О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 151
гр. София, 26.03.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тринадесети февруари две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр.д. № 3879/18г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. М. Б. и Г. Т. В. от [населено място] срещу въззивно решение № 103 от 22.05.2018г., постановено по в.гр.д.№ 135/2018г. на Ловешкия окръжен съд, с оплаквания за недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.2 и т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение № 13 от 12.02.2018г. по гр.д.№ 157/2016г. на РС-Луковит, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от И. М. Б., Г. Т. В. и Н. Т. П. против В. И. Б., И. И. Б., С. И. А. и Д. В. М. искове с правна квалификация чл.124, ал.1 ГПК за признаване за установено, че по силата на договор за доброволна делба от 13.12.1999г. ищците са собственици на земеделски имоти, находящи се в землището на [населено място], Л. област, както следва: по отношение на В. И. Б. и И. И. Б., че ищецът И. М. Б. е собственик на ПИ № **** с площ от 3,100 дка в м.”К.”, а по отношение на Д. В. М. на ПИ № **** с площ от 11, 200 дка в м.”О.”; по отношение на В. И. Б. и И. И. Б., че ищците Г. Т. В. и Н. Т. П. са собственици на ПИ № **** с площ от 0, 499 дка в м.”К.”, на ПИ № **** с площ от 0,699 дка в м.”Д.” и ПИ № 123001 с площ от 2,800 дка в м.”Гръцка лъка”, а по отношение на ответницата С. И. А., че са собственици на ПИ № **** с площ от 1, 300 дка в м.”Т.” и ПИ № **** с площ от 5, 301 дка в м. “В.”. Със същото решение са отхвърлени и предявените от ищците против ответниците В. И. Б. и И. И. Б. искове по чл.124, ал.1 ГПК за признаване за установено, че ищците са собственици на 12 земеделски имота, находящи се в землището на същото село, подробно описани в решенето, при квоти 1/4 ид.част за първия и по 1/8 ид.част за останалите две ищци и по чл.76 ЗН за признаване за относително недействителни актовете на разпореждане, обективирани с нот.акт № 96/2008г., нот.акт № 167/2011г. и нот.акт № 66/2013г., с които ответниците са прехвърлили правото на собственост върху подробно в описаните в решението имоти съответно на Е. П. А., С. И. А. и Д. В. М. /с нот.акт № 130/2011 г. Е. П. А. е прехвърлил имотите си на С. И. А./.
По делото е установено, че ищците в първоинстанционното производство И. М. Б., Г. Т. В. и Н. Т. П., както и ответниците В. И. Б. и И. И. Б. са част от наследниците по закон /внуци/ на И. Д. Б., починал на 12.02.1968г. Първият ищец е пряк низходящ на починалия през 1994г. негов син М. И. Б., а останалите две ищци са низходящи на починалата през 1998г. негова дъщеря И. И. Й.. Посочените двама ответници са син и дъщеря на неговия син И. И. Б., починал през 2001г., а наследниците на починалия през 1977г. друг негов син Х. И. Б. не са страни по делото. Правото на собственост върху процесните земеделски земи е възстановено по реда на ЗСПЗЗ с две решения на ПК- Л. от 1996г. и 1997г. на И. И. Б., който в подаденото от него заявление вх.№ 2963/26.12.1991г. е посочил, че ги притежава на лично основание. Предявеният от ищеца И. М. Б. иск по чл.11, ал.2 ЗСПЗЗ за възстановяване право на собственост върху земеделски земи, собственост на общия наследодател И. Д. Б. е отхвърлен като неоснователен и недоказан с влязло в сила решение № 296 от 21.09.1999г. по гр.д.№ 192/1999 г. на РС-Луковит, а образуваното дело № 331/1999г. на същия съд по предявения от него иск с правна квалификация чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ е прекратено с определение от 14.12.1999г. поради оттегляне на иска. На 10.12.1999г. е сключен договор за доброволна делба на земеделски земи между наследниците на общия наследодател И. Д. Б., а след смъртта на прекия наследодател на ответниците И. И. Б. същите са се разпоредили с част от възстановените му земеделските зими.
При тези фактически данни въззивният съд е приел, че решенията на поземлената комисия имат конститутивно действие и те легитимират като собственик на процесните земеделски земи единствено прекия наследодател на първите двама ответници, респ. самите ответници, поради което останалите наследници на общия наследодател И. Д. Б. не притежават права върху тях. По отношение на договора за доброволна делба е посочено, че не е произвел действие, тъй като има за предмет имоти, които не са съсобствени на съделителите; нотариалната заверка на подписите е направена в нарушение на чл.83 ЗННД от кмета на [населено място], който не имал нотариална компетентност за такъв вид актове, подлежащи на вписване, като и че съделителите И. И. Б. и Н. Т. В. не са присъствали и подписали договора. С оглед на това предявените искове са приети за неоснователни.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпросите: 1. Липсата на завършена риституционна процедура за възстановяване на земеделски земи на общ наследодател и преклудиране на възможността за провеждане на такава, когато за същите земи има завършена реституционна процедура в полза на един от наследниците, пречка ли е останалите да търсят правото си на собственост по реда на чл.124, ал.1 ГПК; 2. Ако такъв иск е недопустим, следва ли да се приеме, че правото на собственост върху тези земи се е погасило с изтичане на срока за провеждане на реституционната процедура и българското законодателство не разполага със защита на тези права; 3. Следва ли въззивният съд при постановяване на решението си да прецени всички събрани доказателства по делото, които са от значение за спора, включително и правнорелевантните факти, включени в мотивите на № 296 от 21.09.1999г. по гр.д.№ 192/99г. на РС-Луковит и 4. С каква материална доказателствена сила следва да бъдат оценени от съда останалите писмени и гласни доказателства – в частност основната данъчна книга, които не са били представени при извършване на реституционната процедура. Поддържа се, че решението е частично недопустимо и очевидно неправилно.
Ответниците по жалбата И. И. Б., Д. В. М. и С. И. А. са подали писмени отговори, в които изразяват становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендират разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя с него да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/. Съгласно дадените в ТР № 1/09г., ОСГТК на ВКС, т.1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл.280, ал.1 ГПК.
Според дадените в т.4 на посоченото тълкувателно решение разяснения точното прилагане на закона и развитието на правото по чл.280, ал.1, т.3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.
В случая относно тези предпоставки никакви доводи не са изложени и те по отношение на поставените въпроси не са налице. Във връзка с тях следва да се отбележи, че съгласно дадените с ТР № 1/1997г. на ОСГК на ВКС, т.1 решенията на общинските поземлени комисии /сега ОСЗ/ по чл.18ж, ал.1 ЗСПЗЗ и по чл.27, ал.1 ППЗСПЗЗ за възстановяване на правото на собственост върху земеделски земи в съществуващи или възстановими стари реални граници или в нови реални граници с план за земеразделяне имат конститутивно действие, което се разпростира като по отношение на обектите на правото на собственост, така и по отношение на неговите субекти. Според установената практика това са единствените органи, които могат да възстановяват правото на собственост върху такива земи. От това следва, че не може бъде проведен успешно иск за собственост към настоящия момент по отношение на земеделски земи, подлежащи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, от лица, в полза на които реституционна процедура не е проведена. Вторият поставен въпрос не кореспондира на данните по делото, тъй като въззивният съд не е приел, че предявеният иск е недопустим и че правото на собственост върху процесните земи се е погасило с изтичането на срока за провеждане на реституционната процедура, а в съответствие с практиката на ВКС е приел, че искът е неоснователен, тъй като конститутивните решения на поземлената комисия не легитимират ищците като техни собственици. С оглед на казаното останалите въпроси нямат никакво значение за изхода на настоящия спор, а са относими към спор за собственост към момента на обобществяването на земята по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ. Ето защо същите не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване.
Във връзка с доводите на касаторите за частична недопустимост на въззивното решение, тъй като според тях съдът се е произнесъл и по необжалвана от тях част от първоинстанцинното решение, следва да се отбележи, че във въззивната жалба не е посочено изрично до коя част на решението на районния съд се отнася, респ. коя негова част е поискано да бъде отменена. Действително, че на страница трета от въззивната жалба е посочено, че първият предявен от тях иск е отхвърлен, като нито от мотивите, нито от диспозитива ставало ясно недопустим ли е, неоснователен ли е или не доказан, но че те не го оспорват, поради което във въззивната жалба няма да обсъждат решението в тази му част, но преди това са обсъждали този иск и са поискали, ако въззивният съд го намери за основателен и доказан, да отстрани купувачите С. И. А. и Д. В. М. от продадените им имоти. Ето защо не би могло да се приеме, че първоинстанционното решение в частта му относно първия иск не е било обжалвано и е налице вероятна недопустимост на въззивното решение – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.2 ГПК.
Липсва и релевираното основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, доколкото от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Ето защо касационно обжалване на решението не може да бъде допуснато и на тези основания.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК касоторите следва да заплатят на ответниците по касация строените от тях разноски в настоящото производство за адвокатски възнаграждения, както следва: на И. И. Б. сумата 500 лв.; на Д. В. М. сумата 300 лв. и на С. И. А. сумата 800 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 103 от 22.05.2018г., постановено по в.гр.д.№ 135/2018г. на Ловешкия окръжен съд.
О с ъ ж д а И. М. Б. и Г. Т. В. от [населено място] да заплатят на И. И. Б. от [населено място], Л. област сумата 500 лв./петстотин лева/ разноски.
О с ъ ж д а И. М. Б. и Г. Т. В. от [населено място] да заплатят на Д. В. М. от [населено място] сумата 300 лв./триста лева/ разноски.
О с ъ ж д а И. М. Б. и Г. Т. В. от [населено място] да заплатят на С. И. А. от [населено място] сумата 800 лв./осемстотин лева/ разноски.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: