2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 152
С., 2015 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на седемнадесети март две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Росица Ковачева
т. дело № 2025/ 2014 год.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на Р. И. Рончев – от [населено място] срещу Решение № 216 от 07.04.2014 г. по т.д.№2/2014 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е отменено Решение №475 от 18.10.2013г. по т.д.№933/2012 г. на Пловдивски окръжен съд и е постановено друго, с което е отхвърлен иска по реда на чл. 422 ал. 1 ГПК срещу И. С. Л. – от [населено място] за признаване за установено, че ищецът има вземане 42 800 лв. по Запис на заповед от 23.04.2012 г., със законната лихва от 06.08.2012 г. и разноски за заповедното производство ч.гр.д.№ 12 232/2012 г. на ПРС – 859 лв. – д.т. и 1000 лв. – адвокатско възнаграждение, с оплакване за неправилност. Жалбоподателят в Изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал.1 ГПК сочи решените по делото въпроси: 1.Може ли за първи път във въззивната инстанция да се въвежда възражение по делото, 2. Въззивният съд има ли правомощия да извърши служебна проверка на правилността на решението извън релевираните в жалбата основания и оплаквания, 3. Може ли съдът да оказва съдействие на страните извън рамките, поставени с чл. 7 ал. 1 и чл. 8 ал.2 и 3 ГПК, като поставя едната в привилигировано положение, 4. Имат ли обвързваща доказателствена сила неоспорените подписани документи. За тези въпроси поддържа, че са решени в противоречие със съдебната практика: ТР №1/09.12.2013 г. по т.д.№1/2013 г. на ВКС,ОСГТК;Р.№429/21.06.2010г. по гр.д.№1151/2009г.на ВКС, І г.о.; Р.№315/07.12.2010 г. по гр.д.№3555/2008 г. на ВКС, ІV г.о., Р.№249/ 12.11.2012 г. по гр.д.№ 270/2012 г. на ВКС, ІІ г.о. По първия въпрос сочи, че въззивният съд е обосновал решението на Споразумение от 23.04.2012 г., което не е въведено в делото, в противоречие с Р.№429/ 21.06.2010 г. по гр.д.№1151/2009 г. на І г.о и т.4 на ТР №1/09.12.2013 г. по т.д.№1/2013 г. на ВКС, ОСГТК. По втория въпрос поддържа, че въззивният съд служебно е разгледал и обосновал решението на възражение, което касае правилността на решението извън релевираните в жалбата оплаквания в противоречие с т.1 на ТР №1/ 09.12.2013 г. по т.д.№1/2013 г. на ВКС, ОСГТК. По третия въпрос поддържа, че въззивният съд е оказал съдействие на ответницата извън рамките по чл.7 ал.1 и чл. 8 ал.2 и 3 ГПК в противоречие с Р.№315/07.12.2010 г. по гр.д.№3555/2008 г. на ВКС,ІV г.о. и Р.№429/ 21.06.2010 г.по гр.д.№1151/2009 г. на ВКС,І г.о. По четвъртия въпрос сочи, че въззивният съд е пренебрегнал формалната доказателствена сила на Споразумение от 23.04.2012 г., неоспорено от ответницата и е решил въпроса в противоречие с Р.№249/12.11. 2012 г. по гр.д.№ 270/2012 г. на ІІ г.о. В Допълнително изложение по въпроса: служебното начало в гражданския процес допуска ли при разкриване на обективната истина чрез съдействие за изясняване на делото от фактическа и правна страна, възможност съдът да се разпростре и по отношение на незаявени възражения, жалбоподателят сочи, че въззивното решение противоречи на Р.№19/30.05.2011 г. по гр.д.№ 2652/ 2010 г. на ВКС, ІІ гр.о.
Ответницата по касационната жалба И. С. Л. – от [населено място] не изразява становище по основателността на искането за допускане на касационно обжалване, нито по същество на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и с него е отменено решение, с което е уважен иск по реда на чл. 422 ал. 1 ГПК за установяване на вземане, който е отхвърлен, цената на който не е до 10 000 лв., намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна.
Въззивният съд, за да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли иска за признаване за установено, че ищецът има вземане към ответницата 42 800 лв. по Запис на заповед от 23.04.2012 г. с падеж не по-късно от 08.05.2012 г., е приел, че ответницата е оспорила иска с възражение за неавтентичност на подписа в записа на заповед, което оспорване е неоснователно с оглед изслушаната графологична експертиза, следователно със записа на заповед е поела безусловно задължение да изплати на ищеца сумата 42 800 лв., като е възразила, че липсват каузални отношения, които да са обезпечени със записа на заповед. Съдът е обосновал, че ищецът в исковата молба не сочи конкретни факти и обстоятелства относно причината за издаване на записа на заповед, а впоследствие е уточнил твърдението, че ответницата е получила сумата без правно основание и дължи връщането й, което уточнение впоследствие е оттеглил. Въз основа на представеното от ищеца Споразумение от 23.04.2012 г., за което твърди, че касае каузалното правоотношение, във връзка с което е издаден записът на заповед, неоспорено от ответницата, съдът е аргументирал, че върху ищеца е тежестта да докаже каузално правоотношение, като ищецът не установява да е дал на ответницата 42 800 лв., връщането на която сума е обезпечено със записа на заповед, затова е неоснователен искът на основание чл. 55 ал. 1 пр. 1 ЗЗД. Съдът е приел, че сумата не е дадена като обезпечение на Споразумение от 23.04.2012 г., от което се установява,че ответницата солидарно със сина си Р. Л., е поела задължение да възстанови на [фирма] сумата 85 600 лв. за причинени щети при настъпило ПТП, част от която сума в размер на 42 800 лв. да възстанови в срок не по-късно от 08.05.2012 г. и ответницата се е задължила за обезпечаване на вземането 42 800 лв. да издаде запис на заповед на Р. И. Рончев, в качеството му на довереник на [фирма] по договор за поръчка от 22.04.2012 г. По съображения, че Р. И. Рончев не е носител на вземането по Споразумение от 23.04.2012 г., носител на което е [фирма], от чието име и за чиято сметка ищецът е договарял при сключване на Споразумението и че ответницата е поела задължение към трето за спора лице [фирма], включително и задължение за обезпечение на неговото вземане с издаване на запис на заповед за сумата 42 800 лв., искът по чл. 422 ал. 1 ГПК е отхвърлен като неоснователен.
С оглед изложеното не е решен по делото въпросът: Може ли за първи път във въззивната инстанция да се въвежда възражение, и по този въпрос е неоснователно искането за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК. Въззивният съд е извел правните изводи при обсъждане на Споразумение от 23.04.2012 г., което ищецът е представил в първоинстанционното производство, за изясняване на спорния между страните въпрос: записът на заповед от 23.04.2012 г. обезпечава ли каузални отношения, създадени между страните, по който ищецът е поддържал, че такива отношения не са създадени, но е представил Споразумението от 23.04.2012 г. и е заявил, че записът на заповед от 23.04.2012 г. е издаден, за да гарантира вземането по каузалната сделка, а ответницата е отричала да има задължение към ищеца, включително и въз основа на каузално правоотношение. Въззивният съд, като инстанция по същество, с оглед задължението си да направи свои изводи и да изложи съображения, като обсъди събраните доказателства и доводите на страните, е изпълнил тези си задължения и въз основа на Споразумението от 23.04.2012 г. е обосновал, че поетото от ответницата задължение, включително с издаване на запис на заповед за посочената сума, не е към ищеца, а е към трето лице, като ищецът не е доказал записът на заповед да обезпечава изпълнението на създадено между страните каузално отношение.
Въпросът: има ли въззивният съд правомощия да извърши служебна проверка на правилността на обжалваното решение извън релевираните основания и оплаквания в жалбата, и въпросът: служебното начало в гражданския процес допуска ли при разкриване на обективната истина, възможност съдът да се разпростре и по отношение на незаявени възражения, не са решени по делото и по тези въпроси е неоснователно искането за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК. Ответницата по делото, подала въззивна жалба, е изложила подробни оплаквания, че първо-инстанционният съд не е обсъдил значението за отношенията й с ищеца на Споразумението от 23.04.2012 г., че не е събрал доказателства по каузалното правоотношение, поддържала е, че е била подведена да подпише записа на заповед и че съгласно Споразумението не дължи сума на ищеца, с оглед които оплаквания и доводи въззивният съд при разглеждане на спора по същество, е бил длъжен и е изложил съображения относно Споразумението от 23.04.2012 г., за което е приел, че с него ищецът не е доказал каузално правоотношение, по което да е дал на ответницата 42 800 лв., връщането на която сума е обезпечено със записа на заповед, и не е доказал сумата да е дадена като обезпечение на Споразумение от 23.04.2012 г., тъй като със същото ответницата не се е задължила за обезпечаване на вземане 42 800 лв. да издаде запис на заповед на Р. И. Рончев, който не е носител на вземането по Споразумението, носител на което е [фирма]. Така въззивният съд не се е произнесъл служебно по възражение, което касае правилността на обжалваното решение извън релевираните от жалбоподателката оплаквания и по незаявени възражения в противоречие със съдебната практика.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК по въпроса: може ли съдът да оказва съдействие на страните извън рамките, поставени с чл. 7 ал. 1 и чл. 8 ал.2 и 3 ГПК, като поставя едната от тях в привилигировано положение, по съображенията, изложени по-горе.
По въпроса: имат ли обвързваща доказателствена сила неоспорените подписани документи, по който жалбоподателят прави оплакване, че въззивният съд е пренебрегнал формалната доказателствена сила на Споразумение от 23.04.2012 г., което ответницата не оспорвала и сочи, че съдът е решил въпроса в противоречие с Р.№249/12.11.2012 г. по гр.д.№ 270/2012 г. на ІІ г.о., е неоснователно искането за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал.1 т. 1 ГПК. Цитираното решение се отнася за оспорване автентичността на заповед на кмет за признаване на осн. §4б от ПЗР на ЗСПЗЗ правото на придобиване собственост върху имот – официален диспозитивен документ, а сключено между страните споразумение е частен диспозитивен документ, който не се ползва с материална доказателствена сила. Освен това въззивният съд, като е зачел Споразумението от 23.04.2012 г., е обсъдил същото и въз основа на него е извел правните си изводи, а това, че жалбоподателят не е съгласен с тези изводи, е оплакване за неправилност на решението по чл. 281 ГПК и не е основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 ГПК.
По изложените съображения Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 216 от 07.04.2014 г. по т.д.№2/2014 г. на Пловдивски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: