О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№153
София, 27.03.2019 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на дванадесети март през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛКА МАРЕВА
ЕМИЛИЯ ДОНКОВА
като разгледа докладваното от съдия Камелия Маринова гр.д. № 4808 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. Б. Ш. и С. Б. Ш. чрез пълномощника им адвокат А. Б. против решение № 3316 от 6.07.2018 г., постановено по гр.д. № 385 по описа за 2018 г. на Окръжен съд-Благоевград, с което е потвърдено решение 11137 от 29.12.2017 г. по гр.д. № 899/2017 г. на Районен съд-Благоевград за отхвърляне на предявения от И. Б. Ш. и С. Б. Ш. против К. А. Ш. иск за делба на самостоятелен обект в сграда – първи жилищен етаж в масивна двуетажна жилищна сграда, построена в УПИ *-* в кв.* по плана на [населено място], [община].
К. А. Ш. е подал чрез пълномощника си адвокат С. Б. писмен отговор на касационната жалба по реда и в срока по чл.287, ал.1 ГПК, в който оспорва наличие на основание за допускане на касационно обжалване като претендира възстановяване на направените разноски.
За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване настоящият съдебен състав съобрази следното:
Въззивният съд е приел за установено, че собствеността на процесния имот е била придобита въз основа на договор за доброволна делба от 17.07.1973 г. от А. К. Ш., починал на 1.05.2006 г., чиито наследници по закон са ответникът К. Ш. и сестра му Л. М., праводател на ищците И. и С. Ш. въз основа на договор за дарение от 18.11.2016 г., обективиран в нотариален акт № *, том *, рег. № *, дело №* от * г. на нотариус № *. Искът за делба е отхвърлен като е прието за основателно възражението на К. Ш., че е придобил по давност правата на сънаследника си Л. М.. За да достигне до този извод, окръжният съд е обсъдил събраните по делото гласни доказателства /показанията на Л. М., Т. Г. и К. Б./, за които е приел, че са непротиворечиви и установяват, че праводателката на ищците е живяла в процесното жилище до 1999 г., когато се омъжила и се изнесла да живее на друго място /св.Г. сочи, че е била изгонена от бащиния си дом след като се влюбила и омъжила и оттогава „не е стъпвала там“, а самата М. твърди, че след като се изнесла от жилището на първия етаж през 1999 г., в него останал да живее брат й с баща им до смъртта му, а тя не е ходила в жилището на първия етаж,тъй като не е била допускана от брат си, както и че той е извършвал основни ремонти/. След смъртта на баща си ответникът сменил ключалката на входната врата на първия етаж и сестра му не е имала ключ, поетапно е правил основни ремонти в жилището – смяна на дограма, външна изолация на къщата, ремонти в банята и кухнята като през цялото време след смъртта на бащата до предявяване на исковата молба сестра му Любима не била допускана в жилището.Приживе бащата А. Ш. е живял на първия етаж със сина си докато последният се оженил през 2005 г., след което до смъртта си бащата е живял в приземния етаж, а на първия етаж е живял само К. Ш. със своето семейство. Този факт индиректно се признава и от св.Л. М. с показанието й, че на погребението на баща си е била в частта на К., където се намират зимничните помещения, а след това не е ходила, тъй като той не би я допуснал. Спорният първи етаж е единствено жилище на семейството на К. Ш.. Претенциите на Л. М. за първия етаж били отблъснати от брат й, който не я допускал въобще до имота. Съдът е кредитирал показанията на свидетелите, в т.ч. и на Л. М., като е счел, че те установяват,че праводателката на ищците не е била допускана до имота и че действията на нейния брат за смяна на ключалките на вратите за достъп до жилището и за извършваните основни ремонти без да е искано нейното съгласие, са й били известни.
При така възприетите факти въззивният съд е изложил съображения, че независимо от какъв ЮФ е възникнала съсобственост върху самостоятелен обект, е възможно съсобственик да превърне с едностранни действия държането на чуждите части във владение за себе си като трябва да докаже извършването на действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее за себе си техните части. Възможно е и предаване на владението от предишния собственик или владелец /квазиправодаване/, което може да се осъществи изрично чрез словесно изявление или с конклудентни действия. Когато владението е установено по този начин и няма данни фактическата власт да е била отнета, действа презумпцията по чл.69 ЗС и чл.83 ЗС и следва да се приеме, че владелецът упражнява фактическата власт върху целия имот с намерение да го придобие за себе си. Счел е, че в случая фактическата власт върху целия имот е установена от К. Ш. още преди откриване на наследството на баща му /след като се оженил през 2005 г., бащата е напуснал първия етаж и е живял до смъртта си в приземния, т.е. има несъмнено предаване с конклудентни действия на владението от предишния собственик/. Същевременно е приел, че от откриване на наследството – 01.05.2006 г. в продължение на повече от десет години до снабдяването му с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка за давностно владение върху ? ид.ч. от имота на 5.12.2016 г. ответникът е демонстрирал явно намерението си да владее за себе си процесния първи етаж и това е стигнало до съзнанието на неговия сънаследник –праводателката на ищците, която признава, че не е била допускана до имота. През целия период на владението на въззиваемия за 1/2 ид.ч. от имота до изтичане на срока на придобивната давност по чл.79 ал.1 от ЗС неговата сестра не е предприела действия за прекъсване или смущаване на владението, попадащи в хипотезите на чл.116 ЗЗД. Съдът е счел, че ответникът е доказал преобръщането на държането върху спорната ? ид.ч. от имота във владение за себе си. Намерението на въззиваемия за промяна в основанието за упражняваната фактическа власт от държане във владение за себе си е демонстрирано от момента на откриване на наследството на баща му чрез извършените недвусмислени действия по отблъсване на праводателката на ищците – смяна на ключалките за всички врати, осигуряващи достъп до първия етаж и до ползваната част от приземния етаж, извършване на основни ремонти в жилището без съгласие на сънаследника, отсъствие на действия за противопоставяне на праводателката на ищците, до чието знание са стигнали посочените по-горе действия на въззиваемия. Извършените от въззиваемия конклудентни действия за промяна на държането на наследствената част на сестра му във владение за себе си съдът е преценил и във връзка с установеното от преди откриване на наследството доброволно предаване на фактическата власт върху целия имот от предишния собственик. Ирелевантни за смущаване на владението на ответника са изпратената нотариална покана от праводателката на ищците и водените във връзка с това разговори със съпругата му. Без значение за установяване на елементите от фактическия състав на владението на ответника е и обстоятелството кой е плащал данъците за имота, тъй като фискални задължения могат да се погасяват и от лица, които нямат никакво отношение към собствеността на имота.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите се позовават на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, предл.трето ГПК.
Счита, че въззивното решение противоречи на практиката на ВКС по т.19 от ТР № 1 от 4.01.2001 г. по т.д.№ 1/2000 г. на ОСГК относно задължението на съда да изложи мотиви по възраженията и доводите, наведени във въззивната жалба, а също и поддържани пред районния съд. Твърдяното противоречие е обосновано с доводите, че съдът не е изложил мотиви в кой период приема, че е упражнявано владение и към кой момент ответникът е придобил собствеността; а е мотивирал изводите си с обстоятелства, които не са твърдяни от ответника /че още приживе на наследодателя му е предадено владението и той започнал да го упражнява/; липсват правни изводи относно релевантни за спора обстоятелства, а именно спокойна ли е би упражняваната от Ш. фактическа власт и налице ли е противопоставяне от собственика.
Соченото противоречие не е налице. Съдът посочил в мотивите, че завладяването на имота е станало чрез демонстриране промяна в намерението, с което ответникът упражнява фактическата власт, непосредствено след смъртта на А. Ш., като сменил ключалките на всички врати на жилището, отказал да даде ключ на праводателката на ищците и не я допускал в имота и е придобил собствеността по давност с изтичане на срока по чл.79, ал.1 ЗС и снабдяването си с констативен нотариален акт през декември 2016 г. Изложени са и мотиви, че владението е било установено спокойно и не е прекъсвано. Тезата на касаторите, че владението не е било спокойно, тъй като праводателката им е претендирала уреждане на наследствените отношения и е водила разговори за заплащане на частта й не може да бъде съотнесена към признака „спокойно владение“, относим към начина на установяване на фактическата власт без насилие. Посочените действия съдът е обсъдил, като е формирал извод, че същите не прекъсват давността съгласно чл.116 ЗЗД. След като съдът е формирал в мотивите си изводи относно релевантните в конкретната хипотеза факти към фактическия състав на придобиването по давност на сънаследствен имот /че давността е започнала да тече от момента на демонстриране пред Л. М. на завладяването на правата й, че владението е спокойно и непрекъснато/, то обстоятелството, че съдът е формирал и допълнителен извод, че владението е било предадено още приживе на наследодателя /в който случай фактическата власт е владение от момента на установяването й и не е необходимо да се демонстрира промяна в намерението след смъртта на наследодателя/ само по себе си не може да обоснове допускане на касационно обжалване по поставения въпрос.
Касаторите поддържат, че въззивното решение противоречи и на практиката на ВКС по ТР № 1 от 6.08.2012 г. по т.д. № 1/2012 г. на ОСГК по прилагане на презумпцията на чл.69 ЗС. Твърдяното противоречие е обосновано с довода, че съдът е приел, че след като ответникът е осъществявал фактическата власт върху имота, то той е осъществявал владение, което го прави собственик без да е необходимо доказване на отблъскване на останалите съсобственици-сънаследници и намерение за своене на целия имот. Посочената обосновка не съответства на данните по делото, тъй като в мотивите си окръжният съд е изрично е обективирал изводите си, че е налице демонстрирана пред праводателката на ищците промяна в намерението, с което ответникът е упражнявал фактическата власт и завладяване на правата й. Наличието на допълнителен и неотносим към твърденията на страните извод за предаване на владението върху имота от наследодателя А. Ш. на ответника, не обосновава противоречие с посоченото тълкувателно решение.
Касаторите поддържат противоречие на въззивното решение и с актове на ВКС, постановени по чл.290 ГПК по въпросите:
1) допустими ли са пред въззината инстанция доказателства, които не са били събрани от първоинстанционния съд поради процесуално нарушение;
2) необходимо ли е да се обективира намерението за своена на една вещ пред нейния собственик, за да може владелецът да се позове на ефекта на придобивната давност;
3) сочат ли на намерение за своене декларирането на имота и заплащането на данъци и такси за него.
По втория и третия въпрос липсва твърдяното противоречие с практиката на ВКС, тъй като въззивният съд е формирал извод, че ответникът е демонстрирал завладяването на правата на праводателката на ищците пред нея и е формирал извод за правното значение на установените факти по деклариране и заплащане на данъци и такси за имота с оглед и на останалите възприети от него за установени факти.
Първият въпрос е свързан с доводите в касационната жалба, че въззивният съд е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила, като е отказал да събере поисканите гласни доказателства, въпреки оплакванията за непълнота на доклада по чл.146 ГПК на първоинстанционния съд и липсата на разпределена доказателствена тежест по възражението на ответника, като свидетелите са били поискани във връзка с опровергаване твърденията на ответника за упражняваното владение, респ. за липсата на спокойно и с намерение за своене владение.
Соченото противоречие с практиката на ВКС по първия въпрос е налице. Константно е тълкуването в практиката на ВКС, част от която е и посоченото от касаторите решение № 17 от 5.02.2018 г. по гр.д. № 1578/2017 г., I г.о., че според приетото в тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, т.2 от същото, при допуснато от първата инстанция процесуално нарушение във връзка с доклада на делото, на което се е позовала страната, въззивният съд е длъжен да даде указания относно разпределението на доказателствената тежест, като следва да укаже необходимостта за ангажиране на съответни доказателства в зависимост от въведените твърдения в исковата молба и оспорванията, направени от ответника, като по съществото на спора, прилагайки това тълкуване, съставът на ВКС е приел, че: първоинстанционният съд е имал задължение да извърши доклад по делото, който да включва изясняване на обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и направените възражения на страните. Когато твърдените от страната факти са неконкретни или неясни, в изпълнение на задължението си по чл.145, ал.2 ГПК съдът й указва да ги конкретизира и изясни. Съгласно чл.146, ал.1, т.5 ГПК съдът следва да посочи кои правнорелевантни факти подлежат на доказване или опровергаване от ищеца и кои от тях подлежат на доказване или опровергаване от ответника и им указва съгласно чл.146, ал.2 ГПК за кои от твърдените или отричани от тях факти не сочат доказателства. Едва след това страните са длъжни да изчерпят доказателствените си искания във връзка с поставените въпроси, указанията и доклада и от този момент настъпва преклузията за страните да твърдят нови факти и обстоятелства и да сочат нови доказателства, след като не са налице условията по чл.147 ГПК.
Въззивното решение противоречи на посоченото тълкуване, доколкото окръжният съд е отказал да допусне поисканите от ищците във въззината жалба гласни доказателства, въпреки, че в доклада на районния съд по чл.146 ГПК на ищците е било указано само, че тяхна е тежестта да докажат, че с ответника са съсобственици на процесния недвижим имот при посочените квоти и основания и че делбения имот е самостоятелен обект, т.е. липсва разпределение на доказателствената тежест според твърдените факти и доклада е непълен относно разпределението на доказателствената тежест във връзка с твърдените от ищците факти в становището им от 2.10.2017 г. относно опровергаване на фактите, заявени от ответника и обосновали възражението му за придобивна давност.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 3316 от 6.07.2018 г., постановено по гр.д. № 385 по описа за 2018 г. на Окръжен съд-Благоевград.
В едноседмичен срок от съобщението касаторите И. Б. Ш. и С. Б. Ш. да представят доказателства за внесена по сметка на Върховния касационен съд на Република България държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 50.00 лв.
При неизпълнение в срок касационното производство ще бъде прекратено.
Делото да се докладва за насрочване при изпълнение на указанията и на съдията-докладчик при изтичане на срока.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: