1
5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 153
София, 05.03.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети февруари, две хиляди и двадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като изслуша докладваното от съдия Ерик Василев гр.д. № 3934 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано по касационни жалби на Прокуратурата на Република България и на П. К. П. чрез адвокат Д. Д. от АК-С. срещу решение № 1193/20.05.2019 г. по гр.д № 5194/2018 г. на Апелативен съд София в частта, в която се потвърждава решение № 3163 от 18.05.2018 г. по гр.д. № 1549/2017 г. на Софийски градски съд за отхвърляне на исковете за имуществени и неимуществени вреди, и в частта, в която са уважени исковете на П. К. П. против Прокуратурата на Република България за неимуществени вреди от 15 000 лева, ведно със законната лихва от 01.07.2014 г. до изплащането на сумите.
Касационна жалба срещу решението в осъдителната част е подадена от Прокуратурата на Република България с доводи за неправилност и необоснованост, а в изложението към жалбата се поддържа, че съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпросите: При определяне размера на обезщетението за вреди, следва ли съдът да вземе предвид всички обстоятелства, които са от значение за този размер и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД?
Касационна жалба срещу решението в частта, в която са отхвърлени предявените искове за неимуществени вреди над сумата от 15 000 лева до пълния предявен размер от 150 000 лева и за имуществените вреди от 100 000 лева, е подадена от П. К. П. чрез адвокат Д. Д. от АК-С., с доводи за противоречие на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложение към тази касационна жалба се поддържа, че е налице очевидна неправилност на въззивното решение и основанието по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпросите: „За прилагане критерия за справедливост в чл.52 ЗЗД“; “Длъжен ли е второинстанционният съд в мотивите на въззивното решение да разгледа всички наведени от страната доводи, аргументи и възражения и съответно да се обоснове защо отхвърля същите и съответно ако не е сторил това, дали решението е постановено при процесуални нарушения“ и „Отговаря ли държавата по иск по чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ в случаите, в които наказателното производство по повдигнатите обвинения е било прекратено“. Според касатора, поставените въпроси също са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, което е основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
За да уважи претенциите за обезщетение на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, въззивният съд приема, че по ДП № 233/2009 г. на ГД ДП-МВР, по пр.пр. № 13368/2009 г. на СГП, с постановление от 22.12.2009 г., П. К. П. е привлечен като обвиняем за престъпления, за които му е наложена мярка за неотклонение „задържане под стража“, потвърдена от наказателния съд. В хода на производството, с постановления от 18.05.2010 г., 15.06.2010 г. и 25.06.2010 г., повдигнатите обвинения са били прецизирани до четири извършени престъпления по чл.321 и чл.142 НК, въз основа на които прокуратурата е внесла обвинителен акт в съда. По повдигнатите обвинения, П. К. П. е признат за невиновен с присъда от 02.04.2012 г. по НОХД № 4529/2010 г. на Софийски градски съд. която е влязла в сила на 01.07.2014 г. При тези релевантни за спора обстоятелства – продължителността на наказателното преследване, вида и тежестта на обвиненията, степента на въздействие върху физическото и емоционално състояние на ищеца и неблагоприятните последици от широкото разгласяване на случая в медиите, според въззивния съд, справедливото обезщетение за неимуществените вреди на ищеца е в размер на 15 000 лева. Искът за присъждане на обезщетение на имуществените вреди е отхвърлен като неоснователен поради липсата на причинно-следствена връзка между повдигането и поддържането на обвиненията от прокуратурата и неизпълнението на договорните задължения с банката – кредитор.
При тези мотиви в обжалваното решение, първият поставен от прокуратурата въпрос не обосновава допускане на касационно обжалване поради противоречие с практиката на ВКС, тъй като въззивният съд е установил всички релевантни факти и обстоятелства от значение правния спор и въз основа на тях е формирал собствени правни изводи за наличието на причинно-следствена връзка между повдигането на обвинения от прокуратурата, прецизирани и поддържани в съдебна фаза по наказателното дело и настъпилите неимуществени вреди за пострадалия. В мотивите на въззивното решение са отчетени конкретните обстоятелства по случая и тяхното значение за определения размер на обезщетението – вида и продължителността на наказателното преследване срещу ищеца над четири години и половина в периода от 22.12.2009 г. до 01.07.2014 г., когато влиза в сила оправдателната присъда, задържането му в хода на наказателното производство (2 години, 4 месеца и 11 дни), в резултат на което той е изпитвал негативни емоции и реално безпокойство за разгласените пред широк кръг лица обвинения върху неговия личен и социален живот, както и отражението върху отношенията в семейството му.
Отговорността на държавата е обективна, поради което на ищеца се дължи обезщетение за всички вреди от повдигането на незаконно обвинение в хипотезите на чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, когато те са в причинно-следствена връзка с негативните изживявания на пострадалия. С дадените разяснения в ТР № 5/15.06.2015 г. по тълк.дело № 5/2013 г. на ВКС, ОСГК се приема, че прокуратурата е процесуално легитимирана да представлява държавата, като правозащитния орган, който упражнява надзор върху разследващите органи, тъй като без повдигането на неоснователно обвинение не би се стигнало до засягане на правната сфера и причиняването на вреди. Изводите на въззивния съд са в същия смисъл – вредите на ищеца произтичат от повдигането на незаконно обвинение по внесения в съда обвинителен акт по уточнените и прецизирани четири обвинения, без да е било прекратено досъдебното производство по първоначалните обвинения, поради което не е налице основание за присъждане на обезщетение по чл.2 ЗОДОВ. Тези изводи на въззивния съд са в съответствие със съдебната практика на ВКС по тълкуването и прилагането на закона, обобщена в т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г., според която съдът е длъжен да отчете всички обстоятелства от значение за определяне размера на обезщетението, с оглед на което не е налице основание за допускане на касационно обжалване на решението по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Поставеният от касаторите материалноправен въпрос за прилагане на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД, също не обуславя допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. С цитираното ППВС № 4/23.12.1968 г. примерно са изброени обстоятелствата, които са от значение за определяне на конкретния размер на обезщетението, като е изяснено, че правно значение имат всички относими обстоятелства, които съдът трябва да вземе предвид и да обсъди. В съдебната практика на ВКС е изяснено, че други такива обстоятелства са личността на увредения, данните за предишни осъждания, начина му на живот и обичайната среда; тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинение, както и дали наказателното производство е продължило в разумни срокове, наложените процесуални мерки на принуда; отражението върху личния, обществения и професионалния живот на лицето; разгласяването и публичността на случая, както и здравословното и емоционално състояние на пострадалия. Във всички случаи на приложението на чл. 52 ЗЗД, за база при определяне на паричното обезщетение на неимуществените вреди, служат стандарта на живот в страната и доходите на населението. „Справедливостта“ изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същи вид, а не бива да се допуска размерът на обезщетението да бъде източник на обогатяване за пострадалия.
Въззивният съд е съобразил тази съдебна практика на ВС и ВКС и е уважил претенцията за обезщетение, като е отчел, че случаят е бил широко разгласен в медиите, от което са последвали негативни последици, реално засягащи правната сфера на ищеца, но присъденият размер не следва да надвишава реално претърпените вреди, поради което иска е неоснователен за разликата над 15 000 лева. В този смисъл, съдът се е произнесъл не в противоречие, а в съответствие с ППВС № 4/1968, ТР № 3/22.04.2005 г. на ВКС, ОСГК и ТР № 1/04.11.2001 г. на ОСГК и не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Останалите въпроси в изложението на касационната жалба на ищеца, също не обосновават допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивният съд е установил правнорелевантните за спора факти и обстоятелства, въз основа на които е формирал свои правни изводи за причинно-следствената връзка между повдигането на обвинение от прокуратурата и настъпилите морални вреди на ищеца – накърняване на доброто му име в обществото и действителни причинените вреди от наказателното преследване върху емоционалното и здравословно състояние на пострадалия в продължение на повече от четири години. Тези изводи са в съответствие с дадените разяснения в ТР №1/2001 г. по тълк. дело № 1/2000 г. на ВКС, ОСГК, т.19, която не е загубила сила и при действието на ГПК от 2007г. Според разясненията в тълкувателното решение, при разглеждане на делото във въззивното производство, съдът прави свои фактически и правни изводи по съществото на спора като достига до свое собствено решение, извършвайки последователно действията, които би следвало да извърши първоинстанционнияг съд. В обжалваното въззивно решение, съдът е приел, че степента на въздействие от наказателното преследване се отличава с причиняване на болки и страдания по-значими от обичайните, предвид задържането на ищеца и в този смисъл определеното от съда обезщетение е в съответствие със съдебната практика в т.ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г., в която се приема, че критерият за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД означава да бъде определен паричен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай, когато се ангажира отговорността на държавата.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не е налице поддържаното основание за очевидна неправилност на решението по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, тъй като липсват нарушения на основните начала в гражданския процес, възприети и утвърдени в съдебната практика на Върховния касационен съд, във връзка с отговорността на държавата за вреди. Не е налице и явна необоснованост на мотивите или нарушаване на императивни правни норми, доколкото решението съдържа конкретната преценка на въззивния съд за установените по делото обстоятелства и приложението на закона към тях, поради което не може да се приеме, че е налице очевидна неправилност, засягаща търсената от страните защита.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1193 от 20.05.2019 г. по гр.д № 5194/2018 г. на Апелативен съд София.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.