5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 153
[населено място], 11.03.2020г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД,ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, първо отделение, в закрито заседание на девети март, през две хиляди и двадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ВАСИЛ ХРИСТАКИЕВ като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 1641/2019 год. и за да се произнесе съобрази следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е касационна жалба на „Рострой „ ООД против решение № 776/03.04.2019 г. по т.д.№ 516/2019 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 325/29.10.2018 г. по т.д.№ 771/2017 г. на Софийски окръжен съд, в обжалваната му част, с която са уважени предявените от Министерство на отбраната искове по чл.422 ГПК, за установяване вземане на ищеца към ответника – касатор , в размер на 22 997,82 лева – обезщетение за ползване, в периода 01.04.2011 г. – 10.03.2014 г. , след прекратяването на сключен договор за наем от 24.02.1997 г. на недвижим имот – търговски обект, находящ се в [населено място], ул. „Македония„ 87, ведно със законна лихва върху главницата от предявяването на иска, както и за установяване на вземане в размер на 4 607,03 лева – обезщетение за забава в издължаване на обезщетението, за периода 01.04.2011 г. – 31.03.2014 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по реда на чл.417 ГПК. Касаторът твърди произнасяне на съда по нередовна искова молба, позовавайки се на постановена отмяна на разпореждането за незабавно изпълнение, обоснована с липса на фактически обстоятелства в заявлението по реда на чл.417 ГПК, от които да би се установило по категоричен начин преустановяване на облигационната връзка / неприложимост на чл.236 ал.1 ЗЗД /, т.е. обстоятелства за установяване правното основание на заявената претенция – договорно или извъндоговорно. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено в противоречие с материалния закон, доколкото решаващия довод на въззивния съд е за неприложимост на чл.236 ал.1 ЗЗД спрямо правоотношението между страните, възникнало въз основа на договор за наем, с оглед разпоредбата на чл.19 ЗДС и предвид характеристиката на наетия имот – частна държавна собственост. Касаторът навежда и съществено нарушение на съдопроизводствените правила, предвид несъобразяване от въззивния съд на обстоятелството, че акта за държавна собственост на имота е съставен едва на 20.08.2015 г. , последващо на сключването на договора и на периода на претендираното обезщетение, както и на обстоятелството, че ищецът не е приложил принудителната административна процедура по чл.80а от ЗДС след изтичане срока на договора , а отправил претенции за предаването му едва 10 години спрямо този момент. Тези обстоятелства касаторът релевира като доказателство за непротивопоставянето на наемодателя на ползването от ответното дружество, потвърдимо и от получавания наем за това ползване. Разпоредбата на чл.19 ал.1 ЗДС касаторът твърди непротивопоставима, поради осъществилия се, за сключването на процесния договор за наем, фактически състав за отдаването на имота за ползване – без данни за обявяване на търг. Касаторът навежда съображение, основано на разпоредбата на чл.19 ал.3 ЗДС , която, както в редакция, действаща към момента на сключване на наемния договор, така и в редакция към изтичане срока на същия , предвижда възможност срокът на договора за наем да не бъде по-голям от 5 / по-ранна редакция /, съответно 3 / по-късна редакция / години , освен със съгласието на ресорния към същите моменти министър на регионалното развитие и благоустройството. Така касаторът обосновава значението на факта на осчетоводяване от ищеца на получените от ответника суми след изтичане срока на договора, в качеството на наемна цена, като съгласие за сключване на договор за наем за по-дълъг от предвидения в закона срок, допустимо от закона.
Ответната страна – Министерство на отбраната – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване .
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК , от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт .
За да се произнесе, настоящият състав съобрази следното :
Няма спор между страните, че сключеният договор за наем на имот – частна държавна собственост е с изтекъл през 2 000 година срок. Ищецът претендира вземане от обезщетение за ползване на имота след изтичане срока на договора , уговорено изрично с договора / чл.24 / в петорен размер на наемната цена, както и обезщетение за забава в издължаването му. Представя доказателства за изрично противопоставяне на ползването на ищеца, отправено през 2011 г. 2012 г., 2013 г. . Ответникът твърди, че със съгласието и непротивопоставянето на наемодателя правоотношението помежду им се е трансформирало в безсрочно, както и че в съответствие с това за процесния период е заплатил / през 2014 г. / договорената наемна цена, установено да е осчетоводена от ищеца с това основание.
За да потвърди първоинстанционното решение, уважило предявените по реда на чл.422 ГПК искове, въззивният съд е приел, че предвид характеристиката на наетия обект – частна държавна собственост и на основание чл. 19 ал.1 ЗДС, предвиждащ специален императивен ред за сключването на договори за наем с обекти – частна държавна собственост – чрез търг или конкурс, при условия и по ред, определени от Министерски съвет, въз основа на резултатите от които се сключва договор за наем / приложима редакция към момента на изтичане срока на договора изм. ДВ бр. 124 от 27.10.1998 г. / , разпоредбата на чл.236 ал.1 ЗЗД не намира приложение. Приел е, че независимо от този решаващ извод, т.е. дори да се приеме приложима разпоредбата на чл.236 ал.1 ЗЗД , за процесния за търсеното обезщетение период е налице изрично противопоставяне на наемодателя. Осчетоводяването на получените от ищеца през 2014 г. суми, като платена от ответника наемна цена, наред с установено осчетоводяване от ищеца и на дължимо от ответника обезщетение за ползването на имота без основание, в различен от получения като наем размер и за същия времеви период, според въззивния съд не може да обоснове извод за материализирано от наемодателя съгласие за ползването на обекта, в условията на продължено наемно правоотношение, а следва да се възприеме единствено като доказателство за нередовно водено счетоводство, доколкото се касае за взаимно противоречиви счетоводни записвания.
В изложението по чл.280 ГПК, касаторът формулира следните въпроси : 1/ Действията на Министъра на отбраната по извършване на оглед и констатиране начина на стопанисване на отдадения под наем обект, по необявяване на процедура за търг за същия този обект , както и по приемане на наемните вноски за периода на ползване на обекта и издаване на фактури за тези вноски, в т.ч. бездействията му – непредприемане на каквито и да било действия повече от 10 години за прекратяване на договора, непредприемане на дадените му по закон принудителни действия, представляват ли „съгласие„ по смисъла на закона ?; 2/ Фактът на осчетоводяването на постъпилите от „ Рострой” ООД към Министерство на отбраната преводи, като наем по сметка „401 Доставчици „ и издаването на фактури с основание „наем„, като действия по Закона за счетоводството, съставляват ли конклудентни действия за изразяване на съгласие и непротивопоставяне на ползването на недвижим имот след изтичане на срока на договора за наем за този имот ? ; 3/ При наличието на действия от страна на наемодателя на недвижим имот, макар и този имот да е държавна собственост, които сочат на съгласие и непротивопоставяне от негова страна на ползването на имота и след изтичане на срока на действие на договора за наем, поражда ли се основание за претендиране на обезщетение за ползване на имота, по арг. от чл.236 ал.2 ЗЗД или се дължи наем за този период ?; 4/ При недоказани права / правомощия от страна на наемодателя да се разпорежда с имота, предмет на договора за наем и при съставен АДС петнадесет години след датата на сключване на договора за наем, валиден ли е този договор за наем, въз основа на който се претендира плащане на обезщетение ? Всички въпроси са обосновавани в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК , с формално позоваване на нормата.
Първите два въпроса не удовлетворяват общия селективен критерий тъй като кореспондират с изложените евентуални съображения на въззивния съд за неоснователност на иска, в случай , че не би бил споделен решаващия извод, основан на тезата за неприложимост на чл.236 ал.1 ЗЗД в хипотезите на договор за наем със специфичен обект – частна държавна собственост, сключването на договор за наем на който предвижда специален императивен ред / търг, конкурс /, поради което и продължаването на действието на сключен такъв договор с изричното съгласие или непротивопоставянето на наемодателя би конфронтирало със закона / чл.19 АДС /. Дори по отношение на евентуалните изводи въпросите не възпроизвеждат коректно фактологията на спора , доколкото не визират установеното и изрично противопоставяне на наемодателя за процесния период – 2011 – 2014 г. , нито наличието на противоречиви счетоводни записвания – както за получена наемна цена, така и за дължимо за същия период обезщетение за ползване. По аналогични съображения и фактологично несъответствие с обстоятелствата по спора не удовлетворява общия селективен критерий и третия от формулираните въпроси. Четвъртият въпрос е правно несъстоятелен, тъй като основава довод за недействителност на договор за наем на ирелевантни за преценката на недействителност предпоставки – съставен акт за държавна собственост на имота след сключването на облигационната по характер сделка – наем на същия имот, като се съобрази и констативния характер на акта за държавна собственост, а също и обстоятелството, че собствеността върху имота – макар в случая относима , с оглед прилагането на специален ред за сключването на наемния договор – не е била спорна в хода на съдебното производство. Доколкото довод за недействителност, неизводима от съдържанието на самия договор за наем и страните по същия , не е бил въведен в предмета на спора, дори да би бил правно издържан, въпросът не би удовлетворил общия селективен критерий, тъй като отговор на такъв въпрос не е обосновал решаващия извод на въззивния съд за основателност на предявените искове.
Дори да би бил удовлетворен общия, не удовлетворява допълнителния селективен критерий формалното позоваване на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, съгласно задължителните указания в т.4 на ТР № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Не може да се сподели довод за недопустимост на въззивното решение, поради произнасяне по нередовна искова молба. Основанието на претенциите – обезщетение за ползване след изтичане срока на договор за наем, уговорено по основание и размер в самия договор за наем, както и обезщетение за забава в издължаването му – е ясно посочено както в исковата молба , така и в заявлението за издаване заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК, като претендираните в заявлението и исковата молба суми напълно си кореспондират, освен по основанието, и по размер и период.
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 776/03.04.2019 г. по т.д.№ 516/2019 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: