2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 154
гр. София, 02.03.2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и осми февруари през две хиляди и осемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова ч. т. д. № 226/2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на [фирма] – [населено място], срещу определение № 404 от 03.10.2017 г., постановено по т. д. № 536/2017 г. на Апелативен съд – П., в частта, с която е потвърдено определение № 515 от 02.05.2017 г. по т. д. № 206/2016 г. за прекратяване на производството по делото, образувано по предявен от [фирма] против Д. С. Е. установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК за съществуване на парично вземане, за което е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК № 584/29.02.2016 г. в производството по ч. гр. д. № 958/2016 г. на Районен съд – Стара Загора, и са обезсилени заповедта за изпълнение и издадения въз основа на нея изпълнителен лист.
В жалбата се излагат доводи за неправилност на обжалваното определение и се прави искане за неговата отмяна. Частният жалбоподател поддържа, че отричането от въззивния съд на процесуалната му легитимация за предявяване на иск по чл.422, ал.1 ГПК за съществуване на парично вземане, удостоверено в извлечение от собствените му счетоводни книги, противоречи на доказателствата по делото и на закона.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК допускането на касационно обжалване се поддържа с твърдения, че „въпросите, които са в противоречие с практиката на съдилищата и от значение за развитието на правото” са : „1. След като заявлението е отхвърлено, защото вземането не било на банката, тогава кой е носител на вземането; 2. В какво се изразява заобикалянето на закона; 3. Какъв е правният интерес на длъжника да обжалва на основание „цесия”, след като в този случай той ще бъде принуден на отговаря по иск с 4 % държавна такса, вместо по заповедно производство с 2 % такса”.
Ответницата Д. С. Е. – чрез адв. Д. Д., изразява становище за недопускане на въззивното определение до касационно обжалване поради отсъствие на основания по чл.280, ал.1 ГПК и за неоснователност на частната жалба по съображения в писмен отговор от 12.01.2018 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и на доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди определението на Окръжен съд – Стара Загора, с което е прекратено производството по предявения по реда на чл.422, ал.1 ГПК от [фирма] против Д. С. Е. установителен иск за съществуване на парично вземане по договор за банков кредит, за което е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417, т.2 ГПК – извлечение от счетоводните книги на банката – ищец, Апелативен съд – П. е приел, че искът е процесуално недопустим поради липса на активна процесуалноправна легитимация за ищеца [фирма].
При формиране на извода за недопустимост на иска въззивният съд се е позовал на постановеното по реда на чл.274, ал.3 ГПК определение № 1161/28.12.2012 г. по ч. т. д. № 865/2012 г. на ВКС, ІІ т. о., в което е прието, че „заемодател – банка, получил вземането срещу длъжника на основание сключен помежду им договор за кредит, което вземане впоследствие е цедирано от банката на трето лице, а по-късно прехвърлено обратно от третото лице – цесионер, но вече в качеството на цедент, на банката в качеството й на цесионер, не може да ползва реда за издаване на заповед за изпълнение по чл.417, т.2 ГПК, тъй като не е могъл да го ползва и цедентът, който не попада в субектите, изброени в чл.417, т.2 ГПК”. Изхождайки от цитираната практика, въззивният съд е съобразил, че с предявения иск банката – ищец цели установяване на вземане към ответницата по договор за банков кредит, което след сключване на договора е цедирала на небанкова институция – [фирма], че ответницата и дружеството – цесионер са предоговорили условията по кредита, след което цесионерът е прехвърлил вземането обратно на банката с договор за цесия, че банката е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение на вземането въз основа на извлечение от счетоводните си книги по чл.417, т.2 ГПК и след депозирано от ответницата възражение по чл.414 ГПК е предявила иска по чл.422, ал.1 ГПК. Предвид изложените обстоятелства съдът е направил извод, че в случая е приложимо даденото от Върховния касационен съд разрешение, с което е прието за недопустимо банката – цесионер да се ползва от облекчения ред по чл.417, т.2 ГПК, осигуряващ принудително изпълнение срещу длъжника за цедираното й от небанкова институция вземане, различно от първоначалното вземане по договора за кредит, и да води иск по чл.422, ал.1 ГПК за установяване на съществуването му. Съдът е изложил съображения, че самата цесия е допустима от правния ред и не представлява пречка за банката да се възползва от други правни възможности за защита на вземането си, а я лишава единствено от правото да ползва специалния ред по чл.417, т.2 ГПК вр. чл.422, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице поддържаните от частния жалбоподател основания за допускане на въззивното определение до касационно обжалване.
Допускането на касационно обжалване предполага с въззивното определение да е разрешен правен въпрос, обусловил решаващите правни изводи на съда по предмета на делото, по отношение на който са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Според задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, посочването на значимия за делото правен въпрос е задължение на касатора, който следва да обоснове и специфичните за основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК предпоставки.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК частният жалбоподател е формулирал три въпроса, които нямат характер на правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Въпросите не кореспондират с мотивите към обжалваното определение и по никакъв начин не са обусловили решаващите правни изводи на въззивния съд за недопустимост на предявения по реда на чл.422, ал.1 ГПК установителен иск. Въззивният съд изрично е посочил в мотивите си, че сключеният с небанкова институция договор за цесия лишава банката – цедент от възможността да ползва облекчения процесуален ред на чл.417, т.2 ГПК за снабдяване със заповед за изпълнение и да води иск по чл.422, ал.1 ГПК за цедираното вземане, но не изключва качеството й на кредитор на спорното вземане, придобито на основание „обратната цесия”. Съдът не е квалифицирал сключването на договорите за цесия като заобикаляне на закона /въпрос № 2/ и не се е произнасял по неотносимия към предемта на спора по чл.422, ал.1 ГПК въпрос /№ 3 от изложението/ „какъв е правният интерес на длъжника да обжалва на основание цесия” с оглед различния размер на държавните такси за заповедното и за исковото производство. Несъответствието на посочените от касатора въпроси с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК е достатъчно основание за недопускане на обжалваното определение до касационен контрол. Според разясненията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция няма правомощия да извежда значимия за делото въпрос от твърденията в касационната жалба и в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК.
Самостоятелен аргумент за недопускане на касационното обжалване е отсъствието на надлежно заявени и обосновани от жалбоподателя основания от кръга на предвидени в чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Бланкетната формулировка „въпросите са в противоречие с практиката на съдилищата”, без посочване на конкретни съдебни актове на ВС, ВКС или на други съдилища в страната, лишава касационната инстанция от възможността за преценка на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. Твърдението, че въпросите са „от значение за развитието на правото”, не може да бъде подведено под единното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, чието проявление изисква разрешеният с въззивния акт правен въпрос, обусловил изхода на конкретното дело, да е от значение не само за развитието на правото, но и за точното прилагане на закона.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на определението по т. д. № 536/2017 г. на Апелативен съд – П. в обжалваната от [фирма] част.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 404 от 03.10.2017 г., постановено по т. д. № 536/2017 г. на Апелативен съд – П., в частта, с която е потвърдено определение № 515 от 02.05.2017 г. по т. д. № 206/2016 г. за прекратяване на производството по делото.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :