О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 154
София, 13.03.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 07.12.2012 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 227 /2012 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на А. Д. Д. от [населено място] против въззивното решение на Бургаския окръжен съд № І- 112 от 13.10.2011 год., по в.гр.д.№ 1424/2011 год..
Със същото решение е изменено решението на Бургаския районен съд № 388 от 07. 04.2011 год., по гр.д.№ 5597/2009 год., в частта му, относно деловодните разноски, като е отхвърлено искането на [фирма] за тяхното заплащане в размер на сумата 4 405.00 лв. и е потвърден първоинстанционния съдебен акт в останалата му част за отхвърляне на заявените в обективно кумулативно съединяване искове по чл.55, ал.1 ЗЗД и по чл. 92, ал.1 ЗЗД.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на съществените съдопроизводствени правила, касаещи преценката на събраните по делото доказателства и съдържанието на мотивите на постановения съдебен акт и на материалния закон – чл.65, ал.1 ЗЗД и чл.265, ал.2 ЗЗД – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Позовавайки се на възникналия между страните спор относно предмета на сключения предварителен договор от 05.03.2009 год. касаторът поддържа, че възприетото от въззивния съд разрешение на материалноправните въпроси, свързани с приложението на чл.20 ЗЗД – подлежи ли на тълкуване волята на съконтрахентите относно договорения предмет на изпълнение, когато договорните клаузи не са неясни или противоречащи си и в случай, че е допустимо тълкуване по реда на чл.20 ЗЗД, с оглед наличието на спор между страните относно съдържанието на договорната клауза, макар и тя да не е неясна, то коя воля на съконтрахентите съдът следва да съобрази – изявената такава в съответните двустранно подписани документи или предполагаемата такава, която не е обективирана писмено и може ли съдът да подмени съдържанието на същата, е в противоречие със задължителната практика на ВКС, формирана по реда на чл.290 и сл. ГПК.
Като израз на последната са цитирани: решение № 81 от 07.07.2009 год., по т.д.№ 761/2008 год. на І т.о. на ВКС; решение № 105/30.06.2011 год., по т.д.№ 944/2010 год. на ІІ т.о. на ВКС и решение № 559/ 17. 05. 1993 год., по гр. д. № 1724/92 год. на ІV г.о. на ВС.
Селективното основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК касаторът поддържа и по отношение на определените като значими за изхода на спора въпроси на материалното право, свързани с приложението на чл. 65, ал.1 ЗЗД и чл.265, ал.2 ЗЗД, които доуточнени от настоящата инстанция в съответствие с разясненията в т.1 на ТР №1/19.02.2010 год. са: „Дали кредиторът, който не е длъжен да приеме неточното длъжниково изпълнение, може успешно да упражни правата си срещу неизправния съконтрахент при всяка една от проявните форми на несъответствие на престираното с уговореното с договора – вид , обем и качество или такива права последният има само при наличието им в тяхното кумулативно единство?”; „ Има ли основание поръчващият да упражни потестативното си право да развали договора, когато изработеното е негодно в двете му проявни форми- за „ договорното и предназначение” и за „ неговото обикновено предназначение?” и „Какви предпоставки следва да са налице, за да бъде изработеното от изпълнителя негодно за договорното му предназначение?”.
С оглед поддържаното основание е цитирано решение на ІІ-то г.о. на ВКС № 161/14.07.2009 год., по гр.д.№ 5917/2007 год..
Ответната по касационната жалба страна в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразила по допускане на касационното обжалване и алтернативно по въведените касационни основния.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал. 2 ГПК въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационното обжалване, поради следното:
За да постанови обжалваното решение Бургаският окръжен съд е приел, че страните са валидно обвързани от сключен помежду им на 05. 03.2009 год. комплексен предварителен договор, включващ в съдържанието си елементи на покупко – продажба на вещни права и на договор за строителство, по силата на който ответното ТД се е задължило да изгради в степен на завършеност и да предаде на ищеца в рамките на 36 месечен срок, считано от датата на издаване на съответното строително разрешение, конкретен недвижим имот – апартамент, находящ се в предвидената за построяване по одобрен архитектурен проект жилищна сграда в [населено място], к-с ”Меден рудник”, индивидуализиран чрез своето подробно описание, а последният да му заплати договорената цена, от която авансово е престирана като капаро сумата 13 652 лв..
Изложени са съображения, че от заключенията – основно и допълнително на изслушаната в хода на процеса комплексна тройна съдебно – техническа експертиза е безспорна пълната идентичност между подробно описания в чл.1 от предварителния договор недвижим имот, с този изграден от ответното ТД, както по отношение общите части, разпределение, граници, така и по квадратура, поради което установените несъответствията като несъществени не влияят върху действителността на процесния договор.
Допълнителен аргумент в подкрепа на така приетата идентичност между договорения и изграден обект, изключваща наличие на предпоставките за ангажиране договорната отговорност на ответника за пълно виновно неизпълнение, според решаващия съд е липсата на ангажирани по делото доказателства въобще за съществуването на два различни архитектурни проекта на построената жилищна сграда, от които твърдяното различие в обекта, предмет на предварителния договор да произтича.
При обосноваване на горния правен извод въззивният съд се е позовал и на действителната обща воля на съконтрахентите, която тълкувана по правилото на чл.20 ЗЗД позволява да се приеме, че щом посоченият в чл.1 от договора обект, следва да се намира в предвидената за построяване по одобрен архитектурен проект жилищна сграда, то последният също следва да е изграден въз основа именно на този проект, поради което посочените в отклонение от същия отделни помещения за баня и тоалетна са явна техническа грешка, която сама по себе си не е основание за ангажиране договорната отговорност на строителя за неточно договорно изпълнение, което освен това – въведено като довод едва в хода на въззивното производство, не следва да бъде подробно обсъждано.
Позовавайки се на събраните по делото писмени доказателства касаещи изграждането на техническата инфраструктура на процесната сграда, които подробно е анализирал, както и на крайния срок за изпълнение на договора, който към датата на приключване на делото във въззивната инстанция не е бил изтекъл, Бургаският окръжен съд е отрекъл и основателността на твърдяната от ищеца безполезност на изработеното за договорното и обичайно негово предназначение, за да е налице обективна безвиновна невъзможност за изпълнение, обуславяща реституция на даденото от ищеца, поради надлежно упражнено от него право на безусловно разваляне на договора.
Следователно решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт позволяват да се приеме, че поставените от касатора материалноправни въпроси, като релевантни за крайния изход на делото, попадат в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК, с което общата главна предпоставка за допускане на касационното обжалване е доказана.
По отношение на същите е неоснователно позоваването на селективния критерий по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК – допълнителна процесуална предпоставка за достъп до касационен контрол, от категорията на абсолютните.
Освен, че част от изброените и приложени решения на ВКС, респ. на ВС не съставляват задължителна съдебна практика, тъй като не попадат в изчерпателно изброените в т.2 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС съдебни актове, относими към визираното селективно основание, то доколкото в случая конкретните поставени от касатора правни въпроси, извън тези свързани с тълкуване на договорите, във вр. с приложението на чл.20 ЗЗД, не са били въобще предмет на обсъждане в съпоставяните решения, постановени по реда на чл.290 и сл. ГПК критерият за селекция по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК е въобще неприложим.
Що се касае до възприетото от въззивния съд разрешение, че е налице необходимост от тълкуване на договора между страните когато, както е в случая, между страните е възникнал спор относно договорения предмет, а условията на които същото е подчинено изискват да бъдат съобразени както отделните договорни клаузи, така и преследваната от съконтрахентите цел, е в пълно съгласие на само с относимите към задължителната съдебна практика решения на ВКС, посочени от жалбоподателя – № 81/2009 год., по т.д.№ 761/2008 год. на І-во т.о. на ВКС и № 105/2011 год., по т.д.№ 944/2010 год. на ІІ т.о., но и със служебно известната на настоящия съдебен състав задължителна практика на ВКС, обективирана в редица други решения: № 1/ 2012 год., по гр.д.№ 777/2010 год. на І гр. о.; № 89/17.07.2009 год. по т. д. № 523/2008 год. на ІІ т. о., № 546/23.07.2010 г. по гр. д. № 856/ 2009 год. на ІV г. о., № 151/05.10.2010 год., по т. д. № 1035/2009 год. на ТК и др., според която когато е налице съмнение, неяснота, двусмислие в договорните клаузи или съществува спор между страните относно предмета на договора, действителната обща воля на съконтрахентите се установява чрез тълкуване, законността на което е обусловена от спазване на установените в чл.20 ЗЗД критерии, изискващи отделните договорни уговорки да не се преценяват изолирано, а във връзка едни с други, като всяка една от тях се схваща в смисъла, произтичащ от целия договор, с оглед неговата конкретна цел и в съответствие с обичаите в практиката и добросъвестността.
Отделен в тази вр. остава въпросът дали направените от Бургаския окръжен съд, въз основа на това тълкуване правни изводи, с които жалбоподателят изразява несъгласие са обосновани, или не, но като въпрос, свързан с правилността на обжалвания съдебен акт, той касае приложението на чл.281, т.3 ГПК, но е ирелевантен към предпоставките за допускане на касационното обжалване.
Ответната по касационната жалба страна в срока по чл.287, ал.1 ГПК е претендирала деловодни разноски за настоящето производство, които с оглед изхода на делото пред касационната инстанция и се следват на осн. чл.78, ал.3 ГПК, но само ако е доказала реалното им извършване, което в случая, поради отсъствие на доказателства в тази насока, не е налице.
Водим от изложените съображения, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Бургаския окръжен съд № І- 112 от 13.10.2011 год., по в.гр.д.№ 1424/ 2011 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ :