ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 150
София, 09.02.2017г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седемнадесети октомври две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова търг. дело № 61186 по описа за 2016г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на юрисконсулт Б.В. като процесуален представител на „ЗК [фирма] София срещу въззивното решение на САпС от 28.ХІІ.2015г. по в.гр.д. № 4010/2015г.
Ответницата по касационната жалба Я. С. А. от [населено място] в отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК е заела становище за недопускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок и от страна, имаща право и интерес от обжалването.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ съобрази следното:
С решението си от 28.ХІІ.2015г. САпС по въззивни жалби и на двете страни е отменил решението на СГС от 04.V.2015г. по гр.д № 10183/2014г. в отхвърлителната му част за разликата над 70000лв. до 100000лв. и частично относно разноските и вместо него е постановил друго, с което е осъдил ЗК [фирма] да заплати на Я. А. още 30000лв. обезщетение за неимуществени вреди, причинени от смъртта на Г. Е. Б., на основание чл.226 ал.1 КЗ /отм./, ведно със законната лихва от 29.ІХ.2013г. до окончателното изплащане, потвърдил е първоинстанционното решение в осъдителната и отхвърлителната му части и е присъдил разноски, в т.ч. и държавна такса.
За да постанови решението, въззивният съд е приел за установено, че Г. Б., на 29 години, е загинал на 29.ІХ.2013г. при ПТП като пътник в лек автомобил с посочен регистрационен номер, застрахован за риска „Гражданска отговорност” в [фирма], както и че произшествието е настъпило по вина на водача на застрахования автомобил, също загинал, без данни за съпричиняване на уврежданията от страна на Б.. Прието е, че ищцата е от кръга на лицата, имащи право да претендират обезщетение за неимуществени вреди. Преди смъртта си Б. имал с нея сериозна връзка от 2011г., намеренията им да сключат брак са били обявени на роднините и приятелите им, родителите на двамата се запознали, ищцата посещавала Б. в дома на родителите му във В.Т., както и в П. Т., тя дори имала идея за името на бъдещото им дете /Т., съставено от първите букви на имената на майката и на бащата на починалия и на ищцата/. Обстоятелството, че двамата са живели в различни градове /ищцата в София от 2003г./ и съвместното им съжителство е продължило няколко месеца /Б. започнал работа в София през май 2013г./, не може да обоснове извод, че А. не се включва в кръга на лицата с право на обезщетение за неимуществени вреди съгласно ППВС № 2/1984г. /ППВС № 5/1969г./. Такъв формален критерии е неприложим при преценката дали между ищцата и починалия са се установили трайни близки отношения, характерни за съпружеска двойка. От значение е установената силна връзка между двамата, продължила две години, стремежът им да бъдат заедно във всеки възможен момент, демонстрираното намерение за съвместно съжителство, включително и чрез смяна на местоработата, както и обявеното пред близките планиране на брак и създаване на деца. Отчетени са в тази връзка и съществените промени, настъпили в обществената обстановка след 1984г., характерната за последните години мобилност на хората с оглед търсене на подходяща работа, включително продължително разделяне на съпрузи, свързани в законен брак. Счетено е и че с оглед установените силни чувства между ищцата и починалия, провалените съвместни планове за бъдещето, преживения от нея шок от внезапната му смърт и последвалите мъка и отчаяние, справедливият размер на обезщетение е в присъдения размер 100000лв.
ВКС на РБ намира, че така постановеното решение не следва да бъде допуснато до касационен контрол.
В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, инкорпорирано в касационната жалба, касаторът сочи произнасяне от въззивния съд в хипотезата по чл.280 ал.1 т.3 ГПК /поради липса на произнасяне от ВКС/ по въпросите „попада ли ищцата сред кръга лица, имащи право на обезвреда за неимуществени вреди; представляват ли установените между ищцата и починалия отношения такива като от брак или по-скоро са намерение за установяване на такива, съобщено от ищцата на трето лице – свидетел”. ППВС № 5/1969г. и ППВС № 2/1984г. не давали тълкувание какво включва понятието живеене на съпружески начала и какъв е смисълът и съдържанието на „продължително и трайно съжителство”, употребено в посочените постановления, не предполагали ли тези понятия установяване в процеса на съществуването на трайна връзка, обусловила полагане на съвместни грижи за дома и семейството, формиране на общ бюджет, взаимно уважение и обич, признаване и афиширане на връзката като такава на съпружески начала, включително и чрез приемането й от близките и роднините на починалия и на претендиращия обезщетение. ППВС № 5/1969г. коментирало хипотези, при които съжителството било такова, че от него са родени и деца, отглеждани съвместно от конкубините, каквито обстоятелства в случая не били налице; в постановлението не било разграничено какви хипотези се приема, че изпълват съдържанието на понятието „съвместно съжителство в отношения като от брак”.
Въпросите „попада ли ищцата сред кръга лица, имащи право на обезвреда за неимуществени вреди, и представляват ли установените между ищцата и починалия отношения такива като от брак или по-скоро са намерение за установяване на такива, съобщено от ищцата на трето лице – свидетел” са фактически, а не правни, само каквито съгласно чл.280 ал.1 ГПК са основание за допускане на касационно обжалване. С оглед на това проверка, основана на тези въпроси, имащи отношение към основанията по чл.281 т.3 ГПК, може да бъде осъществена, ако касационно обжалване бъде допуснато.
Останалите релевирани от касатора въпроси са обосновани със задълженията и отношенията между партньорите във фактическо съжителство. Разрешениe относно установяването на фактическа съпружеска връзка, включително характеризиращите я белези, е дадено с ППВС № 5/1969г. и ППВС № 2/1984г. Няма противоречия в съдебната практика, че отношенията между фактически съжителстващи мъж и жена не се различават от тези на лицата със сключен граждански брак и те включват и се основават на взаимни уважение, разбирателство, подкрепа, грижи и усилия според възможностите за домакинството и общото благополучие, подкрепа и взаимопомощ, включително и към близките, съвместно живеене, освен при наличие на важни причини. Наличието на такава връзка е въпрос на преценка на установените по делото факти във всеки конкретен случай. В разглеждания случай съдът въз основа на събраните по делото доказателства е приел за установени факти в този смисъл – силна връзка между ищцата и пострадалия, продължила трайно – две години, стремеж да бъдат заедно във всеки възможен момент, афиширането на връзката пред роднини и познати, включително на сериозното им намерение да я обективират в граждански брак и планирането на раждането на дете, планиране на заживяването съвместно и предприемането на мерки в тази насока, включително чрез промяна на местоработата на пострадалия. Съдът е съобразил и че съвместното живеене не е задължителна характеристика на брачната връзка, респективно на фактическото съжителство, с оглед и съществените промени в обществените отношения през последните тридесет години, обусловили повишаването на мобилността на хората поради необходимостта от търсене и намиране на работа, представляващо важна причина за разделено живеене. По този начин съдът се е произнесъл в съответствие със сочената задължителна практика, която не съдържа разрешение за наличие на фактическо съжителство само в случаите, при които са създадени и деца /в какъвто смисъл е изразеното в изложението разбиране/. А несъгласието на касатора с фактическите и правните изводи в атакуваното решение не е основание за допускане на касационно обжалване.
На основание чл.78 ал.1 ГПК на ответницата по касация следва да бъдат присъдени 4000лв. разноски за настоящата инстанция – заплатено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 20.ІІІ.2016г.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Апелативен съд София, ГК, четвърти състав, № 2573 от 28.ХІІ.2015г. по гр.д № 4010/2015г.
ОСЪЖДА ЗК [фирма] София да заплати на Я. С. А. от [населено място] 4000лв. разноски.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: