1
6
6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 150
София, 08.04.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на седми април две хиляди и двадесета година в състав:
Председател: ДИЯНА ЦЕНЕВА
Членове: БОНКА ДЕЧЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдията Атанасова гр.дело № 133 по описа за 2020 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 и сл. ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от В. С. Ф., чрез адвокат С. Г., срещу решение № 372 от 16.10.2019г. по в.гр.д.№ 443/2019г. на Окръжен съд-Хасково, с което е отменено решение № 282 от 07.05.2019г. по гр.д.№ 2298/2018г. на Районен съд-Хасково и е отхвърлен предявеният от В. С. Ф. срещу Община Хасково иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за признаване за установено по отношение на ответника, че ищцата притежава право на строеж върху общински поземлен имот с идентификатор …. по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-63/05.10.2006г. на изпълнителния директор на АК, с площ от 425 кв.м. и административен адрес [населено място], ул. ,,З.”№ …., учредено със заповеди № № 914/30.06.1992г. и 985/30. 07. 1993 г. на кмета на Община-Хасково и договор за отстъпване право на строеж върху държавна земя, сключен на 30.07.1993г., между Община- Хасково и С. А. Б..
В касационната жалба се поддържа неправилност на въззивното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон – чл. 120 ЗЗД, чл. 116, б.“а“ ЗЗД, пар. 11 ПР ЗУТ и поради необоснованост. Сочи се основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Поддържа се и очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.
Ответната страна по касационната жалба Община-Хасково, в писмен отговор, изразява становище за правилност на въззивното решение и липса на основания по чл.280 ГПК за допускането му до касационно обжалване. Претендира разноски за касационната инстанция.
Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното:
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че ищцата В. С. Ф. е единствен наследник на С. А. Б.. Със Заповед № 446 от 11.06.1986 г. на председателя на ОНС – Хасково, неразделна част от която е протокол от 5. 06. 1986 г., е отчужден недвижим имот на наследодателя – имот пл. № …., в кв. …. по плана на [населено място], находящ се на улица ,,Д.”№ …., и е определено отчужденият собственик да бъде обезщетен с едно едностайно жилище и една допълнителна стая. Искането му за обезщетяване чрез тристайно жилище е оставено без уважение. Със заповед № 807 от 24.08.1988 г. на ОНС-Хасково С. А. Б. е обезщетен с едностайно жилище № …., на етаж …., вх. “….”, с площ 42, 46 кв. м., в жилищен блок № …. в кв. ,,Т.”, [населено място]. Същият бил признат за собственик на даденото като обезщетение жилище с констативен н.а. № …. г. Във връзка с подадена от С. Б. молба е издадена заповед № 914 от 30.06.1992 г. на кмета на [община] за отстъпване, на осн. чл. 15 ЗС и чл. 103, вр. чл. 152 НДИ, на възмездно основание, право на строеж на С. Б. върху общински парцел …., с площ от 450 кв.м., в кв. …. по плана на [населено място], за построяване на двуетажно жилище и гараж. Въз основа на заповедта е издадено разрешение за строеж № 495 от 01.10.1992 г., а със заповед № 985 от 30.07.1993 г. на кмета на [община] е определена цената на правото на строеж. Дължимата сума за отстъпеното право на строеж е заплатена от С. Б. с квитанции № № 15142/4 от 23.07.1993 г., 15121/8 от 24.06.1993 г., 15129/3 от 06.07.1993 г. и 15142/2 от 23.07.1993 г. На 30.07.1993 г. между С. А. Б. и Община-Хасково е сключен договор за отстъпване право на строеж върху държавна земя. В чл. 4 от договора е предвидено, че ако строежът не бъде завършен в 5 годишен срок, правото на строеж се отнема съгласно чл. 67 от ЗС, като в такъв случай се връща платената за него цена, намалена с дължимия наем за времето на ползване на имота. Въз основа на сключения договор е издадено разрешение за строеж № 471 от 02.09.1993 г., с което на С. Б. е разрешено строителството на жилищна сграда на два етажа и магазин на първия етаж, съгласно одобрен архитектурен проект. Изрично е посочено, че строителното разрешение се издава до кота 0,00 и за да се продължи строителното разрешение след това С. Б. е трябвало да се яви в управление “Архитектура и кадастър”, община Хасково. Издадена е виза за проектиране. На 21.04.2004 г., на основание § 42 от ПЗР на ЗИДЗОС и чл. 56 от ЗОС, е съставен акт за общинска собственост № …. за УПИ …., в кв. …., с площ 410кв. м., находящ се в [населено място]. В акта за общинска собственост не са били вписани други собственици освен общината, нито носители на вещни права върху имота. На 03.10.2016 г. е съставен акт за частна общинска собственост № 9027, в който имотът е индивидуализиран по влязлата в сила кадастрална карта – като имот с идентификатор ….
От правна страна въззивният съд е приел, че предявеният иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК е допустим, но неоснователен. Учредяването на правото на строеж на наследодателя на ищцата е извършено с договор, сключен 1993 г., при действието на разпоредбата на чл. 67, ал. 2 ЗС в редакцията й съобразно ЗИДЗС, обн. ДВ, бр. 31/1990 г., според която ако гражданинът, на когото е отстъпено право да построи жилище или вила върху държавна или общинска урегулирана земя, не извърши строежа в срок от 5 години от отстъпване правото на строеж, това право може да бъде отнето по решение на председателя на изпълнителния комитет на общинския народен съвет, като в този случай се връща платената цена за правото на строеж. Преди изтичане на петгодишния срок от учредяването на правото на строеж, със ЗИДЗС, обн. ДВ, бр. 33 от 1996 г., законодателят е отменил ал. 2 на чл. 67 от ЗС. Няма предвиден специален режим за правото на строеж, отстъпено върху държавни или общински имоти, поради което разпоредбата на чл. 67, ал. 1 от ЗС е приложима за правото на строеж върху всички недвижими имоти, без да има диференциация в зависимост от субекта на правото на собственост (публична или частна). Правната норма на чл. 67, ал. 1 от ЗС e oбща, доколкото има правно действие за всички случаи, и с отмяната на специалната норма, каквато се е явявала тази на чл. 67, ал. 2 от ЗС, е отпаднало дерогирането й. След отмяната на специалната разпоредба на чл. 67, ал. 2 от ЗС учреденото право на строеж в полза на С. Б. би могло да се погаси, ако в продължение на 5 години не бъде упражнено. Началният момент на срока по чл.67 от ЗС е настъпил с отмяната на чл.67, ал.2 ЗС и до изтичането му правото на строеж не е било реализирано. Не са били налице основания за неговото спиране или прекъсване, нито основания, водещи до невъзможност същият да тече, поради което петгодишният давностен срок е изтекъл през 2001 г.
За неоснователно е счетено твърдението на ищцата, че в предвидените в ГПК преклузивни срокове не е направено възражение за изтекла погасителна давност – такова е било заявено с отговора на исковата молба, с който е посочено, че учреденото право на строеж с договор за отстъпено право на строеж върху държавна земя от 30.07.1993 г. е погасено по давност на основание чл.67 от ЗС. За неоснователно е счетено възражението, че правните последици на погасителната давност не са настъпили, тъй като общината не е развалила договора по съдебен ред, на осн. чл. 87 ЗЗД – в тази връзка са изложени съображения, че правните последици на погасителната давност настъпват при изрично волеизявление на страната да се ползва от нея, направено в исково производство. За неоснователен е счетен доводът на ищцата за приложимост в конкретния случай на § 11 от ПР на ЗУТ – събраните по делото доказателства не установяват правото на строеж да е отстъпено като обезщетение за отчужден имот. За отчуждения му имот наследодателят на ищцата е бил обезщетен с едностайно жилище, а в случая правото на строеж е учредено на осн. чл. 15 ЗС, чл. 103НДИ и чл. 152 НДИ, предвиждащи реда за отстъпване право на строеж върху държавна или общинска земя на граждани и юридически лица. Личните възприятия на наследодателя на ищцата, че правото на строеж е било отстъпено като компенсация за това, че полученото през 1993 г. обезщетение е било незначително, не намират опора в събраните по делото доказателства.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя следните въпроси във връзка с основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК:
1. Следва ли възражението за изтекла погасителна давност по чл.67 от ЗС от собственика на имота, направено в отговора на исковата молба, да бъде строго формално, ясно и категорично, за да се приеме, че отговаря на изискванията на чл.131, ал.1, т.3 от ГПК, вр. чл.120 от ЗЗД.
2. Дали получаването от общината–учредител на суперфицията, след изтичане на срока по чл. 67 ЗС, на заплатени от носителя на правото на строеж данък сгради и такса смет за имота, върху който е учредена суперфицията, представляват обстоятелства, прекъсващи давността съгласно чл.116, б.,,а” ЗЗД.
Не следва да се допуска касационно обжалване на решението по първия въпрос.
Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК би било налице тогава, когато разрешаването на поставения въпрос би допринесло за промяна на създадената съдебна практика, тъй като е неправилна или несъответна на променено законодателство и/или обществени условия, както и при наличие на непълнота, неяснота или противоречие в закона, създаващо предпоставки за нееднаквото му тълкуване и прилагане (ТР № 1/2010 г. на ОГТК на ВКС, т.4).
В случая разпоредбите на чл. 67 ЗС и на чл. 110-120 ЗЗД са ясни, разбираеми, недвусмислени и във връзка с тълкуването и прилагането им е формирана практика на ВКС със задължителен характер, както и незадължителна постоянна практика, обективирана в решения по чл. 290 ГПК. Така създадената практика не се нуждае от промяна или осъвременяване. С оглед на това, обсъждането на въпроса не би допринесло за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
По-конкретно, във връзка с тълкуването и прилагането на чл. 67 и чл. 120 ГПК са дадени разяснения с ТР № 1 от 4.05.2012 г. по т. д. № 1/2011 г. на ОСГК на ВКС, както и в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения (напр. решение № 476 от 27.07.2010 г. по гр. д. № 198/2009 г. на ВКС, I г., решение № 186 от 19. 06. 2013 г. По гр. . № 927/2012 г. на ВКС, 4 г.о.). Приема се, че срокът по чл. 67 ЗС изрично е посочен от закона за давностен, макар с изтичането му да се погасява самото субективно право, за да може в отношенията между собственика на земята и титуляра на правото на строеж да намерят приложение разпоредбите, уреждащи института на погасителната давност – чл. 110-120 ЗЗД. От определянето на срока по чл. 67, ал. 1 ЗС като давностен следва, че неспазването му не води автоматично до погасяване на правото на строеж и съдът не може служебно да приложи давността – чл. 120 ЗЗД, че собственикът на земята не може да се позове на давността след като правото на строеж вече е реализирано – чл. 118 ЗЗД, че срокът може да бъде прекъсван и спиран на предвидените в чл. 115 и 116 ЗЗД основания. Съгласно чл. 120 ГПК, за да настъпи погасителният ефект на давността е необходимо, освен изтичане на определен период от време, да бъде направено и волеизявление от длъжника, че иска да се ползва от давността. Възражението за изтекла погасителна давност може да се направи само пред органа, сезиран за защита на субективното право, т.е. в исковия процес. Нито законът, нито практиката въвеждат изисквания за задължителни реквизити на възражението за погасителна давност. Важно е от съдържанието на същото да може да се направи извод, че длъжникът иска да се ползва от последиците на погасителната давност. В случая, с отговора на исковата молба е заявено следното: „…учреденото право на строеж с договор за отстъпване право на строеж върху държавна земя от 30. 07. 1993 г. между кмета на Община-Хасково и С. А. Б. е погасено по давност“.
Вторият въпрос не покрива изискванията за правен въпрос като общо основание по чл.280, ал.1 ГПК. Този въпрос не е бил обсъждан от въззивния съд и обжалваното решение не съдържа произнасяне по него, поради което същият няма обуславящо значение за изхода на спора. Поради отсъствие на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване, не следва да се обсъжда дали е осъществена допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Независимо от това, за яснота следва да се посочи, че в практиката на ВКС се приема безпротиворечиво, че течението на погасителния давностен срок може да бъде прекъснато на предвидените в чл. 116 ГПК основания, само ако същите са се осъществили преди изтичането му. Признанието, направено след изтичане на погасителния давностен срок е без значение и не може да заличи последиците на давността. В този смисъл е решение № 671 от 27. 06. 2000 г. по гр. д. № 689/99г. на ВКС, 1 г.о., решение № 860 от 20. 10. 1999 г. по гр. д. № 595/1999 г. на ВКС, 2 г.о., решение № 215 от 10. 09. 2014 г. по т.д. № 456/2012 г. на ВКС, 2 т.о., решение № 105 от 5. 06. 2014 г. по т.д. № 1697/2013 г. на ВКС, 1 т.о. и др.
Не е налице и очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Посочените в изложението пороци на съдебния акт, дори и да съществуват, не са такива, че да обусловят очевидна неправилност на акта, изводима от съдържанието му. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена или позоваване на несъществуваща правна норма. Не се касае и до нарушаване на основни принципи на гражданския процес, на правото на участие на страните, на равнопоставеност и безпристрастен съд, нито се касае до липса или пълна неразбираемост на мотивите към решението. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в грубо несъответствие на фактическите изводи със събраните доказателства, правилата на логиката и науката, нарушаващо изискването за установяване на истината.
В обобщение, не са налице сочените от жалбоподателката основания за допускане до касационен контрол на въззивното решение.
При този изход на делото В. С. Ф. ще следва да бъде осъдена да заплати на Община – Хасково сумата 100 лв. юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство на общината пред настоящата инстанция, изразяващо се в подаване на отговор на касационната жалба, на осн. чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК, вр. чл. 37 ЗПП, вр. чл. 25 от Наредба за заплащане на правната помощ.
Воден от горното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 372 от 16.10.2019г. по в.гр.д.№ 443/2019г. на Окръжен съд-Хасково.
ОСЪЖДА В. С. Ф. да заплати на Община – Хасково сумата 100 лв. юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство пред касационната инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: