О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 154
гр. София, 10.04.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на единадесети ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гр. дело № 1965 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството e по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх. № 1524 от 22.02.2019 г., подадена от „Акротирия инвестмънт” ЕООД чрез адвокати А. Т. и Г. Н. от АК – Бургас против въззивно решение № 88 от 14.01.2019 г. на Апелативен съд – Бургас, постановено по в.гр.д.№ 317/2018 г.
Жалбата е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване акт и отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК. Съдържа доводи за недопустимост, както и за неправилност на решението.
Ответникът по касация Национална спортна академия „Васил Левски“ – гр. София, представлявана от проф.д-р П. Г. – ректор, чрез адвокат Н. Д. от АК – Бургас, депозира отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, евентуално – че въззивното решение е правилно.
С обжалваното решение, апелативният съд, в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 и сл. ГПК, прилагайки и разпоредбата на чл. 272 ГПК, е потвърдил решение № 272 от 02.08.2018 г., постановено по гр.д.№ 159/2016 г. по описа на ОС – Бургас, с което е прието за установено по отношение на НСА „Васил Левски”, че ответникът „Акротирия Инвестмънтс” ЕООД не е собственик на 1/2 ид.ч. от имот, представляващ реална част с площ от 2 667 кв.м. от имот с идентификатор 51500.510.127 по КККР на гр. Несебър, целият с площ от 6 000 кв.м., при граници на реалната част: от изток – ПИ 51500.510.86, от изток и югоизток – ПИ с идентификатор 51500.510.127, от запад и югозапад – ПИ с идентификатор 51500.510.178, от север – ПИ с идентификатор 51500.510.86 по КККР на гр. Несебър, която реална част е защрихована в червено между точките 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12 и 1 (с посочени координати за точките) съобразно приложение № 6 (неразделна част от решението) към допълнителното заключение на в.л. Г. Г. (л. 276 от делото на ОС – Бургас).
На първо място, апелативният съд е приел за неоснователни възраженията срещу допустимостта на предявения отрицателен установителен иск. Мотивирал се е, че ищецът извежда правния си интерес от упражняването на фактическа власт върху процесните имоти, предоставени му за стопанисване и управление от Държавата съгласно чл. 14 ЗДС. В случая исковият процес е средство за защита срещу действията, създаващи на ищеца пречки да упражнява необезпокоявано правата си. След навлизането в имота през 2012 г. от страна на праводателя на ответника („Империал Бул Тръст” ООД) и физически лица, ищецът успешно е провел иск за защита на владението си, като с влязло в сила съдебно решение нарушителите са отстранени от имота. Освен това, с влязло в сила съдебно решение по иск по чл. 124 ГПК, НСА е установила, че „Империал Бул Тръст” ООД не е собственик на спорния имот, но това решение не обвързва страните в настоящото производство, доколкото продажбата в полза на „Акротирия инвестмънт” ЕООД предхожда вписването на исковата молба срещу праводателя му.
Ищецът е твърдял и доказал, че процесната реална част, макар по отношение на нея да е постановено възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ, се намира в ограден терен (предоставен на ищеца), върху който е реализирано благоустройствено мероприятие по смисъла на чл. 10б ЗСПЗЗ. Споделен е изводът на окръжния съд, че по отношение на терена е изключено провеждане на законосъобразна земеделска реституция по ЗСПЗЗ предвид извършеното строителство, осъществяващо фактическия състав по чл. 10б ЗСПЗЗ. Във връзка с постановките по т. 1 от ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк.д.№ 8/2012 г. на ВКС, ОСГТК са съобразени писмените доказателства, установяващи, че НСА „Васил Левски” е правоприемник на ВИФ „Г. Димитров” и е държавно висше училище, ЮЛ на бюджетна издръжка съобразно чл. 6, ал. 1 ЗВО, като съгласно чл. 14 ЗДС държавните юридически лица упражняват правото на държавна собственост върху предоставените им за управление недвижими имоти и движими вещи от свое име, за своя сметка и на своя отговорност, в пределите на закона. За нуждите на ВИФ „Г. Димитров” е бил отреден собствен на Държавата недвижим имот, част от който попада върху процесния терен, което е доказано чрез неоспорено заключение на съдебно-техническа експертиза. В периода след отреждането са построени сгради и съоръжения от ВИФ, за които са съставени актове за държавна собственост. Имотът се ползва от държавното юридическо лице за нуждите, за които е отреден, като не е променяно предназначението му.
Искането за допускане на касационното обжалване се поддържа с довод за недопустимост на процеса, като в тази връзка са формулирани и следните питания:
(1) „Ограничен ли е процесуалният субституент на Държавата от вида на предявяваните от него искове за защита на притежавани от Държавата субективни права ?” с довод, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като поддържа, че би следвало да се приеме, че субституцията не включва ограничение за вида на иска (осъдителен или положителен или отрицателен установителен иск), който процесуалният субституент може да предяви;
(2) „Достатъчни ли са собствените фактически твърдения на ищеца, от които да се обоснове правния интерес от предявяването на отрицателен установителен иск или при предявяването на такъв иск ищецът, освен да изложи твърденията си в исковата молба, следва и да докаже притежаваното от него спорно право (в случая – предаването на процесния имот в негово оперативно управление), за да се обоснове правен интерес от предявяването на настоящия отрицателен установителен иск ?” с довод, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк.д.№ 8/2012 г. на ВКС, ОСГТК;
(3) „Може ли ищецът по отрицателен установителен иск да обоснове успешно правния си интерес с предявяването на такъв иск против трето за спора лице, което, макар и праводател на ответника, е прехвърлило спорното право в полза на ответната страна след завеждане на предходното дело, но преди вписването на исковата молба?” с довод, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с Р № 281 от 29.10.2012 г. по гр.д.№ 130/2012 г. на ВКС, І г.о. и ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк.д.№ 8/2012 г. на ВКС, ОСГТК;
(4) „Задължителни ли са за въззивния съд указанията на ВКС, дадени в отменително определение (респ. решение), с което делото се връща на въззивната инстанция за произнасяне по съществото на спора?” с довод, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с Р № 740 от 26.10.2010 г. по гр.д.№ 1935/2009 г. на ВКС, І г.о. и др., цитирани в Р № 740 (Р № 906 от 15.11.2007 г. по т.д.№ 519/2007 г. на ВКС, ІІ т.о.);
(5) „Достатъчно ли е за обосноваването на правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск за собствеността на един имот ищецът да е провел успешно преди това владелчески иск против праводателя на ответника, но без да е реализирал влязлото в сила съдебно решение (без реално да е възстановил владението си върху имота), или за наличието на правен интерес от отрицателен установителен иск собственост върху имота ищецът следва да е реализирал на практика проведения посесорен иск и да е установил реално фактическото си владение върху имота ?” с довод, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк.д.№ 8/2012 г. на ВКС, ОСГТК;
(6) „Длъжен ли е съдът да се произнесе по всички направени във въззивната жалба оплаквания ?” с довод, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с Р № 8 от 19.01.2018 г. по т.д.№ 2435/2016 г. на ВКС, ІІ т.о. и Р № 134 от 30.12.2013 г. по т.д.№ 34/2013 г. на ВКС, ІІ т.о.;
(7) „Следва ли съдът, при изграждане на своите крайни изводи, да съобрази в тяхната съвкупност всички събрани по делото доказателства ?” с довод, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с Р № 323 от 27.09.2012 г. по гр.д.№ 408/2011 г. на ВКС, І г.о.;
(8) „Следва ли съдът, при формиране на своите крайни изводи, да приложи правилата за тежестта на доказване по чл. 154 ГПК, като приеме за недоказан иска, ако правнорелевантните положителни факти, обосноваващи исковата претенция останат недоказани по делото ?” с довод, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с Р № 394 от 18.05.2010 г. по гр.д.№ 1584/2009 г. на ВКС, ІІІ г.о. и Р № 470 от 18.01.2012 г. по гр.д.№ 1318/2010 г. на ВКС, ІV г.о.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато.
По отношение доводите срещу допустимостта на въззивния акт, в контекста на чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК, както и във връзка с въпроси №№ 1, 2, 3 и 5, съдът намира следното:
Не съществува съмнение, че постановеното от Апелативен съд – Бургас решение е процесуално допустимо. Разгледаната претенция е заявена от НСА в качеството на процесуален субституент, а произнасянето от инстанциите по същество кореспондира с общите мотиви на постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 6 от 01.06.2011 г. по гр.д.№ 833/2009 г. на ВКС, ІV г.о. по въпроса относно правото на държавно ведомство да защитава правото на публична държавна собственост върху предоставените му имоти. Фактът на предоставяне на процесния имот е приет за доказан, а обосноваността на този извод не е предмет на изследване във фазата по селектиране на жалбите (в която връзка е поставен въпрос № 2). Въззивният съд е съобразил разясненията, споделяни и от настоящия състав, че държавните юридически лица упражняват правото на държавна собственост върху предоставените им за управление недвижими имоти от свое име, за своя сметка и на своя отговорност в пределите на закона. С предоставяне на управлението на имота (а такова в случая е налице най-малко с оглед чл. 47а ЗФВС и т. 19 от Приложение № 1 към чл. 47а ЗФВС), публичното тяло, което упражнява правото на държавна собственост, се явява процесуален субституент на държавата във формата на процесуална суброгация, който може да брани това право чрез иск и да заявява претенции от свое име. Съобразно постановките на т. 1 от ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк.д.№ 8/2012 г. на ВКС, ОСГТК предмет на делото не е засегнатото от правния спор право на Държавата, а отричаното от ищеца спорно право, на което ответника претендира да е титуляр. В тази ситуация и доколкото правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост е налице както когато ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва, така и когато се позовава на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника, обосновано е прието наличието на правен интерес от предявяването на иска с оглед наличното позоваване от страна на ищеца на упражнявана фактическа власт върху процесните имоти, нарушението по отношение на която е отстранено с влязло в сила решение. Във връзка с въпрос № 5 следва да се има предвид, че обстоятелството, доколко самото решение за възстановяване на владението е приведено в изпълнение, е ирелевантно при преценката за допустимост на иска, предвид липсата на данни за погасяване на правото на принудително изпълнение.
Не е налице вероятна недопустимост на обжалваното въззивно решение и във връзка с влязлото в сила (предвид недопускане на касационното обжалване с Определение № 31 от 16.01.2018 г. по гр.д.№ 5181/2016 г. на ВКС, ІІ г.о.) Решение № ІІІ-98 от 05.08.2016 г. по в.гр.д.№ 1048/2016 г. на ОС – Бургас, с което е потвърдено Решение № 9 от 07.04.2016 г. по гр.д.№ 232/2012 г. на РС – Несебър (в която връзка е поставен въпрос № 3). Цитираният акт е постановен в производството, образувано по предявената през 2012 г. искова молба по чл. 124, ал. 1 ГПК, като е признато за установено по отношение на НСА „Васил Левски”, че „Империал Бул Тръст” ООД (праводател на настоящия касатор), както и физическите лица – праводатели на „Империал Бул Тръст” ООД, не са собственици на процесния по настоящото дело имот. Предявената през 2012 г. искова молба по чл. 124, ал. 1 ГПК е депозирана след като „Империал Бул Тръст” ООД е сключил с касатора договорът, на който „Акротирия инвестмънт” ЕООД основава правата си, поради което разпоредбата на чл. 226, ал. 3 ГПК е неприложима. Последното пък обосновава извод за отсъствие на основание да се приложи разпоредбата на чл. 299, ал. 1 ГПК по отношение на предявената на 12.11.2015 г. искова молба, разгледана с атакуваното въззивно решение, с произтичащата от това допустимост на акта.
Основание за допускане на обжалването не предоставя и въпрос № 1 от изложението. Самата обосновка към него свидетелства за липса на съмнение, включително у самия касатор, че процесуалният субституент на Държавата има на свое разположение отрицателен установителен иск, какъвто по своя характер е разгледаният от въззивния съд. Дали това важи и по отношение на осъдителния и/или положителния установителен иск за собственост, е проблем извън предмета на спора, поради което въпрос № 1 не е обуславящ по отношение изхода на спора.
Въпроси №№ 4, 6, 7 и 8 нямат характеристиките на правни въпроси, представляващи общо основание за допускане на обжалването. Във връзка с въпрос № 4 не се констатира да е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Както първата, така и въззивната инстанции са съобразили указанията на ВКС, дадени с определение № 64 от 05.04.2017 г. по ч.гр.д.№ 996/2017 г. на ВКС, Първо г.о., с което делото е върнато на първата инстанция за продължаване на съдопроизводствените действия, което именно е довело и до постановяването на акт по съществото на спора. С определението на ВКС, Първо г.о. не са дадени указания по приложението на материалния закон, а единствено е разрешен процесуално-правен въпрос относно отсъствието на основание за спиране на производството в хипотезата на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, поради което от произнасянето на ВКС не могат да се извлекат никакви аргументи срещу постановения от въззивния съд изход от спора.
Задълженията на съда да се произнесе по всички направени във въззивната жалба оплаквания (въпрос № 6), да извърши съвкупна преценка на събраните по делото доказателства (въпрос № 7) и да приложи правилата за тежестта на доказване по чл. 154 ГПК (въпрос № 8) следват от пределно ясните формулировки на чл. 236, ал. 2 ГПК, чл. 12 ГПК и чл. 154, ал. 1 ГПК, които не допускат колебания при тяхното тълкуване и изясняване на действителния им смисъл. На практика въпросите са поставени в контекста на релевираните от касатора оплаквания за допуснати от въззивния съд нарушения на съдопроизводствените правила при обсъждане на събраните по делото доказателства, и в този смисъл същите имат отношение не към преценката за допускане на касационното обжалване, а към тази за евентуална неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3, предл. 2 ГПК във фазата на разглеждане на касационната жалба. Независимо от това, въпросите са и неотносими, доколкото от мотивите на обжалваното решение е видно, че въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства и доводите на страните от значение за решението по делото; преценени са всички правнорелевантни факти, относими към спорното право. Атакуваният акт е постановен в съответствие с 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. Изводът, че осъществяването на комплексно мероприятие на държавата по смисъла на чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ е пречка за възстановяване на собствеността на земеделските земи (като в тези случаи за разлика от хипотезата на чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ, законодателят не е предвидил изискване за законност на извършеното строителство), а оттам – че касаторът не се легитимира като собственик на терена по силата на сключената с „Империал Бул Тръст” ООД сделка, е формиран от въззивния съд в унисон с формираната в тази насока практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
По изложените съображения състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 88 от 14.01.2019 г. на Апелативен съд – Бургас, постановено по в.гр.д.№ 317/2018 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: