О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 153
София, 01.12. 2008 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на двадесети и първи ноември през две хиляди и осма година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Никола Хитров
ЧЛЕНОВЕ: Елеонора Чаначева
Емил Марков
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора ………………………………….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков търг. дело № 527 по описа за 2008 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба с вх. № 2814/3.VІІ.2008 г. на А. за с. к. /по-нататък АСК/, подадена от юрисконсулта И. Н. Н. против решение № 157 на Пловдивския апелативен съд, ГК, 1-ви с-в, от 19.V.2008 г., постановено по гр. д. № 713/07 г., с което е било изцяло потвърдено решение № 74 на Пловдивския ОС от 6.ІІІ.2007 г. по гр. д. № 381/05 г., ведно с присъждане в полза на ответното „Н” А. – гр. П. на 318 965 лв. съдебно-деловодни разноски за тази инстанция. С оставеното в сила решение на първостепенния съд, като неоснователни, са били отхвърлени обективно съединените искове на АСК срещу търговското д-во за неустойки и мораторни лихви върху тях, претендирани на основание твърдяното неизпълнение на поето по приватизационен договор задължение за инвестиции за отчетните 2001, 2002 и 2003 г., както и на неустойка и мораторна лихва върху нея, дължима поради твърдяното от АСК неизпълнение на поетите задължения да не се прехвърлят от страна на търговеца-купувач по договора придобитите дялове от приватизираното „П” ЕООД-гр. Пловдив, нито да бъде намалявано под 77% участието на приобретателя в неговия капитал за срок от 5 години от сключване на сделката, а също и претенцията на А. за реално изпълнение на задълженията по инвестиционната програма за горепосочените три отчетни периода. Оплакванията на касатора АСК са за неправилност на атакуваното въззивно решение, като в тази насока се релевират и трите касационни отменителни основания, визирани в текста на чл. 281, т. 3 ГПК: необоснованост, незаконосъобразност и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствени правила. Поради това се претендира отменяването му и постановяване на съдебен акт по съществото на облигационния спор от настоящата инстанция, с който всички обективно съединени искове на А. срещу ответното „Н” А. – гр. П. да бъдат уважени в предявените им размери, ведно с присъждане на съдебно-деловодни разноски за трите инстанции.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, обосноваващо приложното поле на касационното обжалване, процесуалният представител на АСК е формулирал два съществени, според него, материалноправни въпроса, по които въззивният съд се е произнесъл с атакуваното свое решение „в противоречие с практиката на ВКС”, явяващи се едновременно с това релевантни както за точното прилагане на закона, така и за развитие на правото, а именно: 1/ Дали било със задължителен характер установяването на действителната обща воля на страните по процесния приватизационен договор, когато се тълкува отделно взета негова клауза в съответствие с чл. 20 ЗЗД? 2/ К. следвало да е началният момент, от който започва да тече погасителната давност по вземане за неустойка, обезпечаваща такова задължение на длъжника-купувач по договора, за доказване изпълнението на което той следвало да оказва съдействие на кредитора си – дали „от нарушаване на задължението или от момента на узнаване от страна на кредитора наличието на неизпълнение?” В подкрепа на твърдението си за наличие на първото основание /това по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК/ касаторът представя седем решения по приложението на чл. 20 ЗЗД, постановени от отделни състави на ВС /до 1996 г./ и на ВКС в периода от 1993 г. до 2004 г.
Ответното по касация „Н” А. – гр. П. не е ангажирало становище на свой представител нито по допустимостта, нито по основателността на жалбата на АСК.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че макар касационната жалба на А. за с. к. да е постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и да е подадена от надлежна страна във въззивното производство пред Пловдивския апелативен съд, тя не следва да бъде допусната до разглеждане по същество. Съображенията за това са следните:
Няма характера на съществен материалноправен въпрос първият, формулиран от касатора, отнасящ се до това задължително ли е било установяването на действителната обща воля на страните, когато въззивният съд е тълкувал отделно взета договорна клауза в съответствие с чл. 20 ЗЗД. Такъв въпрос не е бил предмет на произнасянето на Пловдивския апелативен съд и следователно в случая, изтъкваният като „съществен материалноправен въпрос” е такъв, който се повдига сега от касатора и има изцяло хипотетичен характер.
Ноторно е, че тълкуването на договорите от страна на съда има за свой предмет установяване точният смисъл на отделните клаузи /уговорки/, включени в съдържанието на съответната сделка, и то намира място тъкмо в хипотези, когато от външна страна последните изглеждат ясни, но по тях съществува спор между страните-съконтрахенти. Ето защо всяко осъществявано от решаващия съд тълкуване на отделна договорна клауза, което е съобразено с трите критерия по чл. 20 ЗЗД, имплицитно предпоставя, че успешното разкриване на точния й смисъл може да е само на плоскостта на предварителното установяване каква всъщност е била действителната обща воля на страните по сделката. Постановеното от Пловдивския апелативен съд решение, което е предмет на жалбата на АСК, не се основава на противно разбиране за необходимостта и за естеството на съдебната тълкувателна дейност. Напротив, съдържанието на понятието „инвестиции” в процесния приватизационен договор от 21.ІV.1999 г. не е било интерпретирано от решаващия съд в отклонение от смисъла, който страните по сделката са вложили в текста на клаузата по чл. 20, ал. 1: ”разходите за създаване на нови или обновяване на притежаваните от дружеството дълготрайни активи”, чиято легална дефиниция е в разпоредбите на чл. 19, ал. 2 и съответно на § 4а, т.т. 9 и 10 от ДР на действалия тогава ЗСч /Обн. ДВ, бр. 4 от 15.І.1991 г. – в сила до 31. ХІІ.2001 г./. С оглед изложеното е несъстоятелна тезата на касатора, че тълкуването на въпросната клауза от приватизационния договор – досежно смисъла на употребеното в нея понятие „инвестиции”, било в противоречие с принципа на равнопоставеност на страните по този особен вид сделки, толкова повече, че в сложният им фактически състав дефинитивно винаги е включен и административен елемент. Във всеки случай не равнопоставеността на страните представлява цел на приватизационните договори. В заключение, безпредметно е позоваването на трайната практика на отделни състави на ВС /до 1996 г./ и ВКС по приложението на чл. 20 ЗЗД: не само защото нито едно от седемте решения не се отнася до приватизационен договор, а и защото в т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК се включва единствено задължителната практика на ВС и на ВКС по нормативно тълкуване /ТР и ППВС/, наред с практиката на отделите състави на този съд, но вече по приложението на сега действащия ГПК /в сила от 1.ІІІ.2008 г./.
На второ място, не са налице основанията за допускане касационно обжалване на същото въззивно решение и при условията по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото и следващият, формулиран от касатора като „съществен”, материалноправен въпрос не е бил въобще предмет на произнасянето на Пловдивския апелативен съд – видно от решаващите мотиви към неговото решение. Неизпълнението на задължението на купувача да не бъдат прехвърляни в течение на 5 години от сключване на приватизационния договор придобитите от него дялове от приватизираното „П” ЕООД гр. П., така както и неизпълнението на задължението му да не намалява в същия срок участието си в капитала на последното под 77%, са все обстоятелства, осъществяването на които на общо основание е подлежало на вписване в търговския регистър /арг. чл. 129, ал. 2 ТЗ, респ. чл. 140, ал. 3 ТЗ – в редакцията към датата на процесното джиро: ДВ, бр. 84 от 2000 г./. По аргумент от текста на чл. 5 /отм./ ТЗ целта на търговския регистър е да направи публични – в интерес на правната сигурност, точно такива основни обстоятелства от правното положение на търговеца. Затова е правно несъстоятелно да се поддържа, че същественият материалноправен въпрос по делото бил този за началния момент на погасителната давност по вземане за неустойка при „неизпълнение на договорно задължение, което длъжникът бил укрил от кредитора си без то да можело да бъде установено от последния и чрез полагане грижата на добрия търговец, а само при оказване на необходимото съдействие за това от самия длъжник”.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288, ал. 1 ГПК, Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 157 на Пловдивския апелативен съд, ГК, 1-ви с-в, от 1.V.2008 г., постановено по гр. д. № 713/07 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2
Определение на ВКС, Търговска колегия, Първо отделение, постановено по търг. дело № 527 по описа за 2008 г.