О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№151
Гр.София, 10.04.2017 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Гражданска колегия, Второ отделение в закрито заседание на четвърти април през две хиляди и седемнадесета в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия Влахов гр.д.№ 2772 по описа на ВКС за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. Н. П., Й. Н. П. и М. Н. Д. против Решение № V-9/ 12.02.2016 г. по в.гр.д.№ 2067/15 г. на Бургаския окръжен съд. С посоченото въззивно решение е потвърдено първоинстанционното Решение № 1609/ 21.10.2015 г. по гр.д.№ 8548/15 г. на Бургаския районен съд, с което са отхвърлени предявените от касаторите срещу [община] искове за собственост с правна квалификация чл.108 ЗС- за признаване правото на собственост на ищците, на основание наследствено правоприемство, върху ? ид.ч. от поземлен имот с идентификатор № 07079.612.211 по КККР на [населено място], с административен адрес: [населено място], [улица], на площ от 170 кв.м., и осъждане на ответника да им предаде владението на имота. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно като постановено при нарушаване на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, поради което се моли за неговата отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявените субективно съединени ревандикационни искове бъдат уважени със законните последици.
Ответникът по касационната жалба- [община] е депозирал по реда на чл.287, ал.1 ГПК писмен отговор, с който моли да не се допуска касационното обжалване на въззивното решение поради липса на предвидените в чл.280, ал.1 ГПК основания за ангажиране компетентността на касационната инстанция по спора. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното:
Производството по делото е образувано по искове за собственост с правна квалфикация, предявени от П. Н. П., Й. Н. П. и М. Н. Д., които поддържат, че са собственици на процесния недвижим имот по завещание от баща им П. Н. П. /поч.03.05.1994 г./, който владял имота до смъртта си, а в последващия период и до края на 2013 г. владението било осъществявано от ищците. Изложени са твърдения, според които на 15.12.2013 г. [община] осъществила събаряне на изградената в имота постройка с твърдението, че имотът е общинска собственост- възражение, което се поддържа от ответната страна по спора, основаваща собственическите си претенции на проведено отчуждаване, като за правото си на собственост общината е съставила АЧОС № 1277/ 27.04.1999 г.
За да отхвърли така предявените искове за собственост, въззивният съд е приел, че процесният имот е бил отчужден на основание чл.55а ЗПИНМ с Протокол № 4/ 20.02.1962 г. на ИК на ГОНС, с който парцели V, ХІV и ХV, вкл. процесният, са били групирани в общ парцел V, предназначен зае държавно жилищно строителство, като собствениците, вкл. наследодателят на ищците са били обезщетени с включване в строеж на апартамент в друг групов строеж- ап.№ 4 в групов строеж № 16/201, б.”Б”, като впоследствие по молба на отчуждения собственик за обезщетяване е бил определен ап.№ 2 на ІІІ етаж в групов строеж № 16-Б. Взето е предвид, че с влязло в сила Решение № 1994/ 14.11.2006 г. кметът на [община] е оставил без уважение молбата на ищците и сънаследницата им Щ. Ч. за отмяна на отчуждаването. При тези данни въззивният съд е формирал решаващия си правен извод, че процесният недвижим имот е станал по силата на отчуждаването държавна собственост, а впоследствие с влизане в сила на ЗОС- общинска, поради което ищците не се легитимират като негови собственици и предявените от тях искове по чл.108 ЗС са неоснователни.
В приложението към касационната жалба по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите са формулирали въпроси, за които поддържат, че са от обуславящо за изхода на спора значение, при което произнасянето на касационната инстанция по тях би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а именно:
1. Може ли да се приеме за приключила отчуждителна процедура при липса на доказателства за платено на собственика парично обезщетение.
2. Може ли отчуждения собственик да се разпореди с правото на собственост върху отчуждения имот, ако след приключване на отчуждителната процедура е продължил да владее имота.
С оглед посочените по-горе правни мотиви на въззивния съд, на които е основано въззивното решение, както и очертания предмет на спора, настоящата касационна инстанция намира, че така поставените от касаторите материалноправни въпроси не са в състояние да обусловят исканото допускане на касационното обжалване. Първият от въпросите е неотносим към делото, доколкото в отговора на исковата молба ответникът е релевирал възражение, което въззивният съд е намерил за обосновано, че срещу отчуждения недвижим имот наследодателят на ищците е получил не парично обезщетение по П..90, ал.4 от ППЗПИНМ, а имотно обезщетение по ал.8 чрез избрано от правоимащия жилище в новострояща се сграда. Вторият от двата въпроса също няма каквото и да е обуславящо за делото значение, не е обсъждан в мотивите на въззивното решение и не поставя необходимост от разясняване чрез постановяване на касационно решение по чл.290 ГПК, доколкото не е налице каквато и да е неяснота, непълнота или вътрешни противоречия, които да се преодоляват по тълкувателен път /т.4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т.д.№ 1/09 г. на ОСГТК/. След като правото на собственост е изгубено на предвидено в закона основание, а именно отчуждаване, без всякакво правно значение е дали бившият собственик е продължил да упражнява фактическата власт, още повече предвид императивна установената в законодателството забрана на това основание държавен, респ. общински имот да бъде придобит по давност /чл.86 ЗС, респ. П..1 от ЗИД на ЗС, обн.ДВ, бр.46/ 2006 г./.
По изложените съображения основанията на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационното обжалване не са налице.
С оглед изхода на производството и на основание чл.78, ал.4 ГПК касаторите следва да заплатят на ответника по касация юрисконсултско възнаграждение в размер на 585,46 лв. съобразно цената на иска в размер на данъчната оценка на процесния имот /чл.7, ал.2, т.2 от Наредба № 1 от 09.07.2014 г. на ВАдвС за минималните размери на адвокатските възнаграждения/.
Водим от горното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, състав на Второ Гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № V-9/ 12.02.2016 г. по в.гр.д.№ 2067/15 г. на Бургаския окръжен съд, по касационната жалба на П. Н. П., Й. Н. П. и М. Н. Д..
ОСЪЖДА П. Н. П., Й. Н. П. и М. Н. Д. на основание чл.78, ал.4 ГПК да заплатят поравно на [община] сумата 585,46 лв. юрисконсултско възнаграждение за касационното производство.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: