4
Ч. гр. д. № 1878/2016 г. на ВКС, І г.о.
4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 151
гр. София, 01.06.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито заседание година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
изслуша докладваното от съдията Ж. Силдарева ч. гр. дело
№ 1878/2016 год.
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.
Образувано е по подадена частна касационна жалба от [фирма], чрез управителя И. А. И., приподписана от адв. И. З., срещу определение № 134/19.01.2015 г. по гр. д. № 109/2015 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 25351/11.12.2014 г., постановено по гр. д. № 12626/2014 г. по описа на Софийски градски съд, с което е отхвърлена като неоснователна молбата на дружеството за освобождаване от задължението за заплащане на държавна такса и разноски по делото.
В частната жалба се съдържа изложение по чл. 284 ГПК, в което се твърди, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване по въпроса относно освобождаването на юридическото лице от съдебни такси и разноски по делото. В молба от 30.03.2016г. касаторът е формулирал допълнителни въпроси: 1/ достатъчна ли е разпоредбата на чл. 83, ал. 1 ГПК, т. 3 и т. 4 от него за освобождаване на ЮЛ от такси и разноски при наличието на: а/ установени по „надлежен съдебен ред“ документни престъпления, които в съвкупност представляват документна имотна измама в значителни размери, но прокуратурата по неизвестни за жалбоподателя причини не е подвела под наказателна отговорност лицата – ответника по делото; б/ следва ли съдът да вземе предвид ТР № 5/2012 г. на ОСГТК на ВКС и да разтълкува установителната част на съдебно решение от наказателен съд, по което по неизвестни мотиви, престъплението, установено от прокуратурата не е наказано, както следва съгласно НК; в/ следва ли съдът да вземе предвид, че петитумът на исковата молба – чл. 108 ЗС вр. чл. 59, ал. 1 ЗЗД сам по себе си сочи за престъпление против реда и общественото спокойствие – чл. 323, ал. 1 НК, което прокуратурата не е разгледала, не се и мотивирала“ и 2/ може ли ищецът, който от 1996 г. работи като застрахователен посредник, да бъде лишен от възможността да оперира със специалната си сметка – чл. 155 КЗ и чл. 167 КЗ, която се поддържа от разплащателни сметки, поради която причина да не може да работи и да се разплаща съгласно своите задължения и в частност държавни такси и други“, като отново се позовава на основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК.
В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК ответната страна по жалбата – [фирма], не е подала писмен отговор, в който да изрази становище.
Частната касационната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирана страна.
Настоящият състав на ВКС, І г. о. като взе предвид изложените доводи и провери правилността на обжалваното определение, съобразно данните по делото и правомощията си по чл. 278, ал. 1 и сл. ГПК, намира следното:
Първоинстанционното производство по гр.д. № 12626/14 г. по описа на Софийски градски съд е образувано по искова молба (подадена пред Софийски районен съд и изпратена по подсъдност на СГС) на [фирма] срещу [фирма] за предаване на владението на собствения на ищеца недвижим имот. С молба от 11.11.2014 г. дружеството ищец е поискало освобождаването му от внасянето на такси и разноски по делото поради липса на достатъчно средства, а в допълнителна молба от 08.12.2014 г. се е позовало и на основанието по чл. 83, ал. 1, т. 4 ГПК, обосноваващо недължимост на държавна такса. С определение от 11.12.2014 г. Софийски градски съд е отхвърлил като неоснователна молбата, като се е мотивирал, че разпоредбата на чл. 83, ал. 2 ГПК не намира приложение по отношение на юридическите лица, а и не са представени доказателства, че има влязла в сила присъда за поведение на определено лице, което поведение да е част от фактическия състав на основанието на исковете, предмет на делото.
С определение № 134/19.01.2015 г. по гр.д. 109/2015 г. Софийски апелативен съд се е произнесъл по частна жалба срещу първоинстанционното определението, като е потвърдил извода за неоснователност на молбата за освобождаване от внасянето държавни такси и разноски по делото. Посочил е, че такси и разноски по производството не се внасят от физически лица, за които е признато от съда, че нямат достатъчно средства да ги заплатят. Обстоятелствата, посочени в чл. 83, ал. 2 ГПК, които подлежат на преценка, са относими единствено към тях. Законът не предвижда критерии, въз основа на които да се преценява възможността за предоставяне на правна помощ на юридическите лица. Липсата на такива е пречка да се прецени дали направеното искане е основателно или не, поради това [фирма] не може да бъде освободено от задължението за внасяне на държавна такса и разноски в производство по чл. 83, ал. 2 ГПК. По отношение на основанието по чл. 83, ал. 1, т. 4 ГПК въззивният съд е посочил, че настъпва по силата на закона и не е необходимо изрично произнасяне на съда. Контрол е допустим само в случай, че въпреки наличието на хипотезата по чл. 83, ал. 1, т. 4 ГПК, производството бъде прекратено поради невнасяне на държавна такса.
Не е налице основание за допускане на касационна проверка на обжалваното определение във връзка с поставените въпроси. Решаващата воля на въззивния съд е обусловена от преценката му, че молителят – ищец в настоящото производство, е юридическо лице и като такова не попада в субективния обхват на разпоредбата на чл. 83, ал. 2 ГПК. В тази връзка поставеният основен въпрос отговаря на изискванията за общо основание, но не е налице специално основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 , т. 3 ГПК. Цитираната законова разпоредба е ясна и не се нуждае от допълнително тълкуване, предвидена е изрично волята на законодателя, че само физически лица могат да бъдат освобождавани от задължението за внасянето на държавни такси и разноски по делото.
Останалите допълнителни въпроси не са разрешавани от въззивния съд в обжалваното определение. Посочено е, че разпоредбата на чл. 83, ал. 1, т. 4 ГПК осъществява правните си последици по силата на закона. Съдът не е изследвал налице ли са основания за прилагането й, които пък са предмет на повдигнатите въпрос в т. 1, б. а, б и в. Както изрично е посочено, защитата на ищеца от неправилното прилагане на закона се осъществява едва след евентуално връщане на исковата му молба. Въпросът, поставен в т. 2, изобщо не е бил предмет на обсъждане. От изложеното следва да бъде направен извода, че поставените въпроси в молба от 30.03.2016г. не отговарят на изискванията за общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не представляват правни въпроси, обуславящи решаващата воля на въззивния съд, обективирана в обжалваното определение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на І г.о.:
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационна проверка на определение № 134 от 19.01.2015 г. по гр. д. № 109/2015 г. на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: