1
1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 150
гр.София, 05.03.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
двадесет и шести февруари две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 4263/ 2019 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. А. Л. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Врачански окръжен съд № 172 от 04.06.2019 г. по гр.д.№ 256/ 2019 г., с което, след като е отменено (в обжалваната пред въззивния съд част) решение на Козлодуйски районен съд по гр.д.№ 1524/ 2018 г., са отхвърлени предявените от касатора против „АЕЦ Козлодуй” ЕАД, [населено място], искове, квалифицирани по чл.344 ал.1 т.1, т.2 и т.3 КТ, за признаване за незаконно и за отмяна на уволнението, извършено със заповед № АД-2779/ 10.09.2018 г., за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „манипулант” и за заплащане на обезщетение за оставане без работа за период 10.09.2018 г. – 10.03.2019 г. в размер 4 930,70 лв, като е разпределена отговорността за разноските по делото.
В приложено към касационната жалба изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК жалбоподателят поддържа наличие на основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 и ал.2 пр.3 ГПК. В тази връзка поставя правни въпроси, които следва да бъдат уточнени (съгласно указанията в Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г., ОСГТК, ВКС) в следния смисъл: приложимо ли е основанието по чл.328 ал.1 т.12 КТ тогава, когато за изпълнението на трудовите задължения на работника е било изискуемо разрешение за работа в стратегически зони на стратегически обект, работникът е разполагал с такова, но то му е било отнето, преди административният акт за отнемането да е влязъл в сила; в горната хипотеза приложима ли е разпоредбата на чл.235 ал.3 ГПК, ако актът за отнемането влезе в сила в хода на производството пред съдилищата, или съдът е длъжен да преценява законността на уволнението към датата на връчване на заповедта за извършването му; води ли до незаконност на уволнението обстоятелството, че работодателят не е отправил предизвестие до работника, когато е приложено уволнително основание, за което КТ предвижда такова отправяне; как следва да бъде мотивирана заповед за уволнение по чл.328 ал.1 т.12 КТ и липсата на подробни мотиви води ли до незаконност на извършеното уволнение; длъжен ли е въззивният съд при разглеждане на трудов спор да се произнесе по всички наведени от ищеца основания за незаконност на уволнението тогава, когато отменя решение на първата инстанция за уважаване на предявените искове и ги отхвърля. Вън от поставените правни въпроси, касаторът не формулира допълнителна обосновка на твърдението си за очевидна неправилност на обжалваното решение.
Ответната страна „АЕЦ Козлодуй” ЕАД оспорва жалбата като поддържа, че касаторът не е поставил правни въпроси по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, а само доводи за неправилност на въззивното решение. Твърди, че това решение е постановено в съответствие със задължителната практика на Върховния касационен съд, като излага и съображения за правилността му.
Съдът намира жалбата за допустима, но не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване.
Въззивният съд приел за установено, че ищецът е работил по трудов договор в ответното дружество от 20.01.2014 г., заемал е длъжността „манипулант”. След възникване на трудовото правоотношение той бил осъден за извършено престъпление по чл.343б от НК, във връзка с което от ТД на ДАНС – Враца на 10.09.2018 г. бил издаден акт за „Отнемане на разрешение за работа в стратегически зони на стратегически обекти или в зони, свързани с изпълнение на стратегическа дейност”, с който на ищеца е отнето разрешението за работа в стратегическите зони на стратегически обект – АЕЦ „Козлодуй”. Този акт бил връчен както на ищеца, така и на работодателя. Представител на последния издал и връчил на работника заповед № АД- 2779/ 10.09.2018 г. за уволнение на основание чл.328 ал.1 т.12 КТ – поради обективна невъзможност за изпълнение на трудовия договор след издаване на акта за отнемане разрешението за работа, който бил приложен към заповедта. Предизвестие за прекратяване на трудовия договор не било връчено на ищеца, нито актът за отнемане на разрешението бил влязъл в сила към момента на връчване на писменото уволнително волеизявление. При тези фактически установявания от правна страна съдът извел, че така извършеното уволнение е законосъобразно. Посочил, че районният съд е намерил същото за незаконно само поради обстоятелството, че липсва отправено предизвестие като елемент от сложния фактически състав на процедурата по уволнението. Според въззивния съд неспазването на срока по чл.328 ал.1 вр. чл.326 ал.2 КТ не обуславя незаконност на уволнението, а единствено поражда задължение на работодателя да изплати на работника обезщетение за неспазения срок за предизвестие. По отношение на останалите доводи на ищеца за незаконност на уволнението въззивният съд посочил, че те са неоснователни, като препратил към мотивите на първата инстанция. Според тях заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение била надлежно мотивирана, като работодателят ясно е изложил в какво точно се изразява обективната невъзможност за изпълнение на трудовия договор и че такава е налице. Посочено е също, че макар към момента на уволнението актът на компетентния за отнемане разрешението за работа орган да не е бил влязъл в сила, това не се отразява на законността на уволнението. Фактическата и правна забрана по отношение на ищеца била наложена от компетентен орган и задължавала ръководството на дружеството – работодател да се съобрази с нея. Освен това ищецът не е обжалвал акта за отнемане и съгласно чл.235 ал.3 ГПК фактът на влизане в сила на този акт, макар настъпил след предявяване на иска, следвало да бъде зачетен. По отношение на доводите на ищеца, че при прекратяване на трудовото му правоотношение работодателят не е извършил подбор и не е използвал възможността да го преназначи на друга длъжност, въззивният съд посочил, че такива задължения работодателят няма.
С оглед тези мотиви на инстанцията по същество необуслаящи са поставените от жалбоподателя въпроси във връзка с приложението на чл.235 ал.3 ГПК в хипотеза, когато за изпълнението на трудовите задължения на работника е било изискуемо разрешение за работа, то е било отнето, но уволнението е извършено преди административният акт за отнемането да е влязъл в сила. Мотивите на съда по същество за приложението на чл.235 ал.3 ГПК са евентуални. Доводите на ищеца, свързани с невлизане в сила на акта за отнемане, са отхвърлени по съображения, че този акт е задължителен за работодателя, той не разполагал с възможност да не се съобрази с него и е бил длъжен да го изпълни (т.е. че актът подлежи на предварително изпълнение). Това не са факти, настъпили след предявяване на иска, затова въпросът за приложението на чл.235 ал.3 ГПК няма отношение към даденото разрешение по доводите за значението на обстоятелството, че актът за отнемане не е бил влязъл в сила.
Останалите поставени въпроси са обуславящи, но не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, нито имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. По разрешаването им има установена практика, която е съобразена от инстанцията по същество при решаването на делото. Основанието по чл.328 ал.1 т.12 КТ е приложимо тогава, когато има създадена нова обстановка, при която реалното изпълнение на трудовия договор е станало невъзможно. Обективната невъзможност може да се дължи на различни причини, обикновено външни за страните по трудовия договор, затова основанието по т.12 е формулирано общо. Липсата на разрешение за работа води до обективна невъзможност работникът да изпълнява трудовите си задължения (решение № 342/ 04.10.2011 г. по гр.д.№ 11/ 2011 г., IV г.о., ВКС).
Обстоятелството, че работодателят не е отправил писмено предизвестие до работника, когато е приложено уволнително основание по чл.328 ал.1 КТ, не води до незаконност на уволнението (решение № 169/ 12.10.2016 г. по гр.д. № 2023/ 2016 г., ІІІ г.о. и цитираните в него предходни актове на ВКС за уеднаквяване на съдебната практика по същия въпрос). Невръчването на писмено предизвестие е факт, който поражда отговорност за работодателя за обезщетение по чл.220 ал.1 КТ, но нямащ отношение към законността на уволнителното волеизявление.
Когато работодателят издава заповед за уволнение, той трябва да посочи в нея фактите и обстоятелствата, от които произтича правото му и съответния текст на закона, който го урежда. Основание за прекратяване на трудовото правоотношение са фактите и обстоятелствата, които пораждат съответното право за работодателя (решение № 258/ 23.09.2013 г. по гр.д. № 1231/ 2012 г., ІV г.о.) и когато те са посочени, заповедта е надлежно мотивирана. Ако тези факти и обстоятелства са посочени по разбираем за работника начин, включително и чрез позоваването на известни на работника обстоятелства и документи, изискването за мотивираност на заповедта е спазено (решение № 177/ 11.07.2012 г. по гр.д.№ 193/ 2011 г., IV г.о., ВКС).
В мотивите на решението си въззивният съд е длъжен да вземе отношение по всички правни доводи, от които страните черпят своите права (решение № 27/ 02.02.2015 г. по гр.д.N 4265/ 2014 г., ІV г.о., ВКС и цитираните в него). Това той може да стори и чрез препращане по реда на чл.272 ГПК, когато правните му изводи съвпадат с тези на първата инстанция (решение № 117/ 12.08.2013 г. по т.д.№ 921/ 2012 г., І т.о., ВКС), като отговори на доводите във въззивната жалба.
Затова по обуславящите правни въпроси касационният съд не намира основание да допусне обжалването. Няма такива основания и по доводите за очевидна неправилност на въззивното решение. Във фазата по допускане на жалбата Върховният касационен съд не може да проверява съществуват ли пороци на обжалвания въззивен съдебен акт, той може да направи извод за възможната му очевидна му неправилност изхождайки от самия акт и въз основа на достатъчна аргументираност на изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК. В случая жалбоподателят не формулира в изложението си твърдения, различни от правните въпроси, които е поставил. Доколкото един от тези въпроси е необуславящ, а обуславящите са разрешени в съответствие с установената от Върховния касационен съд практика, постановеното решение не може да се окачестви като очевидно неправилно.
По изложените съображения съдът намира, че не са налице твърдяните от касатора основания по чл.280 ал.1 и ал.2 ГПК и
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Врачански окръжен съд № 172 от 04.06.2019 г. по гр.д.№ 256/ 2019 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: