О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 151
София, 27.02.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 19.01.2013 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ч.дело № 725 /2012 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК.
Образувано е по частната касационна жалба на ТД [фирма]/ н/, [населено място] против въззивното определение на Пловдивския апелативен съд № 1052 от 02.07.2012 год., постановено по ч.т.д.№ 809/2012 год., с което е потвърдено определение № 950 от 17.05.2012 год., по гр.д.№ 253/2012 год. на Пловдивския окръжен съд за връщане на исковата му молба, на осн. чл.129, ал.3 и ал.4 ГПК, във вр. с чл.377 ГПК.
С частната касационна жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалвания съдебен акт, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на съществените съдопроизводствените правила и „голословно и тесногръдо познаване и прилагане на закона” от въззивния съд, поради което се иска отмяната му и връщане на делото на Пловдивския окръжен съд с указания за продължаване на производството по делото без предварително внасяне на държавна такса от ищеца, по арг. от чл.620, ал.5 ТЗ.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационния контрол е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като твърдението на частния касатор е , че „постановеният съдебен акт е в противоречие с практиката на ВКС”. Като израз на същата са посочени: определение № 309/ 21.11.2008 год., по ч.т.д.№ 312/2008 год. на І-во т.о. ; определение № 267/07.05.2009 год., по ч.т.д.№ 139/2009 год. на ІІ т.о.; определение № 266/10.03.2011 год., по ч.т.д.№ 123/2011 год.; определение № 4075 от 05.05.2004 год., по адм.д.№ 1561/2004 год. на ВАС и определение № 4217 от 23.03.2012 год., по адм.д.№ 3312/12 год. на ВАС.
Селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, поддържано по отношение на процесуалноправните и материалноправни въпроси, които частният жалбоподател счита за значими за крайния правен резултат по делото : 1.„Изчерпателно ли е изброяването и ограничен ли е обхватът на нормите на ТЗ относно кои искове за попълване масата на несъстоятелността не се дължи предварително внасяне на държавна такса от несъстоятелния длъжник и/ или синдика?”;2.„ Кои са исковете за попълване масата на несъстоятелността- преки и косвени и явява ли се искът, предмет на т.д.№ 253/2012 год. на ПОС, предявен по смисъл и на основание чл.134 ЗЗД такъв иск – за попълване масата на несъстоятелността, по който не се дължи предварително внасяне на държавна такса?” и 3. „Дължи ли се предварително заплащане на държавна такса от несъстоятелния търговец/синдика на същия, по дела, които макар и извън обхвата на чл.646 ТЗ и чл.647ТЗ целят попълване масата на несъстоятелността?” е аргументирано с неясното съдържание на приложимата правна норма, което налага по тълкувателен път да бъде изяснен вложения в нея смисъл от законодателя. Това, според частния жалбоподател, от своя страна би довело до подвеждане на конкретния фактически състав под разпоредбата, която действително го урежда, в което се изразява и точното прилагане на закона, а то пък е от значение за развитие на правото.
Ответната по частната касационна жалба страна не е заявила становище в срока по чл.276, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл.278, ал.1 ГПК, намира:
Частната касационна жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и, е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на инстанционен контрол пред ВКС въззивен съдебен акт от категорията, посочени в чл.274, ал.3, т.1 ГПК, поради което е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното определение Пловдивският апелативен съд е приел, че в указания от първоинстанционния съд срок, настоящият частен касатор, в качеството си на ищец по предявените установителни искове, основани на чл.26, ал.2 ЗЗД, не е отстранил констатираната нередовност на исковата молба, изразяваща се в липса на представен документ за внесена държавна такса от 4 % върху цената на исковите претенции, определима по правилото на чл.69, ал.1 т.4 във вр. с т.2 ГПК, и доказателство за вписване на исковата молба, която предвид предмета на спора подлежи на задължително вписване, поради което законосъобразно е приложена предвидената в чл.129, ал.3 и ал.4 във вр. с ал.2 ГПК процесуална санкция, обуславяща връщане на исковата молба и прекратяване на производството по делото.
Като неоснователен в тази вр. решаващият съд е преценил въведеният от частния касатор довод за приложимост на законовото правило на чл. 620, ал.5 ГПК, според което държавна такса не се внася предварително по дело, което се води за попълване масата на несъстоятелността и по отменителен иск. Изложил е съображения, че доколкото правната характеристика на действията за попълване масата на несъстоятелността е изрично указана в гл.41, раздел І от Търговския закон – чл.643 – 649 ТЗ, то обстоятелството, че предявените установителни искове по чл.26, ал.2 ЗЗД не са сред изброените от законодателя, изключва наличието на основание за освобождаване на ищцовото ТД от предварително внасяне на държавна такса, независимо, че по отношение на последното е открито производство по несъстоятелност.
Следователно решаващите мотиви на въззивния съд дават основание да се приеме, че поставените от частния касатор въпроси на процесуалното и материално право, макар и значими правни въпроси, въобще нямат обуславящо значение за крайния правен резултат по делото, което освен това е прекратено и поради липсата на доказателства за вписване на исковата молба, съгласно дадените от ПОС указанията и постановките в ТР № 3/ 19. 07. 2010 год. на ОСГК на ВКС, поради което не попадат в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК- обща главна предпоставка за допускане на касационното обжалване. Отсъствието на същата, само по себе си, както е посочено в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, изключва наличието на процесуална възможност за допускане на касационната жалба до разглеждане по същество, както и обсъждане на въведената допълнителна процесуална предпоставка – съответното селективно основание по т.1-3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Отделен в тази вр. остава въпросът, че начинът, по който тези правни въпроси са формулирани – твърде общо и без визиране на конкретното правно основание на предявените искове – чл.26, ал.2 ЗЗД, предполага доктринерна разработка, каквато не е целта на уредения по действащия ГПК факултативен касационен контрол, вкл. в хипотезата на селективния критерий по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, нито пък в този си вид същите са били предмет на обсъждане и са намерили разрешение в съобразителната част на обжалвания съдебен акт.
Поради това единствено за прецизност на настоящето изложение следва да се посочи, че доколкото по отношение на формулираните от частния жалбоподател въпроси на процесуалното и материално право е налице практика на ВКС, която служебно известна на настоящия съдебен състав и споделяща се от него, е обективирана в постановеното по реда на чл. 274, ал.3, т.1 ГПК определение на І-во т.о. на ВКС № 924/ 29. 12. 2011 год., по ч.т.д.№ 784/2011 год., то основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК е въобще неприложимо. Обстоятелството, че според същата, наред с дадения отговор на въпроса дали в охранителното производство се дължи държавна такса за вписване на исковата молба, когато по самото исково производство д.т. не се дължи на осн. чл.620, ал.5 ТЗ, е изразено и разбирането, че дори и предявен от синдика на ТД/н/, искът за прогласяване недействителността на сделка, сключена между трети лица не може да бъде квалифициран като такъв за попълване масата на несъстоятелността и попадащ под режима на чл.620, ал.5 ТЗ, независимо, че обявеното в несъстоятелност ТД има качеството на акционер в АД – продавач по сделката, чиято недействителност цели да обяви и тя води до намаляване стойността на акциите, в който смисъл се е произнесъл и Пловдивският апелативен съд, сочи на неприложимост на основанието по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Цитираното от частния касатор, в подкрепа на визираното в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК противоречие, определение на състав на ІІ-ро т.о. на ВКС № 267 от 07.05.2009 год., по ч.т.д.№ 139/ 2009 год., което единствено е относимо към значимите за изхода на делото правни въпроси, които според настоящият съдебен състав се свеждат до приложението на чл.620, ал.5 ТЗ в хипотезата на предявен от ТД /н/ установителен иск по чл.26, ал.2 ЗЗД за прогласяване нищожността на сделка, сключена между трети лица, когато ищецът е акционер в ТД- продавач и дали установителният иск по чл.26, ал.2 ЗЗД е от категорията искове за попълване масата на несъстоятелността по см. на чл. 620, ал.5 ТЗ, е постановено по реда на чл.274, ал.2, във вр. с ал.1, т.1 ГПК. Следователно нямащо задължителен за съдилищата в страната характер, то не би могло да обоснове наличие на противоречие по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, на който критерий за селекция частният касатор се е позовал. Същият характер има и постановеното по реда на чл.274, ал.2, изр.1, във вр. с ал.1, т.1 ГПК определение № 266 от 10. 03. 2011 год., по ч.т.д.№ 123/2011 год. на този състав на ІІ т.о. на ВКС, което освен това касае различени искови претенции – за заплащане на лицензионни такси и за обезщетение за забава.
Що се отнася до постановеното по реда на чл.274, ал.3, т.1 ГПК определение № 309/ 21.11.2008 год., по ч.т.д.№ 312/2008 год., то със същото състав на І-во т.о. се е произнесъл по въпросите за характера на сурогационният иск по чл.134 ЗЗД – дали същият е за попълване масата на несъстоятелността и дали ищецът по този иск е освободен от предварително внасяне на държавна такса, в съответствие с чл.620, ал.5 ТЗ. Следователно, обстоятелството, че искът, предмет на спора пред ПОС, по който е налице произнасяне от въззивния съд във вр. с приложението на чл.620, ал.5 ТЗ е различен, то липсва изискуемия се за съпоставката по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК идентитет в разрешените правни въпроси.
Останалите определения, като постановени от ВАС, въобще не се включват в практиката на съдилищата по см. на чл.280, ал.1 ГПК и обективно не биха могли да обосноват наличие на твърдяното от частния жалбоподател противоречие.
В тази вр. е необходимо само да се посочи, че доколкото с т.2 на ТР № 2/2010 год. от 28. 09. 2011 год. на ОСГТК на ВКС изрично е прието, че противоречиво разрешаване на въпроси по см. на чл.292 ГПК е налице, само когото в поне две решения по чл.290 ГПК, определения по чл.274, ал.3 ГПК или между решения по чл.290 и определение по чл.274, ал.3 ГПК един и същи материалноправен или процесуалноправен въпрос, по който е било допуснато касационното обжалване е разрешен по различен начин, то за настоящия съдебен състав отсъства и процесуална възможност да приложи процесуалното правило на чл.292 ГПК, поради явното противоречие между възприетото в определение на състав на ІІ-ро т.о. на ВКС № 267 от 07.05.2009 год., по ч.т.д.№ 139/2009 год. разрешение, свързано с приложението на чл.620, ал.5 ТЗ в хипотезата на чл.26 ЗЗД и изразеното в определение на І-во т.о. на ВКС № 924/ 29. 12. 2011 год., по ч.т.д.№ 784/2011 год., макар и косвено, становище в противен смисъл.
Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.278, ал.1 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното определение на Пловдивския апелативен съд № 1052 от 02.07.2012 год., по ч.т.д.№ 809/ 2012 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: