О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 154
София, 12.03.2019 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 22.01.2019 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 2352 /2018 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на „ЧЕЗ РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ БЪЛГАРИЯ” АД, София против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1655 от 02.07.2018 г., по т.д. № 5649/2017 г., с което е потвърдено решение №1635 от 16.08.2017 г., по т.д.№ 7258/2016 г. на Софийски градски съд за уважаване на предявения от „ ДЖАМБАЗОВИ СОЛАР” ООД, гр. Петрич, срещу касатора, като ответник иск по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД за сумата 81548.00 лв., дадена на отпаднало основание (Решение № Ц-33/14.09.2012г.) временна цена за достъп до електроразпределителната мрежа на същия за периода м.09.2012 г. – м. 10. 2013 г., ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 05. 10. 2016 г. до окончателното и изплащане и деловодни разноски за двете инстанции в общ размер от 6 462.00 лв.
С касационната жалба е въведено оплакване за недопустимост на обжалваното въззивно решение, който порок, касационно основание по чл. 281, т.2 ГПК е обоснован със съществуващо валидно облигационно отношение между страните, породено от сключен помежду им договор за използване на разпределителната мрежа на ответното АД.
Позовавайки се на създадената с процесния договор възможност за търсене на договорна отговорност при наличие на сочените в исковата молба обстоятелства, изключваща въобще приложението на института на неоснователното обогатяване, касаторът поддържа,че ищецът не притежава необходимата активна материалноправна легитимация да предяви специалния кондикционен иск за неоснователно обогатяване по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД.
При условията на евентуалност е въведено и оплакване за неправилност на съдебния акт на въззивния съд, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила. Основно касаторът възразява срещу законосъобразността на извода на въззивния съд, че основанието за плащано по процесните фактури е отпаднало, без да съобрази и обсъди както наличието на валиден договор между страните – основание за размяна на извършените престации, така и възмездния характер на същия, който не отпада с влизане в сила на съдебното решение за отмяна на решение Ц-33 на ДКЕВР за временни цени за достъп. Поради това твърди, че решаващият съд е дал и погрешна правна квалификация на приложимата материалноправна норма, не е тълкувал и приложил правилата на действащото и относимо към възникналия правен спор европейско право. Счита, че намесата под каквато и да било форма в равнопоставени договорни правоотношения, вкл. и в хипотезата на отмяна на административния акт, определящ временни цени за достъп – административен елемент в съществуваща между страните облигационна връзка е недопустима. Твърдяната неправилност на обжалваното въззивно решение, според изложеното в касационната жалба, произтича и от възприетото от въззивния съд разрешение, че цената на услугата може да е конкретно определяна единствено от ДКЕВР и при отмяна на акта на регулаторния орган, определеният размер на същата отпада автоматично и то с обратна сила. Поради това отпада и задължението за нейното плащане на мрежовия оператор от ползвателя на мрежата на същия. Тезата е, че законодателят не е въвел императивна правна норма в посочения смисъл, а нормите на чл.30-36а ЗЕ, чл.84, ал.2 ЗЕ и чл.104 ЗЕ не само не са императивни, но изрично потвърждават договорната основа на правоотношенията. Т.е. тези норми не дерогират принципите на свободата на договаряне и възмездността на сделката, поради което, по арг. от § 197 ЗИД на ЗЕ, е възможно такава цена за достъп да бъде договорена, а не определена от ДКЕВР. По изложените в касационната жалба подробни съображения касаторът, чрез пълномощника си – юрисконсулт Н.С., иска отмяна на обжалвания съдебен акт на Софийски апелативен съд и решаване на възникналия правен спор по същество от касационната инстанция с отхвърляне на предявената искова претенция.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.2 и т.1 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото материалноправни и процесуалноправни въпроси: 1. ”Договорната отговорност по чл.79 ЗЗД изключва ли отговорността за неоснователно обогатяване по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД, при наличието на действителен, валиден договор за спорното задължение и допустим ли е иск за обезщетение за неоснователно обогатяване, в тази хипотеза?”; 2.”Може ли задължение за заплащане по договор за достъп до електроразпределителната мрежа да има друг, недоговорен източник(смесен фактически състав от договор и от административен акт)и ако може кое е непосредственото основание за възникване на задължението за плащане –договорът или юридическите факти с извъндоговорен характер?”;3.” Може ли да се счита за отпаднало основанието на действащ договор за услуга между страните при наличие на точно изпълнение и от двете страни – доброволно плащане и оказване на услуга?” Допустимо ли е приравняването на основанието за сключване на договора с решение на регулаторния орган?”; 4. „Представлява ли предварителното изпълнение (допуснато по силата на закона) на невлязъл в сила административен акт юридически факт, който може да бъзе заличен с обратна сила по отношение на сключените при неговото действие действителни, възмездни сделки за заплатени парични задължения до датата на отпадане на основанието и допустим ли е в тази вр. иск за неоснователно обогатяване, поради отпаднало основание?”; 5. „Допуска ли действащото законодателство договаряне на размер на цената за услугата достъп до разпределителна мрежа за производители, различни от определени от ДКЕВР? Императивни ли са нормите на чл.30, ал.1 и ал.2 , чл.31, т.2, т.8 , чл.32, ал.1, ал.2 ЗЕ?, Пределни или фиксирани са цените за достъп по см. на чл.36а ЗЕ?”; 6. „Има ли пряко непосредствено действие върху правата и задълженията на страните по договора за достъп, отмяната на решение на ДКЕВР за определяне размера на цените и достатъчна ли е тя, като основание за реституция на даденото по него?”, „Има ли значение фактът на предоставяне на услугата и нейното заплащане от старите?”; 7.”След като услугата достъп е предоставена и по икономическата си същност има себестойност по- голяма от нула, чия е доказателствената тежест да докаже с колко точно се е обогатил ответника, в случай , че ищецът иска връщане на платеното?”; 8.”Допустимо ли е съдът при обосноваване на своите правни изводи да не посочи материалноправната норма, която прилага и от чийто диспозитив извежда релевантните за спора факти?”
Като израз на поддържаното селективно основание по т.1 на чл. 280, ал.1 ГПК по отношение на въпроси: № 1 и № 8 и на т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, последното по отношение на въпроси № 3,№ 5 и 6 са цитирани решения по чл.290 ГПК на ВКС : № 451 от 15.07.2010 г., по гр.д.№ 844 /2009 г.; № 246 от 27.05.2011 г., по т.д.№ 1265/2010 г., както и решения на различни по степен съдилища в страната: № 1015 от 25.05.2015 г., по в.гр.д.№ 363/2015 г. на Варненския окръжен съд; № 1026 от 26.05.2015 г., по в.гр.д.№ 850/2015 г. но ВОС; № 469/16.03.2015 г., по в.гр.д.№ 3001/2014 г. на Варненския окръжен съд; решение от 16.03.2015 г., по в.гр.д.№ 3/2015 г.на ВОС; решение № 270 от 20.04.2015 г., по в.гр.д.№ 260/2015 г. на ВОС; решение от 16.11.2015 г., по в.гр.д.№ 8059/2015 г. на СГС; решение № 132 от 29.01.2015 г., по в.гр.д.№ 2768/2014 г. на Варненския окръжен съд и решение № 356 от 27.02.2015 г., по в.гр.д.№ 3020/2014 г. на Варненския окръжен съд.
От значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото касаторът сочи въпроси № 2; № 4; № 5, № 6 и № 7, по които последни се поддържа едновременно и основанието по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК(редакция преди изм.ДВ бр.86/2017г.).
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК възразява по основателността на искането за достъп до касация, позовавайки се в подробни писмени бележки на отсъствие на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността й, е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на факултативен касационен контрол въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
За да уважи предявения кондикционен иск по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД въззивният съд, въз основа на извършената самостоятелна преценка на доказателствения материал по делото, доводите и възраженията на страните е счел, че спорното задължение за заплащане цена за достъп е с източник смесен фактически състав /договор между производителя на електрическа енергия и мрежовия оператор и административен акт – решение на ДКЕВР, определящо цената/, поради което със съдебната отмяна на решението на ДКВР с обратна сила са отпаднали и породените от него правни последици.
Възприемайки за безспорни фактическите изводи на СГС, според които ищецът, като собственик на фотоволтаична централа, включена в приложното поле на т.12 от раздел ІІІ на Решение Ц -33/ 14.09.2012 г. на ДКЕВР, е заплатил на „ЧЕЗ РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ БЪЛГАРИЯ” АД сумата 81 548 лв. – цена за достъп до електроразпределителната му мрежа в периода месец 09.2012 г. – месец октомври 2013 г., решаващият състав на Софийски апелативен съд е счел, че с отмяната на посоченото решение на ДКЕВР по законоустановения ред, с обратна сила и по отношение на всички субекти са отпаднали и породените от акта на регулаторния орган правни последици, каквото е и основанието за извършеното плащане на процесната сума, поради което ирелевантно за задържане на същата от мрежовия оператор е допуснатото от закона предварително изпълнение по чл.13, ал.7 ЗЕ. При обосноваване изградения краен правен извод за основателност на предявения специален осъдителен иск за неоснователно обогатяване по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД въззивната инстанция се е позовала на правната характеристика на решение Ц -33/ 14. 09.12 г. на ДКЕВР на индивидуален административен акт, като е посочила,че цените за присъединяване към електроразпределителната мрежа, за достъп и за пренос на ел. енергия през мрежата –окончателни или временни, са изключително правомощие на специализирания регулаторен орган – ДКЕВР. Посочено е още, че макар цената за достъп да е съществен елемент от договорното правоотношение и плащането и да е дължимо на договорно основание, то щом определянето й подлежи на принудително административно регулиране от държавния енергиен регулатор, правното действие на издадения от последния административен акт в което тя е обективирана е обуславящо и за нейното правно действие. Затова и липсата на този административноправен елемент, каквато последица настъпва при съдебната отмяна на акта на регулаторния орган, както е в разглеждания случай, означава изначална липса на основание за начисляване на ищеца на цена за достъп.
Предвид въведения с исковата молба предмет на спора за връщане на даденото на отпаднало основание за посочения в исковата молба период, като неоснователни са преценени повдигнатите в хода на делото въпроси дали е налице виновно договорно неизпълнение за същия този период и дали на мрежовия оператор се следва обезщетение по чл.82 ЗЗД.
Съобразени решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт позволяват да се приеме, че твърдението на касатора за вероятна недопустимост на атакуваното решение е неоснователно. Видно от мотивите в обжалвания съдебен акт въззивният съд е разгледал спора и е уважил иска на предявеното основание – чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД.
Кондикционният иск по чл. 55, ал. 1, пр.3 ЗЗД за връщане на платената цена за достъп до електроразпределителната мрежа, след отмяната на решение № Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР от Върховен административен съд, с което са били определени временни цени за достъп, е допустим с оглед формираната по реда на чл.290 ГПК практика на ВКС: решение № 28 от 28. 04. 2016 г., по т.д.№ 353/2015 г. на ІІ т.о.; решение № 7 от 26.01.2016 г., по т.д.№ 3196 / 2014 г. на ІІ т.о.;решение № 157 от 11.01.2016 г., по т.д.№ 3018/2014 г. на ІІ т. о.; решение № 231 от 05.05.2017 г., по т.д. № 2678/205 г. на ІІ т.; № 155 от 11. 01. 2016 г., по т.д.№ 2611/2014 г. на ІІ т.о.; решение № 212 от 23.12.2015 г., по т.д.№ 2956 / 2014 г. на ІІ т.о.; решение № 58/16.082016 г., по т.д.№ 332/15 на І т.о.; решене № 136 от 05. 10. 2016 г.,по т.д.№ 2727/2015 г. на ІІ т.о.; решение № 164 от 04.10.2016 г., по т. д.№ 160/2015 г. на І т.о.; решение № 178 от 14.11.2016 г., по т.д.№ 2543/2015 г. на ІІ т.о.; решение № 126 от 16.08.2016 г., по т.д.№1592/2015 г. на І т.о. и много други, която дори незадължителна е последователна и се споделя изцяло от съставите на ГК и ТК на ВКС, както е посочено и в ТР № 7/ 2017 г. от 04.10.2018 г. на ОСГТК на ВКС.
По отношение на останалите въпроси в изложението на касатора по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, настоящият съдебен състав съобразява следното:
Съгласно задължителните постановки в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г.на ОСГТК на ВКС значимият за изхода на конкретното дело материалноправен и/ или процесуалноправен въпрос по см. на чл.280, ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд, постановил обжалваното решение. Материалноправният и/ или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за формиране решаващата правна воля на съда, но не и за правилността на въззивното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Следователно така посочените в задължителната съдебна практика критерии дават основание да се приеме, че поставените от жалбоподателя въпроси № 7 и № 8 като относими към правилността на обжалваното въззивно решение не попадат в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК, поради което не обосновават общата главна предпоставка за достъп до касация. Липсата й, според задължителните указания в горецитираното ТР на ОСГТК на ВКС №1/19.02.2010 г., изключва необходимостта от обсъждане на въведените допълнителни селективни основания.
Въпроси № 3, № 4, № 5 и № 6 (втората му част) са изцяло хипотетични, доколкото не са били включени в предмета на спора, индивидуализиран с основанието и петитума на предявения иск и по тях не са излагани съображения от въззивната инстанция.
Останалите формулирани въпроси с № 1, № 2 и №6( първа част) имат обуславящо значение за крайния изход на делото и обосновават общото основание за достъп до касация, но са недоказани съответните поддържани критерии за селекция по чл.280, ал.1, т.2 (редакция преди изм.ДВ бр.86/ 2017 г.) и т.3 ГПК.
Отговор по същество на тези въпроси, касаещи както времевото действие на съдебното решение, с което се отменя решението на ДКЕВР и правните последици на тази отмяна спрямо съществуващото правоотношение между ползвателите на преносната мрежа и мрежовия оператор, вкл. при фактическо присъединяване, така вида и елементите от фактическия състав на договора между производителя на електрическа енергия и мрежовия оператор, респ. фактическото присъединяване към мрежата на последния, като източник на извършеното плащане на цена за достъп, е даден в цитираната по- горе практика на ВКС, формирана по реда на чл.290 и сл. ГПК, с която Софийски апелативен съд изцяло се е съобразил при постановяване на обжалваното решение.
Чрез създадената последователна и непротиворечива практика на касационната инстанция евентуалното съществуващо противоречие в практиката на различни по степен съдилища в страната, на което се позовава жалбоподателят, се счита за преодоляно, в който смисъл са разясненията в т.3 на ТР №1/19.020201г. на ОСГТК на ВКС и в ТР № 7/ 2017 г. от 04.10.2018 г. на ОСГТК на ВКС, поради което критерият за селекция по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК (редакция преди изм.ДВ бр.86/ 17 г.) не може да намери приложение.
Що се касае до селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, то освен, че същото е въведено бланкетно, което само по себе си , изключва обсъждането му от състава на касационната инстанция, според указанията в т.4 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, е и въобще неприложимо при наличие на трайно непротиворечива практика на ВКС, по отношение на която касаторът не е доказал да съществува необходимост от осъвременяването й.
По изложените съображения искането за допускане на касационно обжалване следва да бъде оставено без уважение.
При този изход на делото в производството по чл.288 ГПК и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК на насрещната по касационната жалба страна следва да бъдат присъдени претендираните в срока по чл.287, ал.1 ГПК деловодни разноски, ако е доказано реалното им извършване. В случая доказателства за реално направени разходи за касационното производство от „ДЖАМБАЗОВИ СОЛАР” ООД, не са ангажирани в преклузивния срок за отговор на касационната жалба, депозиран на 27.09.2018 г. с вх.№ 16500.Представените допълнително с молби вх. на ВКС № 10251 от 28.11.2018 г. и с вх. № 490 /17. 01.2019 г. писмени доказателства – списък по чл.80 ГПК и договор за правна защита и съдействие, сключен с адв. М.И. от 29.08.2018 г., в съдържанието на чл.2(1) от който се съдържат данни за заплатен в брой адвокатски хонорар от 6 500 лв., като депозирани след установения прекратителен срок по чл.287, ал.1 ГПК, не следва да бъдат обсъждани. Видно от приложеното по делото съобщение(л.109), препис от касационната жалба е редовно връчен на съдебния адресат на „ДЖАМБАЗОВИ СОЛАР” ООД, гр. Петрич на 29.08.2018 г. чрез Д. Ц. – офис сътрудник. Следователно дори приложена отменената, считано от 01. 09. 2018 г. (ДВ бр.65/2018г.) разпоредба на чл.61, ал.2 ГПК в действащата към релевантния за делото момент нейна редакция( ДВ бр.86 / 2017г.), дава основание да се счете, че още към датата на първата молба на „ДЖАМБАЗОВИ СОЛАР” ООД, с вх. на ВКС № 10251 / 28. 11. 2018 г. , срокът по чл.287, ал.1 ГПК за дружеството- ответник в производството по чл.288 ГПК, е бил изтекъл. Отделен в тази вр. е въпросът, че самата страна се позовава на своя молба със значително по- късна, от горепосочената дата – № 10465 от 04.12.2018 г. По изложените съображения и задължителните постановки в т.1 и т.2 на ТР № 6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, искането на ответника по касационната жалба за присъждане на деловодни разноски за касационното производство следва да се остави без уважение, като недоказано.
Предвид процесуалната уредба по действащия ГПК, както лишено от основание в закона, се явява и изрично адресираното до ВКС искане на „ДЖАМБАЗОВИ СОЛАР” ООД за допълнително присъждане на разноски за въззивната инстанция, с включен ДДС, обективирано в молба вх. на ВКС № 490 от 17.01.2019 г..
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1655 от 02.07.2018 г., постановено по т.д. № 5649/2017 г., по описа на с.с.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: