Определение №154 от 11.4.2017 по гр. дело №60367/60367 на 2-ро гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№154

Гр. София, 11.04.2017 год.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Гражданска колегия, Второ отделение в закрито заседание на четиринадесети февруари през две хиляди и седемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА

като разгледа докладваното от съдия Влахов т. д. № 60367 по описа на ВКС за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу Решение № 90/11.05.2016 г. по в. гр. д. № 142/2016 г. на Пловдивския апелативен съд. С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното Решение № 1736/06.11.2015 г. по гр. д. № 1824/2014 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният от касатора против [фирма], [населено място], иск с правна квалификация чл. 87, ал. 3 ЗЗД за разваляне, поради неизпълнение на задължението за плащане на продажната цена, на договор за покупко- продажба на недвижим имот и право на строеж, сключен между [фирма] като продавач и [фирма] като купувач, с нотариален акт за продажба на недвижим имот и право на строеж № 96, том ІV, рег. № 6516, н.д. № 1031/2009 г. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на така постановеното въззивно решение като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост, поради което се моли за неговата отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявената искова претенция бъде уважена със законните последици.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на основанията за допускане на касационното обжалване е посочено, че в решението си въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправни въпроси от обуславящо значение за изхода на спора, като по отношение на същите се поддържа наличието на допълнителното основание за допускане на касационното обжалване, предвидено в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а именно, че произнасянето на въззивния съд по тях е в противоречие със задължителната съдебна практика, обективирана в Постановление № 1/13.07.1953 г. на Пленума на ВС и Решение № 235/04.07.2011 г. по гр. д. № 513/2010 г. на ВКС, ІV г.о. К. сочи и противоречие с Определение № 2/03.01.2012 г. по гр. д. № 1086/2011 г. на ВКС, ІІІ г.о., което обаче е постановено в производство по чл. 288 ГПК и не представлява практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Поддържа се също така, че произнасянето от касационната инстанция по тези въпроси би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Въпросите са следните:
1. Следва ли при постановяване на решението да бъде обсъдена цялата фактическа обстановка, да бъдат съобразени твърденията на страните и да се извърши цялостна преценка на правнорелевантните факти по спора. Необходимо ли е излагането на мотиви, касаещи въведеното спорно право при постановяване на съдебния акт;
2. Следва ли съдът да се съобрази с материалната доказателствена сила на вписаните и обявени в Търговския регистър, по партидата на дадено дружество, частни писмени документи, с оглед оповестителното, доказателствено и конститутивно действие на същите до доказване на противното;
3. Каква е доказателствената сила на вписани в Търговския регистър, по партидата на дадено дружество, частни писмени документи като годишен счетоводен баланс на дружеството, доклад за дейността на дружеството, отчет за приходите и разходите за даден период на дружеството, отчет за паричните потоци и отчет за собствения капитал на дружеството.
Ответникът по касационната жалба – [фирма] е депозирал по реда на чл. 287, ал.1 ГПК отговор, с който моли касационното обжалване да не бъде допускано поради липсата на предвидените за това предпоставки в чл. 280, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение намира следното:
За да формира извода си за неоснователност на предявения конститутивен иск по чл. 87, ал. 3 ЗЗД, въззивният съд е приел за установено, че между страните е сключен договор, обективиран в нотариален акт № 96/30.10.2009 г., том ІV, рег. № 6516, н.д. № 1031/2009 г., по силата на който ищецът е прехвърлил правото на собственост и право на строеж върху недвижимите имоти, подробно описани в нотариалния акт. Договорена е продажна цена в размер на 765 000 лв. без ДДС. Същата е следвало да се заплати на две равни вноски от по 382 500 лв., първата до пет дни от датата на вписване на нотариалния акт и представянето на удостоверение за тежести, от което да е видно, че върху имота към датата на вписването на акта няма други тежести, ипотеки, искови молби и други, освен нотариален акт за договорна ипотека № 96/14.08.2008 г., а втората вноска – до 10 дни от плащането на първата част от продажната цена и след представяне на влязла в сила Заповед № А-2197/ 22.10.2009 г. на кмета на [община]. Страните са постигнали и съгласие, част или цялата цена купувачът да заплати чрез погасяване на задълженията на продавача към финансови институции и банки, срещу съответен документ, издаден от съответната финансова институция или банка, към която се извършва плащането. Установено е, че ищецът е издал на ответника фактура № 791/02.11.2009 г. с данъчна основа 765 000 лв. и ДДС 156 241 лв., впоследствие сторнирана изцяло с издадено кредитно известие № 811/04.01.2010 г. След това ищецът е издал нова фактура № 812/04.01.2010 г. за същата сделка, като данъчната основа и начисленият данък са в по-голям размер от тези по първата фактура. И двете фактури са включени в дневника за продажбите на ищеца, докато в дневника за продажбите на ответника е включена само втората фактура. На 02.11.2009 г. от сметката на ответника в [фирма] са извършени пет парични превода на суми от по 153 000 лева /на обща стойност от 765 000 лева/ с получател ищеца, по неговата сметка в същата банка, с посочени основания на четири от преводните нареждания „покупко – продажба“ и на едно от преводните нареждания – „заем по договор“. От заключението по съдебно-счетоводната експертиза, е установено, че в деня на преводите по сметката на ответника са получени пет превода от по 153 000 лева от наредител [фирма], с посочено основание на преводите „заем по договор“, както и че в деня на преводите в банковото извлечение на ищеца има отразени пет тегления в брой на суми от по 153 000 лв. На 03.11.2010 г. ответникът е превел сумата 606 422 лв. в полза на Б. с основание „по кредит на [фирма]“. При така установеното от фактическа страна, въззивният съд е формирал решаващ правен извод за неоснователност на предявения иск за разваляне на договора, тъй като длъжникът – купувач е заплатил продажната цена като на 02.11.2009 г., когато е издадена фактура № 791, е направил пет банкови превода по сметка на ищеца с обща размер 765 000 лв. Изложени са съображения, че платената на Б. – кредитор на ищеца продавач, сума от 606 422 лв. също съответства на договорената между страните възможност, продажната цена да бъде платена, чрез погасяване на задължения на продавача към кредитни и финансови институции. В. съд е приел, че за основателността на предявения иск е без значение, че плащането е извършено извън договорените срокове, тъй като към момента на предявяване на иска задължението на купувача за заплащане на продажната цена е изпълнено. Прието е също така, че ищецът не е доказал, че е изправна страна по договора за покупко продажба на недвижим имот и право на строеж, поради което не може да иска неговото разваляне по реда на чл. 87, ал. 3 ЗЗД.
Допускането на касационното обжалване на така постановеното въззивно решение на Пловдивския апелативен съд е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК /ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/.
При така поставените в основата на обжалваното въззивно решение решаващи правни мотиви, формулираните от касатора правни въпроси не са в състояние да обусловят исканото допускане на касационното обжалване. Първият въпрос, отнасящ до задължението на съда да основе решението си на приетите от него за установени факти и на закона, както и да изложи мотиви по направените искания и възражения на страните, и да извърши анализ на правнорелевантните доказателства при постановяване на решението, по съществото си не представлява принципен процесуалноправен въпрос от обуславящо изхода на спора значение. Според чл. 235, ал. 2 ГПК, решаващият съд е длъжен да основе решението си на приетите от него за установени факти и на закона. Задължението на съда мотивирано да се произнесе по исканията и възраженията на страните и да извърши съвкупна преценка на събраните по делото доказателства следва от чл. 236, ал. 2 ГПК. Разпоредбите са пределно ясни и ненуждаещи се от тълкуване, и в този смисъл не е налице непълна, неясна или противоречива правна уредба като предпоставка за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК съобразно указанията на ТР № 1/ 19.02.2010 г. на ОСГТК. По същество поставеният от касатора въпрос възпроизвежда оплакванията в касационната жалба за допуснати от въззивния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила при обсъждане на събраните по делото доказателства и произнасяне по исканията и възраженията на страните, като произнасянето по тези конкретни оплаквания касационният съд извършва не в настоящата фаза на производство, а при разглеждане на касационната жалба в случай на допускане на касацията. Също така следва да се отбележи, че отговорът на постановения от касатора въпрос относно задължението на въззивния съд да извърши собствена съвкупна преценка на събраните по делото доказателства се съдържа в т. 3 от ТР № 1/ 09.12.2013 г. по т.д.№ 1/ 13 г. на ОСГТК, според което въззивната инстанция по правило не може да променя фактическите констатации, поставени в основата на първоинстанционното решение /аргумент от чл. 269, изр. 2 ГПК/, освен ако въззивната жалба се съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения във връзка с фактите или за необоснованост на фактическите му изводи, а също когато това е необходимо, за да се обезпечи правилното приложение на императивния материален закон чрез установяване на правнорелевантните за спора факти /т.е. елементите от фактическия състав на приложимата в случая материалноправна норма/. В този смисъл така формулираният въпрос е и неотносим, доколкото въззивният съд няма служебното задължение да формира самостоятелни фактически изводи по спора въз основа на собствена съвкупна преценка на събраните пред инстанциите по същество доказателства.
Останалите два, формулирани от касатора процесуалноправни въпроса, относно доказателствената сила на обявения в Търговския регистър по партидата на търговското дружество Годишен финансов отчет и съставните му части, също нямат обуславящо значение, доколкото изобщо не са поставени в основата на мотивите на въззивния съд и не представляват общо основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК по смисъла на задължителните указания, обективирани в т. 1 от ТР № 1/ 19.02.2010 г. по т.д. № 1 /09 г. на ОСГТК. Предвид липсата на общо основание за допускане на касационното обжалване не следва да се изследва и наличието на допълнително такова по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК.
С оглед гореизложените съображения, не са налице предпоставките на процесуалния закон за допускане до касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивския апелативен съд.
Независимо от изхода на производството, в полза на ответника по касация не следва да се присъждат разноски, тъй като отговорът на касационната жалба не обективира искане в този смисъл.
Водим от горното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, състав на Второ Гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 90/11.05.2016 г. по в. гр. д. № 142/2016 г. на Пловдивския апелативен съд, по касационната жалба на [фирма], [населено място].
Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:

Scroll to Top