ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 151
гр. София, 13.04.2016 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети април през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
ОЛГА КЕРЕЛСКА
като разгледа докладваното от съдия Декова частно гражданско дело № 1350 по описа на Върховния касационен съд за 2016 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК.
Образувано е по частна жалба на Т. М. Т. срещу определение № 54/21.01.2016 г., постановено по гр.д. № 552/2015 г. по описа на Добричкия окръжен съд, с което е оставена без уважение молба за изменение на решение № 344/09.11.2015 г., постановено по гр.д. № 552/2015 г. по описа на Добричкия окръжен съд, в частта за разноските.
Частният жалбоподател моли обжалваното определение да бъде отменено и да бъде разгледана по същество молбата му за изменение на постановеното от Окръжен съд – [населено място] решение, в частта за разноските. Твърди, че въззивния съд е присъдил в глобален размер всички съдебно-деловодни разноски, за производствата, с които е разглеждан правният спор между страните, с оглед на което не може да се установи по кои искове, пред коя от съдебните инстанции и въз основа на какви доказателства се присъждат сторените от страните разноски. Поддържа, че по делата не е представен списък на разноските, от който да се изведе какъв е размерът им, както и че не са представени доказателства за извършването им. Твърди, че правният спор се развива по Закона за защита срещу дискриминацията, с оглед на което следва да намери приложение чл. 75, ал. 2 Закона за защита срещу дискриминацията. На следващо място излага доводи за това, че дори да следва да се присъди на ответната страна адвокатски хонорар, последният трябва да се съобрази с минималния размер, изчислен съобразно нормативно установените минимални размери за адвокатските възнаграждения.
Ответните страни по частната жалба – [фирма] и д-р М. Новоселска, са подали в законоустановения срок отговор. Излагат доводи за недопустимост на подадената частна жалба, тъй като обжалваното определение не попада в обхвата на разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК и е под минималния законоустановен праг за допускане до касационно обжалване, предвиден в чл. 280, ал. 2 ГПК. На следващо място твърдят, че не са налице основанията за допускане до касационно обжалване, установени в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като постановеното определение не противоречи на посочената съдебна практика.
Частната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е процесуално допустима.
Върховния касационен съд, състав на III гражданско отделение, след преценка на данните по делото и доводите в частната жалба, намира следното:
С решение № 344/09.11.2015 г., постановено по гр.д. № 552/2015 г. по описа на Окръжен съд – [населено място], въззивният съд е отменил решение № 81/23.03.2015 г. по гр.д. № 3241/2014 г. по описа на Районен съд [населено място], в частта, с която е отхвърлен искът на Т. М. Т. срещу М. С. Н. за признаване на установено, че с издаване на Заповед № РД-05-20/31.05.2006 г. и с приемане на по-нисък размер на допълнителния платен годишен отпуск по чл. 156, ал. 1, т. 1 КТ в допълнително споразумение от 07.02.2012 г., е извършила нарушение на основание чл. 4, ал. 1 във вр. ал. 2 от Закон за защита от дискриминация, на основата на признак „увреждане“, като е признал за установено, че М. С. Новоселска в качеството й на управител на ЦПЗ [фирма], [населено място] е извършила спрямо Т. М. Т. нарушение на основание чл. 4, ал. 1 във вр. с ал. 2 от Закон за защита срещу дискриминацията на основата на признак „увреждане“, изразяващо се в предоставяне на по-малък размер допълнителен платен годишен отпуск, а именно от 9 работни дни, в сравнение с работниците и служителите, които не са с 50 % или повече трайно намалена работоспособност. Въззивният съд отменя първоинстанционното решение и в частта, с която е отхвърлен иска на Т. М. Т. срещу ЦПЗ [фирма], [населено място] за признаванне на установено, че ответникът е извършил спрямо нея нарушение на чл. 12, ал. 4, предл. второ Закон за защита срещу дискриминацията, на основата на признак „увреждане“, наемайки ищцата на работа при по-неблагоприятни условия на труд, досежно размера на допълнителния платен годишен отпуск за работа при вредни за здравето и специфични условия на труд, като признава за установено, че ЦПЗ [фирма], [населено място] е извършила спрямо Т. М. Т. нарушение на основание чл. 12, ал. 4, предл. Второ от Закон за защита срещу дискриминацията на основата на признак „увреждане“, наемайки я на работа при по неблагоприятни условия на труд, досежно размера на предоставения й допълнителен годишен отпуск в сравнение с работниците и служителите, които не са с 50 % или повече трайно намалена работоспособност. Решение № 344/09.11.2015 г., постановено по гр.д. № 552/2015 г. по описа на Окръжен съд – [населено място] е потвърдено, в частта, с която е отхвърлен искът за осъждане на М. С. Новоселска за въздържане от подобни правонарушения за в бъдеще. Въззивният съд е приел, че правилата установени в разпоредбата на чл. 75, ал. 2 от Закона за защита от дискриминацията уреждат отношенията на ищците по искове предоставяне на защита срещу деяния, осъществяващи дискриминация, но не ги освобождават от задължението да възстановят на насрещната страна сторените от нея разноски, съобразно изхода на спора, с оглед на което е присъдил на ответника ЦПЗ [фирма], [населено място], разноски в размер на сумата от 1086, 54 лв., а на ответника – М. С.
Новоселска, сторените от нея разноски в размер на сумата от 400 лв. С Определение № 54/21.01.2016 г., постановено по гр. д. № 552/2015 г. по описа на Окръжен съд – Добрич, въззивния съд е оставил без уважение молбата на ищцата за изменение на решението в частта, с която е осъдена да заплати на ответниците сторените в производството разноски, тъй като с въззивното решение съдът е съобразил и присъдил всички сторени разноски в предходните дела по разглеждане на правния спор – гр.д. № 4648/2013 г. по описа на Районен съд – [населено място], гр.д. 468/2014 г. на Окръжен съд – [населено място], гр.д. № 3241/2014 г. по описа на Районен съд – [населено място], гр. д. № 287/2015 г. на Окръжен съд – [населено място] и гр.д. № 552/2015 г. на Окръжен съд – [населено място], като ги е присъдил съобразно подлежащите на разглеждане пред него уважени, съответно отхвърлени искове.
Предмет на делото, разгледано пред въззивния съд, постановил обжалваното определение, са кумулативно обективно и пасивно субективно съединени искове с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 и т. 2 от Закон за защита от дискриминацията.
Съгласно правилото, установено в разпоредбата на чл. 75, ал. 2 от Закон за защита срещу дискриминацията за съдебните производства по този закон не се събират държавни такси, а разноските са за сметка на бюджета на съда. Така установеното се отнася до освобождаване на ищците от внасяне на държавна такса при образуване на дела във връзка с дискриминационно отношение, което е въведено с оглед улесняване на достъпа на засегнатите лица до защита с цел установяване на дискриминационното третиране и осъждане на дееца да преустанови последното занапред. Разпоредбата на чл. 75, ал. 2 ЗЗДискр. не дерогира общото правило, уредено в процесуалния закон и не освобождава ищеца от отговорността му за разноски по производството и за процесуална защита и съдействие на насрещната страна при неблагоприятен изход на съдебното производство за ищеца – арг. чл. 78 ГПК, съгласно който страната, която е получила неблагоприятно за нея решение или е прекратено производството по предявен от нея иск, дължи на насрещната страна всички направени от нея разноски по делото. В този смисъл е и практика на ВКС по приложение на чл. 75, ал. 2 ЗЗДискр. – решение № 192 от 25.06.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5663/2013 г., IV г. о., ГК, която се споделя от настоящия състав. За пълнота на изложението следва да се отбележи, че разпоредбата на чл. 75, ал. 2 ЗЗДискр. е идентична с тази на чл. 359 КТ, която освобождава работниците и служителите от такси и разноски по производствата по трудови спорове, практиката по отношение на която е неизменна за това, че служителите по трудовоправни спорове са освободени единствено от внасянето на разноски по сметка на съда, тъй като за тях производството по трудови дела е безплатно. Същите лица обаче, при неблагоприятен за тях изход на делото, дължат на насрещната страна разноските, които тя е направила за такси по делото, разноски за производството, както и изплатеното възнаграждение за един адвокат, ако насрещната страна е била представлявана от адвокат или юрисконсулт.
С оглед на така изложените правни доводи настоящият състав на съда счита, че обжалваното определение е правилно в частта, с която е прието, че ищците по искове по Закона за защита срещу дискриминацията са освободени от заплащане на държавни такси и разноски по сметката на съда, но не и от отговорността им за разноски по отношение на насрещната страна по спора, при неблагоприятен изход на делото за тях.
С решение № 344/09.11.2015 г., постановено по гр.д. № 552/2015 г. Окръжен съд – [населено място] е присъдил на ответника ЦПЗ [фирма], [населено място], разноски в размер на сумата от 1086, 54лв., а на ответника – М. С.
Новоселска, сторените от нея разноски в размер на сумата от 400 лв., като в определение № 54/21.01.2016 г., постановено в производство по чл.248 ГПК е уточнил, че последните представляват сторените от ответниците разноски, съобразно изхода на правния спор, във всички проведени съдебни производства, както следва: гр.д. № 4648/2013 г. по описа на Районен съд – [населено място], гр.д. 468/2014 г. на Окръжен съд – [населено място], гр.д. № 3241/2014 г. по описяа на Районен съд – [населено място], гр. Д. № 287/2015 г. на Окръжен съд – [населено място] и гр.д. № 552/2015 г. на Окръжен съд – [населено място].
Исковете, с които е сезиран съдът, са по своята правна същност неоценяеми. Следователно при частично отхвърляне на предявените искови претенции, ищецът следва да бъде осъден да заплати сторените разноски пропорционално на отхвърлените неоценяеми искови претенции. Тъй като в производството по делото, развило се пред няколко съдебни инстанции, ответниците са били представлявани общо от един и същ процесуален представител по съвместен договор за правна защита и съдействие, разноските следва да им бъдат присъдени общо. За съда не съществува задължение за изчисляване на изплатените разноски пропорционално между двамата ответници, при наличие на общо процесуално представителство, тъй като последното е въпрос на вътрешните отношения между ответниците във връзка със сключения от тях договор за правна защита и съдействие.
Ответниците по делото са сторили пред въззивната инстанция, в качеството им на въъзиваеми, разноски в размер на сумата от 200 лв. по договор за защита и съдействие № [ЕГН] от 03.09.2015 г. Следва да бъдат съобразени и разноските сторени от въззиваемите в производството по гр.д. 468/2014 г. по описа на Окръжен съд – [населено място], с което първоинстанционното решение, постановено по гр.д. № 4648/2013 г. по описа на Добричкия районен съд, е частично обезсилено. Последните са в размер на сумата от 400лв. по Договор за правна защита и съдействие № [ЕГН] от 27.06.2014 г. Тъй като въззивната жалба на ищцата е частично основателна, на въззиваемите следва да бъдат присъдени разноски частично в размер на сумата от 200 лв. Въззивният съд е следвало да съобрази и сторените от страните разноски по гр.д. № 3241/2014 г. по описа на Районен съд – [населено място], тъй като отменя частично първоинстанционното решение, в размер на сумата от 400лв. по Договор за правна защита и съдействие № [ЕГН]/26.11.2014 г. Следователно в полза на въззиваемите следва да бъде присъдена на основание чл. 273 ГПК във вр. с чл. 78, ал. 3 ГПК и сумата от 133,33лв., тъй като е отхвърлен един от кумулативно обективно и субективно пасивно съединените искове с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 и т. 2 от Закон за защита от дискриминацията, а по отношение на четвъртия производството е прекратено с влязло в сила определение от 11.02.2014 г., постановено по гр.д. 4648/2013 г. по описа на Районен съд – [населено място]. Въззивния съд е следвало да съобрази и присъди съдебно-деловодните разноски, сторени от ответниците в първото съдебно производство, образувано по гр.д. № 4648/2013 г. по описа на Районен съд – [населено място], които подлежат на изчисляване по горепосоченият механизъм съобразно отхвърлените искове. В процесния случай последните са в размер от 400 лв. по Договор за правна защита и съдействие № 074306/11.04.2014 г. и следва да се присъдят в до размер от 133, 33 лв.
С оглед на така изложеното в полза на двамата ответници – въззиваеми въззивният съд е следвало да присъди сумата в общ размер от 466, 66 лв., поради което молба с вх. № 8154/25.12.2015 г. е частично основателна и решение № 344/09.11.2015 г., постановено по гр.д. № 552/2015 г. следва да бъде изменено в частта за разноските.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ОТМЕНЯ определение № 54/21.01.2016 г., постановено по гр.д. № 552/2015 г. по описа на Добричкия окръжен съд, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ИЗМЕНЯ решение № 344/09.11.2015 г., постановено по гр.д. № 552/2015 г. по описа на Добричкия окръжен съд, в частта за разноските както следва:
ОТМЕНЯ решение № 344/09.11.2015 г., постановено по гр.д. № 552/2015 г. по описа на Добричкия окръжен съд, в частта за разноските, имаща характер на определение, с което Т. М. Т. е осъдена да заплати ЦПЗ [фирма], [населено място], разноски в размер на сумата от 1086, 54 лв. и на М. С.
Новоселска – разноски в размер на сумата от 400 лв., като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Т. М. Т. да заплати на ЦПЗ [фирма] и М. С. Новоселска общо сумата 466,66лв. – разноски по делото.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.