4
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 152
С., 04.02. 2016 г.
Върховният касационен съд, трето гражданско отделение в закрито заседание на 27 януари две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Юстиниянова
ЧЛЕНОВЕ: Л. Б.
С. Д.
като разгледа докладваното от съдията Капка Юстиниянова
гр. д. № 5836/2015 година, за да се произнесе взе пред вид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Софийска апелативна прокуратура против въззивно решение № 1465 от 06.07.2015г. по в. гр. дело № 1335/2015г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение№ 18448 от 21.11.2014г. по гр. дело № 376/2013г. на Софийски градски съд, с което Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на И. В. Д. на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 З. сумата 20 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление, за което е оправдан, ведно със законна лихва от 09.01.2013г. до окончателно изплащане на задължението.
В изложение за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поставя правния въпрос относно точното прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, който с обжалваното решение е разрешен в противоречие със задължителната съдебна практика установена с П. № 4/23.12.1968г., с ТР № 3/22.04.2005г. на ОСГК на ВКС и т. 19 на ТР № 1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, с твърдение за липса на мотиви относно наличие на причинно – следствена връзка между неумуществените вредите и увреждането – приложно поле за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Ответникът И. В. Д. чрез пълномощник адв. С. Д. Софийска адвокатска колегия в писмен отговор оспорва наличие на основание за допускане на касационно обжалване. Поддържа, че поставения правен въпрос е разрешен в съответствие с цитираната съдебна практика на ВКС, както и с съдебна практика на ВКС, която представя. Направено е искане за присъждане на съдебни разноски за настоящето производство по представен договор за правна защита.
Върховният касационен съд, състав на трето г. о., като взе предвид, че решението е въззивно, с което е потвърдено първоинстанционно решение по разгледан иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 З. намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна.
Поставеният в изложението материалноправен въпрос е включен в предмета на делото, обуславя решаващите правни изводи за основателността на иска в уважения размер, но с обжалваното решение не е разрешен в противоречие със задължителната съдебна практика на Върховния касационен съд посочена от жалбоподателя.
Жалбоподателят се позовава на Постановление на Пленума на ВС № 4/23.12.1968г. и Тълкувателно решение № 3/22.04.2005г. на ОСГК на ВКС, като задължителна съдебна практика относима към прилагане на критерия за справедливост, дефинитивно определен в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, при определяне размера на неимуществените/имуществени вреди причинени от деликт, какъвто характер има и отговорността на държавата за вреди причинени от незаконни действия на правозащитните органи.
Според посочената съдебна практика, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди. В мотивите към решенията съдилищата трябва да посочат конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди.
На обезщетение подлежат неимуществени вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането и техният размер се определя според вида и характера на упражнената процесуална принуда, както и от тежестта на уврежданията. Размерът на обезщетението за неимуществени вреди трябва да е съобразен с обществения критерии за справедливост. Справедливостта като критерии за определяне паричния еквивалент на моралните вреди включва конкретни факти, които за всеки отделен случай са различни. В този смисъл справедливостта не е абстрактно понятие.
При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, съдът не се е отклонил от посочената съдебна практика.
Принципът за справедливост по чл. 52 ЗЗД е приложен в съответствие с приетото в посочените решения. Съдът е съобразил всички правно – релевантни за спора факти, обсъдил е събраните по делото доказателства и е определил обезщетение само за тези морални вреди, за които е установено, че са в причинна връзка с проведеното спрямо ищеца наказателно преследване в двете му фази-досъдебно и съдебно наказателно производство.
Размерът на обезщетението не е завишен.
Съдът е репарирал вредите причинени от конкретно повдигнатото обвинение в извършване на престъплението, за което ищецът е бил оправдан, като е отчел, как създалата се стресовата ситуация субективно е понесена от ищеца, респ. как се е отразила в личните, семейни, обществени и бизнес отношения на ищеца. При определяне размера на обезщетението за понесените морални вреди е съобразена продължителността на воденото наказателно преследване, продължило шест години, тежестта на обвинението в извършване на престъпление, за което е предвидено лишаване от свобода до десет години, начина по който е започнало наказателното преследване – с претърсване и изземване на веществени доказателства, извършено публично пред много хора, наложило преместване офиса на притежаваната от ищеца фирма, предизвикало напускането на служители, отдръпване на търговски партньори, нежелаещи да имат взаимоотношения с „престъпници”, което нанесло поражения на бизнеса и професионалнато развитие на ищеца в активната му трудоспособна възраст. Повдигнатото обвинение се отразило негативно върху личните и семейни отношения на ищеца, който в периода на проведеното наказателно преследване се развел със съпругата си, която не желаела да живее с „престъпник”, ищецът попаднал в социална и бизнес изолация, било накърнено доброто му име в обществото, авторитета му на добър и честен търговец, за което допринесла и подробна публикация във вестник „Труд”.
От изложеното е видно, че паричният еквивалент на понесените от ищеца морални вреди е определен, като съдът се е ръководил от общоприетите принципи за морал, от начина по който увреденото лице лично е понесло вредата, преценена е и стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по чл. 52 ЗЗД е изведена от преценката на конкретни факти и обстоятелства и критерият не е приложен абстрактно. След като размерът на обезщетението е обусловен от конкретните факти и обстоятелства, които за всеки отделен случай са различни, конкретната сума не е признак, по който може да се изведе противоречие на обжалваното решение с цитирана от жалбоподателя съдебна практиката на Върховния касационен съд, установена с решения по реда на чл. 290 ГПК.
Изложеното дава основание да се приеме, че поставеният правен въпрос с обжалваното решение е разрешен в съответствие със задължителната съдебна практика на ВКС, което изключва приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
С оглед изхода на делото жалбоподателят ще следва да заплати съдебни разноски за настоящето производство в размер на 800 лв. адвокатско възнаграждение по представен договор за правна защита.
Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на трето г. о.
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1465 от 06.07.2015г. по в. гр. дело № 1335/2015г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България да заплати на И. В. Д. съдебни разноски за настоящето производство в размер на 800 лв. адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
ЧЛЕНОВЕ