2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 153
гр. София, 02.03.2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и осми февруари през две хиляди и осемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова ч. т. д. № 308/2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на [фирма] – [населено място], срещу определение № 218 от 27.10.2017 г., постановено по в. ч. т. д. № 320/2017 г. на Апелативен съд – Велико Т.. С обжалваното определение е потвърдено определение от 05.05.2017 г. по т. д. № 175/2017 г. на Окръжен съд – Велико Търново, с което е прекратено производството по делото и е върната исковата молба по отношение на ответника З. „Р. – 93” – [населено място].
Частният жалбоподател моли за отмяна на обжалваното определение като неправилно по съображения, подробно изложени в жалбата. Допускането на касационно обжалване обосновава с твърдения, че определението съдържа произнасяне по правни въпроси, които са разрешени в противоречие с практиката на ВКС по чл.290 ГПК в решение № 153/29.12.2016 г. по т. д. № 896/2015 г. на ІІ т. о. и са от значение за развитието на правото.
В срока по чл.276, ал.1 ГПК са подадени отговори от ответниците [фирма] – [населено място], и З. „Р. – 93” – [населено място], които изразяват становище за неоснователност на жалбата.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и на доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното определение, Апелативен съд – Велико Т. е приел, че в предоставения от първоинстанционния съд срок ищецът [фирма] не е отстранил нередовността на исковата молба и не е формулирал петитум по отношение на ответника „З. „Р. – 93”, с което е осъществено основанието на чл.129, ал.3 ГПК за връщане на исковата молба и за прекратяване на производството по делото спрямо този ответник. Изложил е съображения, че липсата на надлежно заявен петитум за установяване недължимост на сумата 31 188.12 лв. по изпълнителен лист от 23.04.2010 г., във връзка с който е образувано изпълнително дело № 87/2012 г. по описа на СИС при Районен съд – Велико Търново с взискател [фирма] и длъжник [фирма], и по отношение на ответника З. „Р. – 93” е пречка да се направи извод за предявен срещу същия ответник самостоятелен установителен иск.
Извън съображенията за липса на надлежно формулиран петитум за защита срещу ответника З. „Р. – 93”, въззивният съд е изложил и мотиви за отсъствие на процесуална възможност този ответник да отговаря по предявен от длъжника в изпълнителното производство отрицателен установителен иск по чл.439, ал.1 ГПК за несъществуване на вземането, предмет на провежданото принудително изпълнение. Изхождайки от приложното поле на иска по чл.439, ал.1 ГПК, съдът е направил извод, че надлежен ответник по него е само взискателят в изпълнителното производство – в случая [фирма]. В зависимост от този извод съдът е преценил, че установяването на недължимостта на вземането по изпълнителния лист по отношение на неучастващата в изпълнителното дело З. „Р. – 93” е възможно чрез предявяване на самостоятелен иск по чл.124, ал.1 ГПК, който е различен от специалния иск по чл.439, ал.1 ГПК. С оглед на това е приел, че при наличие на надлежно формулиран петитум за установяване недължимост на вземането по изпълнителния лист спрямо кооперацията, следва да се счита, че наред с иска по чл.439, ал.1 ГПК срещу първия ответник – взискател, по делото е предявен и иск по чл.124, ал.1 ГПК срещу З. „Р. – 93”, за който се дължи отделна държавна такса. Като е съобразил обстоятелството, че въпреки дадените по реда на чл.129, ал.2 ГПК указания, ищецът не е внесъл дължимата държавна такса по иска срещу втория ответник, въззивният съд е споделил извода на първата инстанция за наличие на основание за връщане на исковата молба и за частично прекратяване на делото поради невнасяне на таксата за разглеждане на иска срещу З. „Р. – 93”.
Въззивният съд не е възприел доводите на ищеца – жалбоподател, че е предявил само един иск с правно основание чл.439, ал.1 ГПК, който е насочен срещу двамата ответници по причина, че изпълнителният лист е издаден в полза на първоначалния кредитор на спорното вземане З. „Р. – 93”, който го е прехвърлил с договор за цесия на [фирма] в хода на исковия процес. Съдът е посочил, че защитата по чл.439, ал.1 ГПК се осъществява с иск единствено против взискателя по изпълнението и се състои в отричане с влязло в сила решение на дължимостта на сумата по изпълнителното дело, последица от което е прекратяването на изпълнението съгласно чл.433, ал.1, т.7 ГПК.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице поддържаните от частния жалбоподател основания за допускане на въззивното определение до касационно обжалване.
Допускането на касационно обжалване предполага с въззивното определение да е разрешен правен въпрос, обусловил решаващите правни изводи на съда по предмета на делото, по отношение на който са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Според задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, посочването на значимия за делото правен въпрос е задължение на касатора, който следва да обоснове и специфичните за основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК предпоставки.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК частният жалбоподател е посочил като значими за изхода на делото следните въпроси : „1. Когато съдебно установеното изпълняемо право е прехвърлено по време на висящ исков процес, праводателя /бивш носител на вземането/, в полза на който е издаден и изпълнителен лист, следва ли да бъде ответник по иск с правно основание чл.439, ал.1 от ГПК, предявен от страна на длъжника по висящото изпълнително дело, заедно с приобретателя /настоящия носител на вземането/, който не е участвал в процеса, но има качеството на взискател по изпълнителното дело, поради прехвърляне на вземането; 2. Имат ли качеството на необходими другари праводателя и приобретателя на вземането при предявен иск по реда на чл.439, ал.2 ГПК, от страна на длъжника по изпълнителното дело, когато правото е прехвърлено по време на висящ исков процес, в който приобретател не е участвал, поради обстоятелството, че решението следва да бъде еднакво за страните по материалното правоотношение; 3. Допустимо ли е съдът, пред който е висящо делото, да извършва самостоятелна правна квалификация на исковете, да разделя същите, без да има твърдения в исковата молба и на правено искане, и да определя дължима държавна такса по иска, която следва да бъде внесена”. Поставените въпроси не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК – да са от значение за изхода на делото, тъй като не са обусловили решаващите правни изводи на въззивния съд за наличие на основание за връщане на исковата молба и за прекратяване на производството по делото по отношение на ответника З. „Р. – 93”.
Като основен мотив за потвърждаване на постановеното от първата инстанция прекратително определение въззивният съд е посочил неизпълнението от страна на ищеца на указанията за отстраняване на нередовност на исковата молба, изразяваща се в липса на формулиран петитум по отношение на ответника З. „Р. – 93”. Изводът за нередовност на исковата молба е направен въз основа на съдържанието на молбата, без да се обсъжда дали правоприемството на плоскостта на материалното правоотношение предпоставя едновременно участие на праводателя и приобретателя като ответници по иск с правно основание чл.439, ал.1 ГПК и дали същите имат качеството на необходими другари в производството по такъв иск, предявен от длъжника по изпълнителното дело. Предвид естеството на констатираната от инстанциите по същество нередовност на исковата молба, зададените от касатора въпроси нямат отношение към формирането на решаващия извод в обжалваното определение за наличие на основание за прекратяване на делото спрямо втория ответник, поради което касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне.
Въпросите по т.1 и т.2 от изложението са относими към допълнителните съображения на въззивния съд за наличие на предявен самостоятелен установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК срещу ответника З. „Р. – 93”, но по същността си те имат характер на оплаквания за незаконосъобразност на извода в обжалваното определение, че ответник по специалния установителен иск по чл.439, ал.1 ГПК може да бъде само взискателят в изпълнителното производство. В стадия за селекция на касационните жалби Върховният касационен съд не проверява дали изводите на въззивния съд са законосъобразни, а преценява единствено дали те са обусловили изхода на конкретното дело. Поради това евентуалната незаконосъобразност на извода, че З. „Р. – 93” е ответник по самостоятелен установителен иск, различен от предявения срещу взискателя в изпълнителното производство специален установителен иск по чл.439, ал.1 ГПК, не може да послужи като основание за допускане на въззивното определение до касационен контрол. Въпросът по т.3 от изложението съдържа съждения на жалбоподателя, които нямат връзка с мотивите към обжалваното определение и не следва да се обсъждат.
Несъответствието на посочените в изложението въпроси с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК е достатъчно за недопускане на въззивното определение до касационен контрол – т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Независимо от това следва да се отбележи, че не е доказано твърдението на частния жалбоподател за разрешаване на въпросите в противоречие със задължителната практика в решение № 153/29.12.2016 г. по т. д. № 896/2015 г. на ВКС, ІІ т. о. Решението е постановено след допуснато касационно обжалване за проверка на процесуалната допустимост на въззивно решение, с което е прекратено като недопустимо производството по предявен от ипотекарен длъжник срещу кредитор на обезпечено с ипотека вземане установителен иск за несъществуване на вземането поради погасяването му по давност. Даденото от Върховния касационен съд разрешение на въпроса кои са легитимираните страни по така предявения установителен иск са неотносими към специалния установителен иск по чл.439, ал.1 ГПК, поради което цитираното решение не доказва релевантно за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК противоречие. Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК не е въведено надлежно /твърдението на жалбоподателя е, че въпросите са от значение за развитието на правото/ и касационната инстанция не дължи произнасяне по него.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на определението по в. ч. т. д. № 320/2017 г. на Апелативен съд – Велико Т..
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 218 от 27.10.2017 г., постановено по в. ч. т. д. № 320/2017 г. на Апелативен съд – Велико Т..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :