О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 151
гр. София, 10.04.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ отделение на Гражданска колегия, в закрито заседание на шестнадесети март две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гражданско дело № 4136 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството e по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Община Берковица, чрез адвокат Й. А. от АК – М., срещу въззивно решение от 27.06.2019 г. по в.гр.д.№ 95/2019 г. на Окръжен съд – Монтана, с което (посредством потвърждаването на първоинстанционното решение от 30.01.2019 г. по гр.д.№ 985/2017 г. на Районен съд – Берковица) е признато за установено по отношение на М. Д. Б., че ответника Община Берковица, представлявана от кмета инж. М. Д., не е собственик на имот № *** по КК и кадастралните регистри, одобрен със Заповед № РД-18-76 от 15.07.2008 г. на изп. Директор на АГКК, последно изменен със Заповед № РД-18-9867 от 15.12.2015 г. на началника на СГКК Монтана, с административен адрес на имота – [населено място], с площ от 301 кв.м., трайно предназначение на територията – урбанизирана, начин на трайно ползване – ниско застрояване, при граници и съседи: имоти №№ ***, *** и ***.
В касационната жалба са изложени оплаквания за недопустимост, евентуално – неправилност на въззивното решение.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за допускане на касационното обжалване се поддържа в приложното поле на чл. 280, ал. 2, хипотеза втора ГПК с доводи, че преценката за допустимост на исковата претенция е извършена в противоречие с ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк.д.№ 8/2012 г. на ВКС, ОСГТК, както и, че липсата на правен интерес от предявяването на иска произтича от невъзможността процесния терен да бъде обект на вещни права преди одобряването на кадастралната карта, а последващият период от време до предявяването на исковата молба не е достатъчен по продължителност от гледна точка на чл. 79, ал. 1 ЗС.
Ответницата по касационната жалба М. Д. Б. е депозирала писмен отговор, чрез адвокат К. Б. от АК – М., като възразява, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Претендира присъждането на разноски.
За да се произнесе по искането за допускане на обжалването, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, съобрази следното:
Въззивният съд се е произнесъл по претенцията, предявена от М. Д. Б. със заявени от нея твърдения, че владее процесния имот, както и находящите се в него сгради с №№ **** и ****, които са записани в имотния регистър като нейна собственост и за чиято собственост е издаден констативен нотариален акт от 18.05.2017 г. Владението е установено през 30-те години на ХХ век от свекъра й, след което е продължено от съпруга й и от самата ищца. На 09.03.2016 г., без наличието на основание за това, бил съставен акт за частна общинска собственост (АЧОС) на името на Община Берковица относно имот № ***. Така удостовереното право на собственост в полза на Община Берковица създава опасност в бъдеще владението да бъде смутено, като същевременно отричането на правото на ответника открива за ищцата възможност да придобие имота на основание осъществявано давностно владение. Обосновавайки с изложеното правния си интерес да предяви иск, ищцата е отправила към съда искане да постанови решение, с което признае за установено по отношение на ответната община, че не е собственик на имот имот № ***.
От своя страна, с отговора на исковата молба, ответникът Община Берковица е възразил, че искът е недопустим с довод, че до приемането на КК и КР на [населено място] през 2008 г. процесният имот не е съществувал, а след това и до предявяването на исковата молба (04.12.2017 г.) не е изтекъл срок от 10 години. Същият довод е поддържан и във връзка със становището за неоснователност на иска. В процедурата по приемане на КК не е имало оспорване или възразяване от ищцата чия собственост е имотът, поради което в регистъра е отразено, че липсва информация в тази връзка. Ответникът извежда правото си на собственост от разпоредбата на чл. 13, ал. 2 ЗОбС, съгласно която общините владеят и управляват безстопанствените имоти на своята територия. Поради факта, че до приемане на КК този имот не е съществувал, то в издадения на основание чл. 59, ал. 1 ЗОбС АЧОС не е отразен номер и дата на предходно съставен акт, какъвто не е и съставян.
За да се произнесе по спора, въззивният съд на първо място е намерил за неоснователен отвода за недопустимост на процеса, като се е позовал на тълкуването по т. 1 от ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк.д.№ 8/2012 г. на ВКС, ОСГТК. Прието е, че в случая ищцата е доказала осъщественото владение с продължителността, заявена с исковата молба, по отношение на имот в границите на населено място, необхванат от предвижданията на регулационните планове за [населено място] от 1926 г., 1954 г. и 1963 г. Владението не е било оспорвано от трети лица, с оглед което е налице интерес от предявяване на претенцията – както с оглед позоваването на фактическото състояние, така и с оглед възможността за придобиване на собствеността по давност. За установяване на правата си ответната община се е позовала на АЧОС от 2016 г., който, по силата на чл. 5, ал. 1 и ал. 2 ЗОбС е официален документ с констативно, а не правопораждащо действие. При оспорването му, в тежест на общината е да докаже наличието на правно основание за придобиване на собствеността. В обсъждания АЧОС като основание за издаването му е посочен чл. 59, ал. 1 ЗОбС – „При влизане в сила на кадастрална карта за имотите – общинска собственост, се съставят нови актове за общинска собственост, в които се посочват номерът и датата на предходно съставените актове за общинска собственост“. В случая отсъства предходно съставен акт за държавна или общинска собственост, поради което сам по себе си АЧОС от 2016 г. не установява фактическото и правно основание за придобиване на собствеността от общината. При отсъствие не само на доказателства, но дори на твърдения за осъществен придобивен способ (одържавяване, отчуждаване, сделка, конфискация и др.), констатацията в АЧОС се явява опровергана, респ. – оборена е неговата доказателствена сила.
По заявените основания за допускане на касационно обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. В случая не съществува съмнение относно валидността на атакувания акт, а доводите на касатора срещу неговата допустимост са неоснователни. Въззивният съд е извършил проверка за наличието на правен интерес от предявяване на иска, резултата от която изцяло кореспондира с тълкуването, дадено с т. 1 от ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк.д.№ 8/2012 г. на ВКС, ОСГТК. Съобразено е разяснението, че при отрицателния установителен иск за собственост и други вещни права предмет на спора и на исковия процес не е правото на ищеца, а отричаното от него право на ответника, без това да освобождава ищеца от провеждането на доказване. Последното има за предмет твърденията, с които ищецът обосновава правния си интерес. Такъв е налице както, когато ищецът заявява самостоятелно право върху вещта или при конкуренция на твърдяни от двете страни вещни права върху един и същ обект, а така също – за да се защити фактическо състояние или при възможност ищецът да придобие имота на оригинерно основание или по реституция, ако отрече претендираните от ответника права. Събраните по делото доказателства подкрепят твърденията в исковата молба, попадащи в последните две хипотези на обоснован интерес от предявяването на отрицателен установителен иск за собственост, поради което не е налице основание за допускане на обжалването в предвидената с чл. 280, ал. 2 ГПК втора хипотеза, по приложението на която са приложими разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК.
Аргумент за противното не предоставят разсъжденията в изложението към касационната жалба относно възникването на процесния имот като самостоятелна вещ едва с одобряването на кадастралната карта през 2008 г. Това становище не държи сметка за разясненията по приложението на ЗКИР, дадени с ТР № 8 от 23.02.2016 г. на ВКС по тълк.д.№ 8/2014 г. на ВКС, ОСГК, съгласно които кадастралната карта няма конститутивно действие, а възприема и отразява граници по стари планове или съществуващи на място граници, заснети чрез геодезически измервания и изчисления. Кадастралната карта констатира наличието на имотите, които, като част от земната повърхност, не възникват с одобряването й. В случая е установено, че теренът е имал селищен характер още към 1926 г., без да е урегулиран в парцел или да е установено друго регулационно предвиждане за него. В тази ситуация за упражняващите фактическата власт субекти не са приложими ограниченията във възможността да придобиват, включително по давност, съответната част от земната повърхност при съобразяване с изисквания за конфигурация и разположение по план, както и за минимални площ и лице, предвидени с благоустройствените закони. В случая, в течение на целия период на упражняваната фактическа власт от ищцата и нейните предшественици, територията, заснета през 2008 г. като имот с идентификатор № ***, е била отграничена от съседните терени (урегулирани и неурегулирани) и в този смисъл – годна да бъде обект на вещно право, респ. – упражняваното владение, както и възможността за придобиване на сбствеността по давност да бъдат защитени посредством предявяването на разгледания от въззивния съд отрицателен установителен иск за собственост.
По отношение на атакуваното решение не е налице и третата предпоставка за служебно допускане на обжалването, доколкото произнасянето със същото и по съществото на спора е постановено в съответствие със Закона и практиката по приложението му. Искане за допускане на обжалването при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК не е нито заявено, нито обосновано.
С оглед настоящото произнасяне и на основание чл. 81 ГПК във връзка с чл. 78 ГПК, касаторът следва да заплати на ответницата по касация направените разноски за защита пред ВКС, а именно сумата 800 лева – заплатено в брой адвокатско възнаграждение съгласно ДПЗС № 0085964 (л. 18).
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 27.06.2019 г. по в.гр.д.№ 95/2019 г. на Окръжен съд – Монтана.
ОСЪЖДА Община Берковица ДА ЗАПЛАТИ на М. Д. Б. сумата 800 (осемстотин) лева – разноски за защитата й пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: