О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 151
София, 17.09.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети септември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев ч. гр. дело № 3101 по описа за 2019 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК.
Образувано е по частна жалба на А. А. М. и З. С. М. от [населено място], [община], област Б. срещу определение № 64 ог 18.03.2019 г. по гр.д. № 4673/2018 г. на Върховния касационен съд, І г.о., с което е оставена без разглеждане като недопустима молбата им за отмяна на основание чл. 303, ал. 1, т.4 и т. 5 ГПК на влязлото в сила решение № 4007 от 27.07.2017 г. по в.гр.д. № 942/2016 г. на Благоевградския окръжен съд.
В частната жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното определение и се иска отмяната му.
Ответната страна по частната жалба З. Д. Ю. счита частната жалба за неоснователна. Претендира присъждане на направените в настоящото производство разноски.
Върховният касационен съд, IІ г.о., преценявайки данните по делото, намира следното:
Частната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, но по същество е неоснователна.
За да постанови обжалваното определение, съставът на ВКС е приел, че молбата за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 4 и т. 5 ГПК е недопустима, тъй като не съдържа точно и мотивирано изложение на основанията за отмяна. Посочено е, че молителите се позовават на основанията за отмяна по чл. 303, ал.1, т.4 и т.5 ГПК като поддържат, че влязлото в сила решение, чиято отмяна се иска, противоречи на влязло в сила решение по адм.д. № 108/2013 г. на Благоевградския административен съд, с което е отменена заповед № 410 от 22.08.2012 г. на кмета на [община], с която по молба на З. Ю. е одобрено попълването на кадастралния план на [населено място] с имот № 367 в кв. 19 на основание решение № 1485А от 15.02.2012 г. ОСЗ- [населено място]. Според молителите противоречието между двете решения е по въпроса за наличието на годен обект на правото на собственост, тъй като след като е отменена заповед № 410/2012 г. на кмета на [община], то имот с пл.№ **** не съществува. Установено е, че искането за отмяна на влязлото в сила решение на основание чл. 303, ал.1, т.5 ГПК е мотивирано с това, че поради нарушаване на процесуалните правила във връзка с призоваване и връчване на исковата молба, ответниците А. С. Сандалов и А. А. Сандалова са били лишени от възможност да вземат отношение по предприетото от ищцата изменение на иска и да представят доказателства във връзка с него. Прието е, че за да е осъществено основанието за отмяна по чл. 303, ал.1, т.4 ГПК законът изисква да са налице две влезли в сила съдебни решения между същите страни, за същото искане и на същото основание, които си противоречат, т.е. когато между двете дела има пълен обективен и субективен идентитет, или когато са разрешени по различен начин правни въпроси, включени в предмета на делото, по който се формира сила на пресъдено нещо. Изложени са решаващи мотиви, че противоречието между влязло в сила решение по гражданско дело и влязло в сила решение по административно дело не съставлява основание за отмяна по чл. 303, ал.1, т.4 ГПК, тъй като тези дела имат различен предмет. Предмет на гражданското дело е съществуването или несъществуването на спорното субективно материално право, индивидуализирано със страни, правопораждащ факт и петитум, а на административното дело – валидността и законосъобразността на оспорения пред съда административен акт. Взето е предвид, че дори въпросът за валидността и законосъобразността на административния акт да е бил с преюдициално значение за изхода на гражданскоправния спор, и да е бил разрешен по различен начин от административния и от гражданския съд, това противоречие не може да бъде отстранено по реда на отмяната по чл. 303 и сл. ГПК, тъй като съгласно чл. 307, ал. 4 ГПК, в хипотезата на чл. 303, ал.1, т.4 ГПК, ВКС отменя неправилното решение, а той няма правомощието да преценява правилността на решение на административен съд. По отношение на второто поддържано от молителите отменително основание е прието, че съобразно разпоредбата на чл. 303, ал. 1, т. 5 ГПК отмяна на влязло в сила решение може да се иска, когато страната, вследствие нарушаване на съответните правила, е била лишена от възможност да участва в делото, а в конкретния случай молителите обосновават наличието на това основание с твърдения за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с призоваването, довели до лишаване на други лица – ответници по делото от възможността да участват в процеса и да вземат становище по предявения иск. Изложени са мотиви, че това са доводи в защита правата на трети лица, каквито молителите не са процесуално легитимирани да релевират, тъй като съгласно чл. 26, ал.2 ГПК никой не може да предявява от свое име чужди права пред съд, освен при предвидена от закона процесуална субституция, каквато в случая не е налице. Прието е, че съгласно разясненията, дадени в т.10 от ТР № 7 от 31.07.2017 г. по тълк.д. № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС, молба, която не съдържа надлежни твърдения за наличието на някое от основанията по чл. 303, ал.1 ГПК, е недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане.
Определението е правилно. Приетото в него относно процесуалната недопустимост на молбата за отмяна на влязлото в сила решение на основание чл. 303, ал. 1, т. 4 и т. 5 ГПК, е в съответствие с процесуалния закон.
Допустимостта на извънинстанционното производство за отмяна на влязъл в сила съдебен акт е предпоставено от релевиране от страна на молителя на надлежни фактически твърдения за наличие на предвидените в чл. 303, ал. 1 ГПК основания, с които процесуалният закон свързва този правен резултат. Тези твърдения очертават предмета на производството и определят обсега на правораздавателната дейност, осъществявана от ВКС в това производство. В конкретния случай такива твърдения липсват. Отмяната на основание чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК е допустима само при наличието на две или повече влезли в сила противоречиви решения, постановени при наличие на тъждество на страни, искания и основания по споровете. Това означава между същите страни, за същото искане и на същото основание, включително и по преюдициалните въпроси, включени в силата на пресъдено нещо, да са постановени две влезли в сила решения, които със силата на пресъдено нещо разрешават по противоречив начин един и същи правен спор. Съдебното решение в административно производство не разрешава със сила на пресъдено нещо спора за принадлежност на вещни права, поради което с прилагането му към молбата за отмяна не е обосновано основанието по чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК. Не са формулирани надлежни твърдения за наличието и на второто сочено в молбата основание за отмяна- това по чл. 303, ал. 1, т. 5 ГПК. По смисъла на чл.303, ал.1, т.5 ГПК правото да иска отмяна на влязлото в сила съдебно решение принадлежи на страната, чието право на участие в процеса е било накърнено поради нарушаване на съдопроизводствените правила, ненадлежно представляване или невъзможност да се яви пред съда лично или чрез повереник поради особени непредвидени обстоятелства, които не е могла да преодолее. Само страната, засегната от съответния порок, е легитимирана да иска отмяна, за да се освободи от обвързаността си от неизгодното за нея решение, което е неправилно поради нарушеното й право на участие в процеса. Релевирането като основание за отмяна на нарушеното право на участие на друга страна представлява по съществото си предявяване от свое име на чужди права пред съд, което е поначало недопустимо /чл.26, ал.2 ГПК/. Противното би означавало, в нарушение на установената в чл. 26, ал. 2 ГПК забрана, да се придаде правно значение на обективирано в молбата за отмяна упражняване на чужди процесуални права. Следователно, при липса на изложение на обстоятелства, при чието наличие би било налице предвиденото в закона основание за отмяна, молбата се явява недопустима и не ангажира компетентността на съда, в който смисъл са и задължителните указания на т. 10 от ТР № 7 от 17.05.2017 г. по т.д. № 7/2014 г.
Предвид гореизложеното, настоящият състав намира частната жалба за неоснователна, а обжалваното определение за законосъобразно по съображенията изложени в него, към които препраща съгласно правилото на чл. 278, ал. 4 вр. чл. 272 ГПК. То следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответната страна следва да се присъдят разноски в размер на 200 лева по договор за правна защита и съдействие от 20.06.2019 г., удостоверяващ заплащането на адвокатски хонорар за изготвяне на отговор на частната жалба.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
П о т в ъ р ж д а в а определение № 64 от 18.03.2019 г. по гр.д. № 4673/2018 г. на Върховния касационен съд, І г.о.
О с ъ ж д а А. А. М. и З. С. М. да заплатят на З. Д. Ю. сумата 200 лв. разноски за частното производство.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: