О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 151
София, 29.12.2008 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито заседание на 22 декември две хиляди и осма година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимира Харизанова
ЧЛЕНОВЕ: Ценка Георгиева
Бойка Ташева
разгледа докладваното от съдията Ц. Георгиева
дело № 3819/2008 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. М. М. от гр. С., подадена от пълномощника му адв. С, срещу въззивното решение на Великотърновския апелативен съд, № 146 от 25.06.2008г. по в.гр.д. № 241/2008г. в частта, с която е отменено решение № 14 от 04.03.2008г. по гр.д. № 106/2007г. на Габровския окръжен съд в частта, с която предявеният от „М” иск по чл. 54 ЗЗД във вр. чл. 202 КТ срещу Г. М. е отхвърлен за сумата 8 245 лв. и с въззивното решение искът е уважен в този размер.
Ответникът „М” ЕООД гр. С. в представения по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК от пълномощника адв. Д писмен отговор моли решението да се остави в сила.
Върховният касационен съд, състав на второ г.о. намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащо на обжалване съдебно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд, второ г. о., взе предвид следното:
За да уважи иска в посочения размер въззивният съд е приел, че с присъда по нохд № 188/2003г. на Габровския окръжен съд ответникът Г. М. е признат за виновен в това, че на 18.10.2002г. в гр. С. при управление на лек автомобил е нарушил правилата за движение по ЗДвП и по непредпазливост е причинил смъртта на М. К. С разпореждане от 31.10.2002г. на РУ „СО” гр. Г. злополуката е приета за трудова злополука. С решение по гр.д. № 233/2004г. на Габровския окръжен съд е осъден „М” да заплати на основание чл. 200 КТ на Н. К. – съпруг на починалата, сумата 10 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди ведно със законната лихва от датата на увреждането и направени разноски по делото в размер на 2 303 лв., както и на децата й Н. и П. по 15 000 лв., ведно със законната лихва от 18.10.2002г. Със същото решение е осъден Г. М. по предявения срещу него частичен иск да заплати на „М” сумата 10 000 лв. на основание чл. 202 КТ във вр. чл. 54 ЗЗД. Въз основа на представено по делото удостоверение от ЧСИ съдът е приел, че по образуваното изп. дело „М” е превел сумата 24 217 лв., извън платените от ЗПАД „България” АД 40 000 лв. и платените извънсъдебно 3 000 лв. На „М” е била възстановена сумата 2 728,90 лв. като надвнесена и изп. дело е прекратено. Ищецът е направил извънсъдебно прихващане с присъдената в негова полза сума по предявеният частичен иск срещу Г. М. със сумата 10 000 лв. срещу своето вземане от 21 488,10 лв. или ответникът остава да дължи сумата 11 488,10 лв., от която се претендира само сумата 8 254 лв.
От правна страна съдът е приел, че ищецът има право на регрес не само за изплатеното обезщетение, но и за законната лихва и направените разноски, тъй като при непозволено увреждане се дължат всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от деянието. Платилият обезщетението разполага с иск по чл. 54 ЗЗД срещу причинителя на вредата както за заплатената сума на обезщетението, така и за заплатената лихва. По тези съображения искът е уважен за сумата 8 254 лв.
Съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките по т. 1-3 на същата разпоредба за всеки отделен случай.
В представеното по делото изложение касаторът Г. М. се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 2 и 3 ГПК. Излага съображения, че при постановяване на решението въззивният съд не се е съобразил с практиката на ВС и ВКС като е приел, че е налице заплащане на обезщетение от „М”. Освен това моли ВКС да приеме, че въззивният съд се е произнесъл по съществен процесуалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона както и за развитието на правото. Прилага решение № 6/1984г. по гр.д. № 91/1983г. на ГСГК на ВС /което е с предмет размера на лихвата, която бюджетните учреждения дължат при обезщетения по чл. 49 ЗЗД и при обезщетения по чл. 50 ЗЗД/, тъй като с него са подкрепени изводите на въззивния съд, че регресната отговорност включва и заплатената лихва, но според жалбоподателя решението е неотносимо към спора.
Върховният касационен съд намира, че не са налице критериите за селекция на касационните жалби по чл. 280, ал. 1, т. 2 и 3 ГПК. Не се сочи и не е представена практика на съдилищата, която според жалбоподателя е в противоречие с решението на въззивния съд. Не се сочи кой е същественият процесуалноправен въпрос, по който следва да се произнесе ВКС с оглед точното приложение на закона, както и за развитието на правото. Изложените съображения относно установените с посоченото по-горе удостоверение от ЧСИ обстоятелства, са оплаквания за необоснованост на съдебния акт и касаят правилността на решението /чл. 281, т. 3 ГПК/, но не са критерии по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
По изложените съображения Върховният касационен съд намира, че не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на Великотърновския апелативен съд.
Водим от горното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Великотърновския апелативен съд, № 146 от 25.06.2008г. по в.гр.д. № 241/2008г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
Председател:
Членове: