касационно обжалване жалбоподателите сочат, че е налице противоречива съдебна практика по въпроса: може ли след приключване на процес срещу извършителя на ПТП, в който застрахователят е конституиран като трето лице – помагач, в последващ процес да се води иск срещу третото лице – помагач, по който сочат съдебна практика и искат да се допусне касационно обжалване на основание чл. 280 ал.1 т. 2 ГПК.
С последващи молби от 29.01.2014 г. и от 19.02.2014 г. жалбоподателите сочат практика на съдилищата, която считат, че е по подобни случаи и поддържат, че съдебната практика е променена и вече се допуска завеждане на иск за обезщетение за вреди при катастрофа с МПС и наличие на застраховка ”гражданска отговорност” както срещу деликвента, така и срещу застрахователя.
Ответникът по касационната жалба [фирма] – [населено място] не изразява становище по искането за допускане на касационно обжалване, нито по същество на жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и с него е потвърдено първоинстанционно решение, с което са отхвърлени осъдителни искове, и ако се приеме, че цената на първия не е до 10 000 лв., намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна.
По изразеното от жалбоподателите несъгласие с дадената от въззивния съд правна квалификация на предявените искове, като жалбоподателите поддържат, че искът е по чл. 117 ал. 2 ЗЗД, по който не са се произнесли и двете съдебни инстанции.
Тъй като оплакването се отнася до недопустимост на решението, по този въпрос ВКС, съгласно т.1 на ТР №1/ 2010 г. по тълк.д.№1/2009 г. на ВКС, ОСГТК е длъжен служебно да допусне обжалваното решение до касационен контрол, затова искането следва да бъде разгледано. Искането е неоснователно. Предявените от ищците искове са с правно основание чл. 407(отм.) ТЗ, разпоредба, действаща към датата на настъпване на застрахователното събитие 30.09.1999 г. – предявени са преки искове от ищците срещу застрахователя за обезщетение за имуществени и неимуществени вреди от ПТП по вина на лице, застраховано по риска ”гражданска отговорност” при ответника. Това, че съдът е обсъдил твърдението на ищците, че давността била прекъсната на основание чл. 116 б. ”б” ЗЗД, като е приел, че твърдението е неоснователно, тъй като не се прилага чл. 117 ал. 2 ЗЗД, касаеща давност за съдебно установено вземане, във връзка с възражението на ответника за погасяване на предявените искове поради изтекла давност по чл. 337(отм.) ЗЗД, респ. чл. 392 (отм.) ТЗ, това не променя правната квалификация. Въпросите за това кога възниква вземането от непозволено увреждане, кога се погасява по давност, какви са основанията за спиране и прекъсване на давността, са изяснени от ВКС в ППВС № 7/1977 г.; ППВС № 4/ 1975 г.; ППВС № 2/1981 г.; ТР № 5/2006 г. на ОСГТК. Тъй като правопораждащият факт в случая е основан на деликт, съдът е определил началото на течението на давностния срок съобразно датата на настъпване на застрахователното събитие 30.09.1999 г., изложил е съображения за основателността на възражението на ответника за погасяване на исковете по давност, както и за неоснователност на довода на жалбоподателите, че давността е прекъсната поради приложението на чл. 117 ал. 2 ЗЗД, с което съдът не е разгледал непредявени искове и не е оставил неразгледани предявените искове. Процесуалните доводи и възражения на страните, по които се е произнесъл въззивният съд, нямат отношение към правната квалификация на исковете.
В съответствие с установената съдебна практика въззивният съд е разрешил въпроса, че увредените лица могат да предявят искове си за обезщетение за вреди срещу деликвента (гр.д.№ 239/2004 г. на Х.) и срещу застрахователя в отделни производства, както при условията на евентуално съединяване на искове срещу различни ответници на различно правно основание (срещу деликвента на основание деликт, а срещу застрахователя на основание договора за застраховка ”гражданска отговорност”) в едно и също производство. Жалбоподателите не доказват да е налице съдебна практика, която да задължава ищците да изчакат да влезе в сила решението по исковете срещу деликвента, в което производство застрахователят е конституиран като трето лице – помагач на страната на ответника, и когато деликвентът откаже да им плати присъдените суми, да възникне правото им да предявят искове срещу застрахователя. По този въпрос не е налице и поддържаното основание по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, тъй като има създадена съдебна практика в смисъл, че ищците, като предявят преди изтичане на давностния срок исковете си срещу застрахователя, ако считат, че следва да се изчака решението по иска срещу деликвента, да поискат спиране на производството по иска срещу застрахователя, което ще продължи след приключване на делото срещу деликвента, която практика не се налага да бъде променяна или осъвременявана.
От посочения от жалбоподателите правен въпрос за възможността след приключване на производството срещу деликвента (гр.д.№239/2004 г. на Х.), в което застрахователят е конституиран като трето лице – помагач на страната на ответника, ищците да водят иск срещу застрахователя, с оглед данните по делото, следва да се изведе релевантният за делото правен въпрос, който е: от кога тече погасителната давност по иска за застрахователно обезщетение, при направено възражение от ответника за погасяване поради изтекла давност, съответно прекъсва ли давността проведеното гр.д.№239/2004 г. на Х., в което са уважени искове на ищците срещу деликвента с участието на застрахователя, като трето лице – помагач на страната на ответника.
Този въпрос е решен от въззивния съд в съответствие с установената съдебна практика, която е в смисъл, че давността по предявения иск за обезщетение срещу застрахователя не е прекъсната, и на теченето й не се отразява проведеното съдебно производство по иск срещу деликвента, в което застрахователят е трето лице – помагач на страната на ответника. Няма спор, че образуваното сл.дело №240/1999 г. на О. – Х. срещу деликвента, в което е признат за виновен и съответно наказан за извършеното престъпление, е постигнато споразумение, без да са разгледани гражданските искове на ищците срещу деликвента, както и че по гр.д.№239/2004 г. на Х. са уважени искове на ищците срещу деликвента за обезщетение за вреди, с участието на застрахователя, като трето лице – помагач на страната на ответника. Дори и да бяха приети за разглеждане в наказателното производство граждански искове на ищците, условието на чл. 116 б. ”б” ЗЗД би настъпило и давността би се прекъснала за вземането им срещу деликвента, но не и за вземането им срещу застрахователя, срещу който иск в гр.д.№239/2004 г. на Х. не е предявен.
В настоящото производство съдът е приел за основателно възражението на застрахователя за погасяване на исковете по давност, изтекла към предявяването на исковете, считано от датата на ПТП 30.09.1999 г., като давността не е прекъсната – чл. 116 ал. 1 б. ”б” ЗЗД не е налице, тъй като гр.д.№239/2004 г. на Х. е по искове на ищците срещу деликвента – не е налице условието по чл. 117 ал. 2 ЗЗД да е установено със съдебно решение вземане на ищците срещу застрахователя.
Участието на застрахователя в качеството на трето лице – помагач на страната ответника по гр.д. №239/2004 г. на Х. е ирелевантно за прекъсване течението на давностния срок, тъй като законът не регламентира подобна хипотеза. Изброяването на основанията за прекъсване на давността в чл. 116 ЗЗД не дава възможност за разширяването им, тъй като става дума за процесуални действия и ограничен брой факти, изрично посочени в правната норма. Съгласно чл. 116 б. ”б” ЗЗД давността се прекъсва с предявяване на иск – първоначален, насрещен или обратен или чрез възражение срещу предявен иск, а подобни правни действия не са били предприети срещу застрахователя в гр.д.№239/2004 г. на Х..
По въпросите кога възниква вземането за вреди от непозволено увреждане, кога се погасява по давност, какви са основанията за спиране или прекъсване на давностния срок са постановени посочените ППВС №7/1977 г.; ППВС № 4/1975 г.;ППВС №2/1981 г.; ТР№5/2006 г. на ОСГК и ОСТК, въпросът за прекъсването на давността по чл. 116 б.”б” и за приложението на чл. 117 ал. 2 ЗЗД е решен и в постановеното от ВКС на основание чл. 290 ГПК и задължително за долустоящите съдебни инстанции Р.№ 72/08.07.2009 г. по т.д.№17/2009 г. на ВКС, І т.о., в съответствие с която съдебна практика е постановено въззивното решение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 204 от 17.04.2013 г. по т.д. № 242/ 2013 г. на Пловдивски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: