6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 151
гр. София, 02.05.2019 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и трети април през две хиляди и деветнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т.д. N 2494 по описа за 2018г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца А. И. Г., [населено място], срещу решение № 1160 от 10.05.2018г. по в.гр.д. № 4635/2017г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение № 5072/11.07.2017г. по гр.д. № 16466/2015г. на Софийски градски съд, в частта, с която е отхвърлен предявеният против ЗАД „Алианц България” АД иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ за разликата над 30 000 лева до 70 000 лева, представляваща застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени вреди –болки и страдания от травматични увреждания, настъпили в резултат на пътнотранспортно произшествие, реализирано на 18.12.2014г. по вина на Г. Г. П., чиято гражданска отговорност като автомобилист за вреди, причинени при управлението на товарен автомобил „Фиат Д.” с рег. [рег.номер на МПС] към посочената дата е била застрахована при ответника, както и за разликата над 1031,61 лева до 2067,22 лева – обезщетение за имуществени вреди – разходи за лечение на травматичните увреждания, настъпили като последица на посоченото ПТП, както и в частта за присъдените разноски.
В жалбата са изложени твърдения за неправилност на въззивното решение, постановено при нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът счита за неправилен извода на съда за наличието на съпричиняване, както и, че приносът му за настъпване на вредоносния резултат е в размер на 50%. Счита, че не е изследвано дали са налице нарушения на ЗДвП от страна на пострадалия, а оттам и дали същите имат причинно-следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат, за да се приеме за безспорно наличието на принос и да се определи неговия размер. Сочи, че съдът не е изследвал приноса на пострадалия, тъй като наказателният съд при определяне на наказанието е отчел съпричиняване от страна на пострадалия. Възразява, че наказателният съд единствено е посочил, че според него е налице принос, но той не е изследвал същия, както и не е посочил конкретния му размер. Твърди се, че въпросът за съпричиняването на вредоносния резултат подлежи на изследване и преценка от гражданския съд независимо от приетото в наказателното производство. Претендира разноски по делото за адвокатско възнаграждение за трите инстанции.
Ответната страна по жалбата и по делото, ЗАД „Алианц България” АД, не представя писмен отговор, с който да изрази становището си по нея.
Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страната, намира следното:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна. Същата обаче е процесуално допустима само частично. С оглед императивната норма на чл. 280, ал. 3 ГПК, въззивното решение подлежи на касационен контрол единствено в частта, касаеща иска за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, доколкото цената на същия (70 000 лева) надвишава установения в закона минимален размер от 20 000 лева. Поради обстоятелството, че претенцията за имуществени вреди от 2067,22 лева е под този размер, вкл. под 5 000 лева, постановеното по нея решение не подлежи на обжалване, независимо дали делото е гражданско или търговско. С оглед на това касационната жалба в частта срещу въззивното решение по иска за имуществените вреди следва да се остави без разглеждане.
По отношение на иска за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, решаващият състав на апелативния съд е приел следното:
При определяне на размера на неимуществените вреди са взети предвид всички обстоятелства, обуславящи тези вреди, като е отчетено тяхното значение за размера на вредите. В приложение на чл. 52 ЗЗД, въззивният съд е съобразил характера и тежестта на увреждането на здравето на пострадалия, който на 57 години е получил няколко телесни увреждания, измежду които счупване на челната кост на черепа и на костите на дясната подбедрица, както и претърпените от него болки и неудобства от физическо естество, вкл. и при самообслужването му, както и чувството за безпомощност, присъщи на уврежданията; характера и продължителността на лечението (с болничен престой с оперативно лечение и поставяне на остеосинтеза и предстояща операция за изваждането й, както и рехабилитационни процедури) и периода на проява на болки в рамките на общия 8 месечен възстановителен период, в т. ч. и на интензивни болки, както и предстоящия следоперативен период на болки и страдания; дефинитивно негативното отражение на травматичното събитие върху психиката му; двигателния дефицит на колянната става от около 10 градуса при свиване, който се очаква да бъде преодолян, както и наличната леко накуцваща походка (за която няма анатомична причина), и още очакваните неблагоприятни последици за коляното при по-продължително ходене, при липса на други трайни негативни функционални последици, но при наличие на сериозен козметичен белег на лицето. Съдът е съобразил и икономическите условия в страната към момента на настъпване на вредите, а като ориентир съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетението момент, индиция за икономическите условия. При отчитане на посочените обстоятелства, въззивният съд е приел, че обезщетение в размер на 60 000 лв. отговаря на принципа на справедливостта, прогласен в чл.52 ЗЗД, и се дължи ведно с лихва от датата на деликта – 18.12.2014г. (чл.84, ал.3 ЗЗД вр. чл.223, ал.2, изр.1 и по арг. от чл.227, т.2 КЗ отм.).
Въззивният състав е определил за спорен и въпроса, дали има пострадалият принос за настъпване на ПТП на 18.12.2014г., съответно за травматичните си увреди. Приел е, че в тежест на ответника е да докаже при условията на пълно и главно доказване възражението си за съпричиняване от страна на пострадалия. За да прецени наличието на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, въззивният състав е съобразил следното: На 18.12.2014 г. около 17:30 часа, в тъмната част на денонощието, товарен автомобил „ДАФ“ с рег. [рег.номер на МПС] , заедно с прикачено към него полуремарке, се е движел от юг на север, по път І-301, при км 5+0,14, в посока от [населено място] към [населено място]. Водачът му, след подаване на десен пътепоказател, е предприел маневра престрояване върху изграденото уширение, с цел преустановяване на движението си. Движещият се след него товарен автомобил „Фиат Д.“ с рег. [рег.номер на МПС] , е предприел извършването на маневра изпреварване, като е навлязъл в западната пътна лента, с цел продължаване на движението си в северна посока – към [населено място]. По същото време, придвижващият се като пешеходец А. Г. е предприел пресичане на платното за движение пред товарния автомобил „Фиат Д.“, от запад към изток, отляво на дясно спрямо посоката на превозното средство. Вследствие на пресичане траекториите на движение на товарен автомобил „Фиат Д.“, управляван от Г. П., и на пешеходеца, е настъпил удар с предната част на автомобила и дясната странична част на пешеходеца. След удара пешеходецът е бил на около 17,1 метра пред автомобила върху изграденото уширение. Не се спори и, че скоростта на движение на увреждащия товарен автомобил „Фиат Д.“ в района на произшествието е била около 74,9 км/ч, а към момента на удара – 54,7 км/ч, а скоростта на движение на пешеходеца, при бърз ход за възрастни от 50 години до 60 години, е била от порядъка на 6 км/ч. Въз основа на влязлата в сила присъда съдът е достигнал до извода, че водачът на автомобила П. го е управлявала със скорост, по-висока от граничната за спиране в зоната на своята видимост, като е имала обективна възможност да възприеме пешеходеца още преди да навлезе върху платното за движение и ако се е движела със съобразена с конкретните пътни условия скорост, съгласно чл.20, ал.2 ЗДвП, да спре до мястото на удара и да предотврати настъпването на ПТП. Ако подсъдимата е управлявала автомобила със скорост от 60,1 км/ч, при конкретните условия на видимост, същата е имала обективна възможност, чрез задействане на спирачната система в момента на възникване на критичната пътна ситуация, да спре до мястото на удара. Въззивният съд е приел, че пострадалият също е имал възможност да възприеме направлението на процесния автомобил преди да навлезе върху платното за движение и да преустанови движението си или промени посоката си, така че да остане извън коридора на движение на автомобила. Като не е възприел такова поведение пострадалият като участник в движението е нарушилчл. 113, ал.2 вр. ал.1, т.1 ЗДвП и е принесъл за възникване на самото ПТП, съотв. за собствените си увреждания. С оглед на приетия механизъм на ПТП въззивният съд също е достигнал до заключението, че е налице принос на пострадалия в причинна връзка с вредоносния резултат.
Във връзка със значението на влязлата в сила присъда на наказателния съд, апелативният съд изрично е посочил, че на основание чл.300 ГПК тя е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това, дали е извършено деянието, неговата противоправност (наказуемост съгласно чл. 413 НПК) и виновността на дееца.Посочената норма изключва принципа за непосредственост на убеждението по доказателствата само относно тези три компонента на присъдата, не и относно наличието на съпричиняване, прилагането на последици от което са допустими единствено в гражданското съдопроизводство, освен в случаите когато фактическият състав на престъплението включва в себе си и поведението на пострадалия като елемент от установяване на извършеното от дееца, като в общия случай предмет на изследване в наказателното производство е поведението на делинквента, а не и на пострадалия. Следователно с позоваването единствено на мотивите на присъдата, съдържащи констатации за съпричиняващо поведение на пострадалия, поначало не може надлежно в гражданския процес да се установи твърдението за принос на пострадалия за настъпването на вредоносния резултат. Когато съпричиняването не е елемент от фактическия състав на деянието, а е изследвано от наказателния съд с оглед определяне обхвата на наказателната отговорност, мотивите на присъдата в тази им част принципно не са задължителни за гражданския съд. В конкретния случай, решаващият състав е съобразил приетото от наказателния съд, като изрично е посочил, че това е неговата преценка относно поведението на подсъдимата и неговата укоримост, а от друга страна е отчел наличието на противоправно поведение на самия пострадал, съобразно очертания от въззивния съд механизъм на ПТП, с оглед на което е направен извод за наличие на принос на пострадалия в причинна връзка с вредоносния резултат. Посочено е, че въпросът за конкретния принос на увреденото лице е винаги фактически. В тази връзка, от една страна, е взето предвид поведението на водача П.. Посочено е, че те е била длъжна да осигури безопасността на най-уязвимите участници, каквито са пешеходците, съгласно чл. 5, ал. 2, т. 1 ЗДвП, и факта, че тя е управлявала с несъобразена с пътните условия скорост (попречило й да намали или спре МПС пред предвидимото препятствие на пътя) е довело до настъпването на вредите за пострадалия (вж. т. 6, б“г“ от ТР № 2 от 22.12.2016г. по тълк. д. № 2/2016 г., ОСНК на ВКС). От друга страна, е мотивирано, макар принципно отговорността на водачите на МПС, като участници в движението за осигуряване на безопасността на движението, е значително по-голяма в сравнение с тази на другите участници в движението, в конкретния случай осъщественото пресичане на конкретното място, където е настъпило ПТП, е било рисковано и обосновава поне равен фактически принос за произшествието на пострадалия и на делинквента. При потвърждаване на отхвърлянето на иска за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, въззивният съд е взел предвид и извършеното след постановяване на присъдата, плащане от ответника в първата инстанция на сумата от 30 000 лева, ведно със законна лихва върху заплатената главница, считано от 18.12.2014г.
В приложението по чл. 284, ал.3, т. 1 ГПК са посочени следните правни въпроси, които, според касатора, са от значение за изхода на спора: „1/ В случай, че в хода на наказателното производство е установен принос от страна на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат, следва ли този принос да се изследва, установява и определя от гражданския съд?; 2/ В случай, че в хода на наказателното производство е установен принос от страна на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат, но не е посочен конкретния му размер, следва ли този принос да се приравнява на 50% от гражданския съд?; 3/ Обвързан ли е гражданския съд от установеното от наказателния съд съпричиняване на вредоносния резултат, взето предвид при определяне на наказанието на деликвента?; 4/ Обхваща ли разпоредбата на чл. 300 ГПК въпроса относно размера на приноса от страна на пострадалия, който не е установен в процентно съотношение в наказателното производство? Задължителна ли е за гражданския съд присъда, постановена от наказателен съд в частта относно наличие на съпричиняване от страна на пострадалия?; 5/ Носи ли ответникът – застраховател доказателствена тежест по чл. 154, ал. 1 ГПК относно направеното от него възражение за наличие на съпричиняване от страна на пострадалия при предявен пряк иск срещу застрахователя в случай, че е налице установен неясен размер на приноса в наказателното производство?” Позовава се на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1, т. 3 и ал. 2, предложение последно ГПК, като цитира следните актове: решение № 83/02.05.2012г. по гр.д.№ 943/2011г. на ІІ г.о. на ВКС, решение № 45/2009г. по т.д.№ 525/2008г. на І т.о. на ВКС, решение № 39/16.07.2010г. по т.д.№ 551/2009г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 25/2010г. по т.д.№ 211/2009г. на ВКС, решение № 97/2009г. по т.д. № 745/2008г. на ІІ т.о. на ВКС и решение № 59/2011г. по т.д. № 286/2010г. на І т.о. на ВКС.
Настоящият състав намира, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на решението в частта за отхвърляне на иска по чл.226, ал.1 КЗ /отм./ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата от 30 000 лева до 70 000 лева, предвид следното:
Противно на твърдението на касатора, въззивната инстанция е изследвала в рамките на гражданския процес конкретния принос на пострадалия в осъществяването на вредоносния резултат, съобразно доказателствения материал по делото, а не се е позовала на приложението на чл.300 ГПК във връзка с установяване на приноса на пострадалия и причинната му връзка с вредоносния резултат. Ето защо, въпроси № 1, 3 и 4, които се основават на невярно твърдение за позоваване от страна на апелативния съд на влязлата в сила присъда във връзка с приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД, не предпоставят допускането на решението до касация, тъй като спрямо въпросите не е осъществено общото основание по чл.280, ал.1 ГПК. Вторият и петият въпрос относно размера на приноса на пострадалия и доказателствената тежест за установяване на съпричиняването, също не покриват общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като отговорът на въпросите отново е обусловен от възприемане на невярното твърдение на касатора, че съдът е приел за доказан приноса на пострадалия въз основа на постановената присъда в наказателното производство. Решаващите мотиви на апелативния съд във връзка с конкретния принос на пострадалото лице са свързани с установената в рамките на гражданския процес конкретна фактическа обстановка и по-точно относно деянието на пострадалия, неговата противоправност и причинната му връзка с вредоносния резултат, за които обстоятелства е прието, че са доказани по делото при условията на пълно и главно доказване от застрахователя, като този принос е съпоставен с установеното по реда на чл.300 ГПК противоправно поведение на делинквента, въз основа на което е определен приноса на всеки от тях за настъпването на вредоносния резултат. Мотивите на решаващия състав не само не противоречат на цитираната от касатора практика на ВКС, но са в пълно съответствие на нея, което от своя страна води до липсата, както на посочения в изложението допълнителен селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1, но и на този по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като не е налице промяна на законодателството или на обществените условия, които да налагат промяна в практиката или ново тълкуване на разпоредбите на чл.300 ГПК вр. чл.51, ал.2 ЗЗД.
Същевременно, касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 2, предл. последно ГПК. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивното решение не е постановено, нито в явно нарушение на закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1160 от 10.05.2018г. по в.гр.д. № 4635/2017г. на Апелативен съд – София в частта, с която е потвърдено решение № 5072/11.07.2017г. по гр.д. № 16466/2015г. на Софийски градски съд, в частта за отхвърляне на предявения против ЗАД „Алианц България” АД иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ за разликата над 30 000 лева до 70 000 лева, представляваща застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки и страдания от травматични увреждания, настъпили в резултат на пътнотранспортно произшествие, реализирано на 18.12.2014г. по вина на Г. Г. П., чиято гражданска отговорност като автомобилист за вреди, причинени при управлението на товарен автомобил „Фиат Д.” с рег. [рег.номер на МПС] към посочената дата е била застрахована при ЗАД „Алианц България” АД.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ подадената от А. И. Г., [населено място], касационна жалба срещу решение № 1160 от 10.05.2018г. по в.гр.д. № 4635/2017г. на Апелативен съд – София в частта, в която се потвърждава решение № 5072/11.07.2017г. по гр.д. № 16466/2015г. на Софийски градски съд в частта за отхвърляне на иска за обезщетение за имуществени вреди за разликата над 1031,61 лева до 2067,22 лева.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО може да се обжалва с частна жалба пред друг състав на Върховен касационен съд в едноседмичен срок от връчването му в частта, в която касационната жалба се оставя без разглеждане, като в останалата част определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.