10
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 151
[населено място], 15.02.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на деветнадесети октомври през две хиляди и петнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАРИЯ ПРОДАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №1027 по описа за 2015г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационни жалби на Мюсюлманско изповедание в Република България и [фирма], [населено място], против решение №304/27.11.2014г. по в.гр.д. №379/2014г. на Габровски окръжен съд. С него е потвърдено решение №85/30.06.2014г. постановено по гр.д. №167/2013г. на Дряновски районен съд, с което съдът е признал за недоказано на основание чл. 194 ал.3 вр. ал.2 от ГПК оспорването от страна на Мюсюлманско изповедание в Република България на истинността на представеното от [фирма], [населено място], пълномощно рег. №22.01.2006г. на нотариус Д. С., рег.№ 267 на НК; отхвърлил е предявения от Мюсюлманско изповедание в Република България против [фирма], [населено място], иск с правно основание чл. 26 ал.2 предл.2 от ЗЗД за обявяване на нищожността на договор №003/10.02.2011г. с нотариална заверка на подписите от 21.04.2011г. поради липса на съгласие, както и предявения при условията на евентуалност иск за обявяване на същия договор №003/10.02.2011г. с нотариална заверка на подписите от 21.04.2011г. за нищожен поради противоречие с устава на Мюсюлманското изповедание, с оглед изискването за предварително решение на Висшия мюсюлмански духовен съвет /ВМДС/ за сключване на сделката /с посочено от първоинстанционния съд правно основание чл. 26 ал.1 предл.1 от ЗЗД/. Със същото решение съдът е прогласил нищожността на чл.13 ал.2 от сключения между страните договор №003/10.02.2011г. по предявения от Мюсюлманско изповедание в Република България против [фирма], [населено място], иск с правно основание чл. 26 ал.1 предл. 3 от ЗЗД поради противоречие с добрите нрави, като е отхвърлил предявеният от „Ифкони” Е., [населено място], против Мюсюлманско изповедание в Република България насрещен иск с правно основание чл. 92 ал.1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 20 000 лв, частично от 943 000 лв. – дължима неустойка по чл.13 ал.2 от сключения между страните договор № 003/10.02.2011г. за периода от 23.11.2012г. до 10.02.2018г.
В касационната жалба на Мюсюлманско изповедание в Република България срещу решението в частта, с която са отхвърлени предявените искове с правно основание чл.26 ал.2 пр2. от ЗЗД, се сочи, че обжалваното решение е постановено при нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. К. жалбоподател твърди, че въззивният съд неправилно е приел, че сключеният между страните по делото договор от 10.02.2011г. е валиден и поражда правни последици. Поддържа, че този договор е сключен от лице без представителна власт по отношение на вероизповеданието и при нарушение на устава на същото. Твърди, че в нарушение на чл.235 от ГПК съдът не е обсъдил всички доказателства по делото в тяхната съвкупност, като е проявил пристрастност при интерпретацията на фактите в полза на ответното дружество. Счита, че поради едностранчивостта и игнорирането на определени доказателства поотделно, а и в липсата на съвкупност при обсъждането на релевантни по делото факти, въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение. Посочва също, че постановеното от въззивния съд решение не е мотивирано. Поради това моли обжалваното решение да бъде отменено, като претендира присъждане на разноски.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК касационният жалбоподател поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по следния въпрос от значение за изхода на спора: „Влиза ли в сила договорът и поражда ли правни последици, ако е подписан от лице без представителна власт по отношение на Мюсюлманско изповедание, както и ако договорът е сключен без да са спазени изискванията на устава на Мюсюлманско изповедание?“ Жалбоподателят поддържа, че по отношение на този въпрос са налице основанията по 280 ал.1 т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като произнасянето по него ще бъде значение за развитие на правото и точното прилагане на закона. Освен това поддържа,че изводите на въззивния съд са в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №70 от 21.04.2009г. по т.д.№757/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и решение №232 от 15.04.2009г. по гр.д.№5886/2007г. на ВКС, ГК, І г.о., в които се приема,че липсата на представителна власт също представляваща вид липса на съгласие, е уредена като основание за нищожност в чл.42 от ЗЗД. Наред с това поставя въпроса за правомощията на въззивния съд когато е налице непълнота на извършения от първоинстанционния съд доклад, като поддържа, че въззивният съд е действал в противоречие със задължителните разяснения в ТР №1/2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС.
Ответникът [фирма], [населено място], счита жалбата за недопустима и неоснователна.
В касационната жалба на [фирма], [населено място], се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост в частта, с която съдът е прогласил нищожността на чл.13 ал.2 от сключения между страните договор №003/10.02.2011г. поради противоречие с добрите нрави и е отхвърлил предявения от [фирма], [населено място], против Мюсюлманско изповедание в Република България иск с правно основание чл. 92 ал.1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 20 000 лв, частично от 943 000 лв. – дължима неустойка по чл.13 ал.2 от сключения между страните договор №003/10.02.2011г. за периода от 23.11.2012г. до 10.02.2018г. К. жалбоподател поддържа, че прекомерността на неустойката не означава противоречие с добрите нрави и не е основание за прогласяване на нейната нищожност. Счита, че съдът е следвало да приложи разпоредбата на чл.92 ал.2 от ЗЗД като прецени какво е превишението на неустойката спрямо вредата, а също така абсолютният й размер и обичайната практика за договаряне на неустойката при договори от същия вид.
В изложението по чл. 284 ал.3 т.1 от ГПК касационният жалбоподател поставя въпроса: При наличие на предпоставките по чл.92 ал.1 от ЗЗД – валидно договорно правоотношение, изрична уговорка за обезщетение за вреди от неизпълнението и установено неизпълнение на поетите задължения, следва да ли да се приеме, че уговорената в договора неустойка е нищожна, защото не съответства на присъщите й функции и накърнява принципите за справедливост и добросъвестност в гражданските и търговските взаимоотношения или следва да се прецени какво е превишението на неустойката спрямо вредата, съотношението й с уговорките в договора, абсолютният й размер, както и да се съобрази обичайната практика за договаряне на неустойката. Жалбоподателят поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по този въпрос в противоречие с ТР № 1/2009г. от 15.06.10 г. на ОСТК на ВКС относно извършваната от съда преценка за нищожност на клаузата за неустойка поради противоречие с добрите нрави, както и с практиката на ВКС на РБ, обективирана в решение №4/25.02.2009г. по т.д.№395/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и в решение №65/14.04.2009г. по т.д.№589/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о..
Ответникът по касация Мюсюлманско изповедание в Република България счита, че жалбата е неоснователна и бланкетна, като цитираните от жалбоподателя решения на ВКС касаят различни случаи и са неприложими към настоящия казус.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационните жалби, с оглед изискванията за редовност, са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди първоинстанционното решение Габровски окръжен съд е приел, че с договор №003 от 10.02.201 г., с нотариална заверка на подписите от 21.04.2011г., сключен между ответното дружество [фирма], като изпълнител и Мюсюлманско изповедание, представлявано от Н. Г., председател на ВМДС, като възложител, ищецът е възложил на ответника срещу възнаграждение управлението, стопанисването и ползването на собствените си гори, подробно описани в чл. 1, ал. 3 от същия договор съгласно разпоредбите на Закона за горите, ППЗГ, съответната нормативна уредба и при условията на чл.2 и чл.3 от договора, за период от 7 години от датата на подписването му. Начинът на формиране и престиране на възнаграждението на всяка от страните по договора е уреден в чл.7 и чл.10, ал.2, т.3 от същия, като в чл.13 от договор са уговорени неустойки за неизпълнение на договора. Относно датата на сключване на процесния договор, съдът е приел датата 10.02.2011 г., предвид на това, че този договор е посочен като съществуващ и подписан в последващ документ – протокол №1 от 12.02.2011г. от заседание на ВМДС, което дава основание да се счита, че към тази дата вече е бил сключен. Посочил е, че дори да се приеме за дата на сключването на договар твърдяната от ищеца дата 21.04.2011г., то от събраните по делото доказателства е безспорно установено, че и към двете дати в Регистъра на изповеданията по партидата на Мюсюлманско изповедание по ф. дело №1659/2003г. на СГС, което е отразено в приложените по делото удостоверения от СГС от 2011 г., като представляващ Мюсюлманското изповедание е вписан ВМДС чрез председателя Н. Г., а решението от 20.04.2011 г. на САС, на което се позовава ищецът относно промяната в процесуалното представителство на Мюсюлманското изповедание, е вписано в регистъра на 27.04.2011г. Съдът е изложил съображения, че за всяко трето лице, включително и за ответника по процесната сделка, представляващ Мюсюлманското изповедание като ЮЛ е вписаният в регистъра при СГС, а съгласно извършените вписвания в Регистъра при СГС по партидата на Мюсюлманско изповедание, представляващ ищеца при сключване на процесния договор към 10.02.2011г. и към датата на нотариалната заверка на подписите 21.04.2011г., е бил председателят на ВМДС Н. Г., което опровергава твърдението на ищеца, че договорът е сключен от лице без представителна власт по отношение на него. Въззивният съд е приел, че изтеклият мандат на председателя на ВМДС към датата на сключване на процесния договор не го лишава от представителна власт, тъй като няма автоматичен прекратителен ефект по отношение правомощията му на председател, като нито в Закона за вероизповеданията, нито в устава на Мюсюлманско изповедание в Република България изтичането на предвидения мандат е визирано като основание за прекратяване на правомощията на представляващия ЮЛ – в случая на председателя на ВМДС. Във връзка с доводите за нищожност поради липса на разрешение за извършване на сделката, дадено от ВМДС на основание чл.70, ал.2, т.5 от устава, който е действал към релевантния за спора момент, съдът е приел, че то има правно значение само в отношенията между ЮЛ и председателя на ВМСД като негов представител. Приел е, че възможността да бъде взето или не такова решение не ограничава представителната власт на председателя на ВМДС, каквато е тя според вписванията в регистъра по чл.18 от ЗВ, като се е позовал на разрешенията ТР№ № 3 от 15.11.2013 г. по тълк. д. №3/2013г. на ОСГТК на ВКС, независимо, че в това тълкувателно решение е даден отговор на въпроса за действителността на сделките на разпореждане, извършени от представител на О. без решение на ОС на дружеството. Приел е,че уговорената в чл.13, ал.2 от договора неустойка при предсрочно прекратяване на договора, в размер на 500 лева на ден за периода на предсрочното прекратяване, превишава значително размера на основните престации и възможните вреди, което би довело до несправедливо облагодетелстване на една от страните за сметка на другата, като по този начин неустойката губи своите обезпечителни, обезщетителни и санкционни функции и се явява договорена в противоречие на добрите нрави.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.
Първият поставен в изложението на касационния жалбоподател Мюсюлманско изповедание в Република България въпрос касае извършената от въззивния съд преценка на валидността и правните последици на сключения между страните договор №003/10.02.2011г., а не на принципно тълкуване на правните норми, уреждащи представителството на вероизповеданията като юридически лица. Поради това поставеният от касационния жалбоподател въпрос не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280 ал.1 т.3 от ГПК, нито може да се разглежда като разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Преценката на въззивния съд за валидност на договора се дължи на извода, че е сключен от лице с представителна власт по отношение на ищеца, което към момента на сключването на договора – 10.02.2011г., както и към момента на нотариалната заверка на подписите на страните – 21.04.2011г., е било вписано като председател на Висшия мюсюлмански духовен съвет /ВМДС/. Следователно правните изводи на съда се основават на тълкуване на събраните по делото доказателства – удостоверения за извършени вписвания в регистъра на вероизповеданията, отразяващи кръга от лицата, избрани в органите на управление на вероизповеданието, както и представения устав на дружеството, който регламентира правомощията на избрания председател на ВМДС. Изводите на въззивния съд са обусловени от интерпретация на установените на делото факти, а не на принципно тълкуване на правните норми, уреждащи представителната власт на управителните органи на вероизповеданията. Разрешаването на спора в зависимост от преценката на конкретни доказателства и факти по делото не позволява формулираният в изложението въпрос да се определи като правен въпрос от значение за изхода на делото, а и за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280 ал. 1 т. 3 от ГПК. Въпросът е от значение единствено за правилността на обжалваното решение и конкретно – за обосноваността и законосъобразността на изводите на съда, отнасящи се до това кой е бил легитимиран да представлява Мюсюлманско изповедание в Република България при сключването на процесния договор.
По отношение на твърденията за противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС на РБ по приложението на чл.42 от ЗЗД, следва да се отбележи,че същите са обвързани с поставения въпрос относно валидността и правните последици на процесния договор. Същите не съставляват въпроси, а оплаквания за неправилно приложение на материалния закон. Съответно те биха съставлявали основания за касиране на въззивния акт като неправилен – чл.281 т.3 от ГПК, но не и основания за допускане на касационен контрол на решението. Съгласно дадените в т.1 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. При липсата на ясно формулиран въпрос по приложението на чл.42 от ЗЗД, касационният жалбоподател не е обосновал наличието на основната предпоставка за допустимост на касационното обжалване. Още повече, че въззивният съд не е излагал мотиви по приложението на чл.42 от ЗЗД, доколкото е стигнал до извода, че договорът е сключен от лице с валидна представителна власт по отношение на Мюсюлманско изповедание в Република България.
Поставеният от касационния жалбоподател Мюсюлманско изповедание в Република България въпрос относно задълженията на въззивния съд да направи нов доклад и разпределение на доказателствената тежест, не е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС. Относно задълженията на въззивния съд при наличие на процесуални нарушения във връзка с извършения от първата инстанция доклад, в т.2 на ТР №1/2013г. от 09.12.2013г. ОСГТК на ВКС приема, че въззивният съд не следи служебно за допуснатите от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че въззивната жалба или отговорът към нея съдържа оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения във връзка с доклада, въззивният съд не извършва нов доклад по чл.146 от ГПК, тъй като характерът на въззивното производство изключва повтаряне на действията, дължими от първата инстанция, а дължи даване на указания на страните за възможността да предприемат процесуални действия по посочване на относими по делото доказателства.
В случая в подадената от Мюсюлманско изповедание в Република България въззивна жалба действително има оплаквания нарушение на процесуалните норми, установяващи задължението на първоинстанционния съд да изготви доклад по делото, в който да укаже на страните как се разпределя доказателствената тежест по предявения иск. Въззивният съд е взел предвид оплакванията във въззивната жалба, като в решението си е посочил изрично, че неправилното разпределение на доказателствената тежест касае само извършеното от ищеца оспорване на представеното от [фирма], [населено място], пълномощно рег. №22.01.2006г. на нотариус Д. С., рег.№ 267 на НК, като въпреки този пропуск първоинстанционният съд е дал възможност и на двете страни да ангажират доказателства във връзка с извършеното оспорване. Настоящият състав намира този извод за правилен, доколкото въззивният съд не дължи даване на указания по чл. 146, ал. 2 ГПК в случай, че страната е посочила доказателства за установяване на конкретен релевантен факт, а доколко тези доказателства са достатъчни, се дължи произнасяне по съществото на спора. Наред с това въззивният съд е изразил становище, че изводите относно авторството на подписите в пълномощното не биха повлияли на крайния извод относно това дали процесният договор е сключен при наличие на представителна власт по отношение на Мюсюлманското изповедание. В този смисъл отказът на въззивния съд да даде указания на страните за възможността да предприемат нови процесуални действия във връзка с откритото производство по оспорване на пълномощното, се дължи и на преценката му, че това доказателство не е от значение за основателността на предявените установителни искове. Преценката на въззивния съд за това, че дадено доказателство не е от значение за установяване на правно релевантните факти, не подлежи на проверка в производството по чл.288 от ГПК, а има значение за правилността на постановения съдебен акт. Поради изложеното следва да се приеме, че при разглеждането на делото въззивният съд не е допуснал отклонения от задължителните указания, дадени с ТР №1/2013г. от 09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС.
Поставеният от касационния жалбоподател [фирма], [населено място], въпрос е от значение за изхода на спора, но по отношение на същия не е налице допълнителната предпоставка за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. В т. 3 на ТР № 1/09 г. на ОСТК на ВКС е даден отговор на поставения въпрос в смисъл, че нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като преценката за нищожност се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. В мотивите на тълкувателното решение са дадени принципни критерии, приложими при преценката за нищожност на клаузата за неустойка поради накърняване на добрите нрави, като: естеството на задълженията, изпълнението на които е обезпечено с неустойка – парични или непарични и размерът им; наличието или липсата на други способи за обезпечение; видът на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и видът на неизпълнение на задължението – съществено или за незначителна част; съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди. В тълкувателното решение изрично е посочено, че прекомерността на неустойката не я прави a priori нищожна и че прекомерността се преценява към момента на неизпълнение на договора, чрез съпоставяне с настъпилите от неизпълнението вреди.
За да потвърди първоинстанционното решение на Дряновски районен съд, обжалваната от [фирма] част, въззивният съд е счел за основателни доводите на касационния жалбоподател Мюсюлманско изповедание за нищожност на неустоечната клауза на чл.13 ал.2 от сключения между страните договор №003/10.02.2011г., поради противоречието й с добрите нрави. Преценявайки договорните задължения на всяка една от страните, решаващият състав на Габровски окръжен съд е изразил становище, че уговорената неустойка при предсрочно прекратяване на договора в размер на 500 лева на ден за периода от прекратяването на договора, до изтичането на срока на същия, създава още към момента на сключване на договора потенциална възможност от неоправдано облагодетелстване на кредитора, тъй като формираната като дължима сума би се явила несъразмерна на вредите, които следва да обезпечи. Посочил е, че предвид предмета на договора и дължимите по него престации, за всяка от страните предсрочното му прекратяване би довело до невъзможността да получи договореното възнаграждение по чл.7. За възложителя това е сумата от 16 лв. на плътен кубик, а за изпълнителя съгласно приетата експертиза това е реализирането на печалба от 32 лв. пл.куб.м., определена към датата на договора. Посочил е, че при установена от експертизата печалба от 32 лв. за кубик, за срока на договора реализираната от изпълнителя печалба би била в размер на 480 000 лв., докато за същия период размерът на неустойката е 1 277 500 лв., което превишава близо три пъти сумата от 480 000 лв., а отнесена към евентуалното възнаграждение което би било изплатено на ищеца, разликата се явява още по – голяма. Въззивният съд е посочил, че по този начин договорената между съконтрахентите неустойка, според обжалвания съдебен акт, излиза извън присъщата й обезщетителна функция, като създава възможност за несправедливо облагодетелстване на една от страните за сметка на другата. Следователно произнасяйки се по основателността на предявените искове по чл.26 ал.1 пр.3 от ЗЗД и насрещен иск по чл.92 ал.1 от ЗЗД след извършена самостоятелна преценка на ангажираните по делото доказателства, като е обсъдил доводите на страните относно валидността на уговорената неустойка и е направил преценка дали в този си размер, към момента на сключване на договора, същата излиза извън присъщите й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции и дали прекомерността й не е единствената й цел, въззивният съд е постановил обжалваното решение в съответствие със задължителните постановки в т. 3 на ТР № 1/2010 г. на ОСТК на ВКС. Доводите на касатора за задължението на съда да приложи в случая разпоредбата на чл.92 ал.2 от ЗЗД, не са от значение за изхода на спора, доколкото ответникът по насрещния иск не е направил възражение за прекомерност и въззивният съд изобщо не е обсъждал въпроса за прекомерността на уговорената неустойка.
По изложените съображения, настоящият състав на ВКС намира,че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Габровски окръжен съд.
При този изход на спора на страните не следва да бъдат присъждани разноски.
Воден от горното, състав на Върховния касационен съд, Първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №304/27.11.2014г. по в.гр.д. №379/2014г. на Габровски окръжен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.