О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№154
София, 18.02.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 08.12.2016 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ЙОНКОВА
НИКОЛАЙ МАРКОВ
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 297 /2015 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК .
Образувано е по касационната жалба на ЕТ Д. Ц. Д., упражняващ търговска дейност под фирма „ Х. М. – Д. Д.”, [населено място] против въззивно решение на Добричкия окръжен съд № 313 от 07.10.2014 год., по в. гр. д. № 403/2014 год., в частта, с която при условията на чл.271, ал.1 ГПК след отмяна на първоинстанционното решение на Каварненския районен съд № 29 от 27.02.2013 г., по гр.д.№ 351/2012 год. е уважен предявения от Н. агенция за приходите [населено място] положителен установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, във вр. с чл.415, ал.1 ГПК и по отношение на настоящия касатор, като ответник, е признато за установено съществуване на вземане на ищеца в размер на сумата 12 254.47 евро, от които 10 768.20 евро – главница и 1 486.27 евро наказателна лихва за периода 28.12.2007 г. – 23.03.2010 г., лихва върху главницата на задължението, в размер на ставката, прилагана за Европейската централна банка към нейните главни сделки за рефинансиране в евро плюс 3.5% пункта, считано от 23.03.2010 год. до окончателното изплащане на задълженията, за което вземане е издадена срещу длъжника заповед за изпълнение на парично задължение, въз основа на документ по чл.417, ал.1 ГПК от 03.12.2010 г., по ч.гр.д.№ 757 /2010 год. на КРС, като в тежест на последния е възложена и отговорността за деловодните разноски за двете съдебни инстанции в общ размер от 3 852.48 лева.
С касационната инстанция е въведено оплакване за недопустимост- касационно основание по чл.281, т.2 ГПК, по съображения, че във въззивното производство пред Д. възникналият между страните правен спор е бил разгледан от състав на гражданско отделение на същия съд, вместо от състав на търговското му отделение, предвид търговския характер на делото. Алтернативно въведеното оплакване е за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост и допуснато нарушение на закона – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Основно касаторът възразява срещу извода на въззивния съд, че в случая е налице изискуемата се активна материалноправна легитимация за ищеца Н. агенция за приходите да предяви иск, основан на договорно неизпълнение на ответника, независимо, че не е страна по материалното правоотношение, по което претендира нарушени права.
Позовавайки се на ангажираните по делото доказателства жалбоподателят изразява и несъгласие с обосноваността на извода на Д., че в качеството си на страна – изпълнител по сключен договор за безвъзмездна финансова помощ по програма „Фар” не е спазил изискванията на чл.6.3, от Приложение ІІ към същия да извършва съответното публично оповестяване на произхода на средствата за финансиране на процесния проект, като такива от ЕС , съгласно изрично договореното в тази насока от съконтрахентите.
В изложение към касационната жалба по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на процесуалното и материално право: 1.”След като едно дело първоначално е образувано / правило/, като търговско по своя характер, допустимо ли е във въззивната инстанция то да се разгледа от състав на гражданска, а не на търговска колегия на въззивния съд ?”, Налице ли е в този случай недопустимост на съдебния акт на въззивния съд, обуславящ неговото обезсилване?”; 2. ”Задължителна ли е в правоотношенията между Държавата /респ.Министерството на труда и социалната политика/ и изпълнителя по процесния договор дефиницията на понятието „безработен”, съдържащо се в § 1 от ПЗР на Закона за насърчаване на заетостта, в светлината на факта, че в договора това понятие не е дефинирано никъде?”; 3. „ Какъв характер има нормата на чл.17, ал.1 от Преходните и заключителни разпоредби на Закона за насърчаване на заетостта – задължителен, или препоръчителен в светлината на употребения в договора термин „могат” да подават заявки?” 4. “Може ли Н. агенция за приходите да води искове, след като не е страна по материалното правоотношение, по което претендира права?”
Ответникът по касационната жалба – Н. агенция за приходите [населено място] в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразил срещу допускане на касационния контрол, позовавайки се на отсъствие на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК. Алтернативно е оспорил и основателността на въведените касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Министерство на труда и социалната политика – трето лице- помагач в процеса на страната на ищеца, е възразило по допустимостта на касационната жалба и алтернативно по нейната основателност, излагайки подробни съображения срещу твърдяните от касатора пороци.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване, поради следното:
Съгласно задължителните разяснения в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС достъпът до касационно обжалване, уредено по действащ ГПК като факултативно, а не задължително предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/ или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на конкретния правен спор и по отношение на който е налице някое от селективните основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т. 3 ГПК. Релевантен по вложения от законодателя в чл.280, ал.1 ГПК смисъл е само този материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е включен в предмета на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на предявения иск и има обуславящо значение за решаващите правни изводи на въззивния съд, а не за правилността на обжалваното въззивно решение, за възприемане на фактическа обстановка по конкретното дело или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
В случая на посочените от ОСГТК на ВКС критерии отговарят само формулираните от касатора материалноправни въпроси под № 3 и № 4.
Неоснователно по отношение на същите, обаче, се явява поддържаното селективно основание по т.4 на чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно даденото задължително тълкуване в т.4 на ТР№ 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалвано въззивно решение ще е от значение за точното прилагане на закона, било когато разглеждането му ще допринесе за промяна на създадена, поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на формираната правилна до момента съдебна практика, с оглед настъпила промяна в обществените условия и законодателство, при които е била създадена, а за развитие на правото, когато конкретната приложима правна норма е непълна, неясна или вътрешно противоречива и за да се създаде съдебна практика по прилагането и е необходимо корективното и тълкуване.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не се съдържат твърдения, че е налице подобна хипотеза, поради което аргументиран единствено с възпроизвеждане на законовия му текст и доводи за предстоящо “формиране на практика по тези дела” визираният критерий за селекция е неприложим, според цитираните по- горе задължителни разяснения в ТР № 1/2010 год. на ОСГТК на ВКС. Отделен остава въпросът, че нормата на чл.17, ал.1 от Преходните и заключителни разпоредби на Закона за насърчаване на заетостта е ясна и вътрешно непротиворечива, поради което не е и необходимо изправително тълкуване за изясняване на съдържанието и характера и, което е самостоятелно основание да се отрече приложението на т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Що се касае до първия от поставените въпроси, то той не притежава правната характеристика на правен въпрос по см. на чл.280, ал.1 ГПК, поради което не обосновава общата основна предпоставка за допускане на касационното обжалване. Липсата на правен въпрос, попадащ в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК сама по себе си е достатъчна, за да се отрече основателността на искания достъп до касация, без да се обсъжда наличието на допълнителната процесуална предпоставка – съответното въведеното от жалбоподателя селективно основание. Поради това единствено за прецизност следва да се посочи, че според постановките в Закона за съдебната власт гражданските дела се разглеждат от съответния районен или окръжен съд и съгласно чл.83 от Закона за съдебната власт окръжният съд действа като втора инстанция по гражданските дела. С разпоредбата на чл.84, ал.2 ЗСВ законодателят е създал възможност, по решение на общото събрание на съдиите при окръжния съд да могат да се създават и отделения. Следователно, както е прието и в постановеното по реда на чл.274, ал.3, т.2 ГПК определение № 30 от 16. 01. 2009 год., по ч.т.д.№ 361/2008 г. на І т.о. на ВКС, споделящо се напълно от настоящия съдебен състав, разпределението на делата в създадените по реда на чл.84 ЗСВ отделения на окръжния съд не променя компетентността му на съд, разглеждащ гражданските дела, като въззивна инстанция. Несъмнено е, че с оглед организацията на работа на съответния окръжен съд в същия може да бъде създадено и търговско отделение, на което да бъдат възложени образуваните търговски дела. Това, обаче, не означава, че оправомощени, по силата на изрична закона разпоредба, да разглеждат търговските дела са само и единствено съдиите от търговското отделение при съответния съд, в каквато насока са доводите на касатора. Или, доколкото в случая не се касае до приложение на разпоредбите по гл.ХХХІІ на ГПК – “Производство по търговски спорове”, то така поставеният от касатора въпрос № 1 е относим към организация работата на съответния окръжен съд и поради това – ирелевантен за предпоставките за допускане на касационното обжалване. Отделен е въпросът, дали договорите сключени по програма “Фар” въобще имат правната характеристика на търговска сделка по см. на чл.286 ТЗ, но като попадащ извън предмета на настоящето производство, той не подлежи на обсъждане.
С оглед гореизложеното, на това основание не е налице и вероятна недопустимост на обжалваното въззивно решение, който порок, в съответствие със задължителните постановки в т.1 на ТР№ 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, да обуславя задължение за касационната инстанция да допусне исканото касационното обжалване, дори при липса на формулиран от касатора правен въпрос.
Въпрос № 2 в изложението на жалбоподателя по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е фактически, тъй като разрешаването му е обусловено от съдържанието на конкретния договор, сключен на 30.10.2005 год. между ответника ЕТ, като бенефициент и Министерството на труда и социалната политика, като договаряща страна – възложител по програма “Фар” и постигнато между съконтрахентите съгласие, или не в твърдяния от касатора смисъл. В тази вр. следва единствено да се отбележи, че легалната дефиниция на дадено понятие е всякога приложима, при употребяването му в контекста на съответния закон, освен ако изрично по волята на съконтрахентите е дерогирана същата и на съответното понятие е придадено различно значение, само за целите на конкретния сключен помежду им договор, какъвто не е разглежданият случай.
По отношение материалноправната легитимация на Националната агенция за приходите, за пълнота на изложеното, е необходимо да се посочи, че като заявител в заповедното производство, на осн. чл.417, ал.1 ГПК, във вр. с чл.3, ал.7,т.6 от Закона за Н. агенция за приходите, според които законови разпоредби частните държавни вземания на изпълнителните агенции по предприсъединителните финансови инструменти, възникващи въз основа на договор, се събират от Н., по реда на ЗНАП, същата се явява страна и в исковото производство по чл.422, ал.1 ГПК, във вр. с чл.415, ал.1 ГПК.
В частта, с която предявените от ЕТ Д. Ц. Д., с фирма „ Х. М. –Д. Д.”, [населено място] срещу Министерство на труда и социалната политика обратни евентуални искове за заплащане на сумите : 1000 лв., като част от сумата 5008.64 лв., представляваща обезщетение за изплатени от ЕТ суми – заплати и месечни осигуровки на наети от него, в изпълнение на договора, три безработни лица 1000 лева – част от 5000лв., обезщетение за неимуществени вреди, поради наличие на „подозрение в измама”, изразяващи се в душевни страдания, изпадане в депресия, стрес и в резултат на това – загуба на два зъба, са отхвърлени, решението на въззивния съд е влязло в сила, като необжалвано.
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК е претендирал деловодни разноски, които с оглед изхода на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК му се следват в размер на сумата 500 лв., съгласно чл.9, ал.3 от Наредба № 1/2004 год. на Висшия адвокатски съвет.
Водим от изложените съображения настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Добричкия окръжен съд № 313 от 07.10.2014 год., по в. гр. д. № 403/ 2014 год., в частта му предмет на касационната жалба на ЕТ Д. Ц. Д., упражняващ търговска дейност под фирма „ Х. М. – Д. Д.”, [населено място] с вх.№ 7469/19.11.2014 г..
ОСЪЖДА ЕТ Д. Ц. Д., упражняващ търговска дейност под фирма „ Х. М. – Д. Д.”, [населено място] да заплати на Н. агенция за приходите, [населено място] сумата 500 лева/ петстотин лева/, деловодни разноски за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: