О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 154
гр. София, 22.08.2018 г.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на шести юни две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова ч. гр. д. № 2174 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба вх. № 5790 от 22.02.2018 г. на В. Е. Й. чрез адв. П. Х. от АК-В. против Определение № 433 от 14.02.2018 г. по ч.гр.д. № 107/2018 г. на Окръжен съд – Варна. С него е потвърдено Определение № 12098 от 21.11.2017 г. по гр.д.№ 3154/2017 г. на Районен съд – Варна, с което е прекратено производството по същото дело поради недопустимост на иска по чл. 440 ГПК.
Ответниците по касация Е. П. Й. и М. Я. Х.-Й. са подали писмен отговор, в който считат, че са налице предпоставките за допускане до касация на обжалваното определение, както и че жалбата е възможно основателна.
Ответникът по касация „Р. (България) ЕАД не е подал отговор.
Касационната частна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е допустима по смисъла на чл. 274, ал. 3 ГПК. Заявени са оплаквания за неправилност на обжалваното определение и се иска да бъде отменено или изменено.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване на атакуваното определение, ВКС взе предвид следното:
С решаващите си мотиви въззивният съд е приел, че производството по делото пред Районен съд – Варна е образувано по иск на В. Е. Й. срещу М. Я. Х.-Й., Е. П. Й. и „Р. (България)” ЕАД за признаване за установено по отношение на М. Я. Х.-Й. и Е. П. Й. в качеството им на длъжници и „Р. (България)” ЕАД в качеството на взискател по изпълнително дело № 20137130400088 по описа на ЧСИ Л. Т. (рег. № 713 в КЧСИ, че длъжниците не са собственици на 5/32 ид.ч. от недвижим имот, върху който е насочено принудителното изпълнение, а именно апартамент № 46, находящ се в [населено място], [улица], [жилищен адрес] с идентификатор 10135.3513.257.3.4 по КККР на [населено място]. Ищецът твърди, че е собственик на 5/32 ид.ч. от процесния апартамент по силата на договор за дарение, обективиран в нотариален акт № 119, том II, рег. № 6474, дело №281/2009г. на нотариус А. А.. За дълг на ответниците М. Я. Х.-Й. и Е. П. Й. по договор за банков кредит, по изпълнително дело № 20137130400088 било насочено принудително изпълнение срещу целия имот, а ищецът не бил страна в изпълнителния процес. Задълженията на М. и Е. Й. произтичат от договор за банков кредит от 01.10.2007 г., обезпечен с договорна ипотека върху имота по нотариален акт от същата дата. През 2009 г. длъжниците дарили на ищеца 5/32 ид.ч. от имота, което е безспорно между страните, но независимо от транслирането на собствеността ищецът се явява задължено лице по отношение на взискателя, тъй като е ипотекарен длъжник по изпълнението и не е легитимиран да води иск по чл. 440 ГПК.
Така твърдяната от ответника „Р. (България)” ЕАД обстановка въззивният съд приел за установена от ангажираните по делото доказателства. От правна страна е прието, че ищецът е получил в дарение ипотекиран имот. Ипотеката следва имота, независимо от промяната на собствеността върху последния, която е настъпила след вписването на ипотеката. Ипотеката тежи върху целия имот. За ищеца не е налице правен интерес от предявяване на отрицателния установителен иск, тъй като в случая не се оспорва правото му на собственост върху идеални части от имоти нито от взискателя, нито от двамата длъжници. В случая не правото на собственост върху имота към настоящия момент обуславя правото да се насочи изпълнение по отношение на имота, а учредената върху същия преди дарствената сделка ипотека. След като върху имота има вписана ипотека, кредиторът има право да се удовлетвори, независимо че длъжниците вече не притежават целия имот. За ищеца не е налице правен интерес от предявения иск по чл. 440, ал. 1 ГПК, тъй като отричането правото на собственост на длъжниците няма да освободи имота от изпълнение. Липсата на правен интерес, доколкото е абсолютна положителна процесуална предпоставка, за която съдът следи служебно в хода на цялото производство, обуславя и недопустимостта на производството.
В представеното изложение на касационните основания („уточняваща молба“ от 30.03.2018 г.) е поставен следният въпрос с довод, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК:
„При липса на оспорване от ответната страна на право на собственост, счита ли се същото за признаване на иска касаещ именно правото на собственост. Какви са правните последици на подобно „неоспорване“: като на признаване на иска или както е приел съда на недопускане до разглеждане поради липса на правен спор“. Твърди се и очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2 ГПК.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато по следните съображения:
Очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2 ГПК не е налице, тъй като законът не е приложен в смисъл, противоположен от вложения от законодателя, делото не е решено въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, нито обжалваното определение е постановено при нарушения на основните начала на гражданския процес или явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика.
Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Поставеният въпрос е неотносим, тъй като не е бил предмет на разглеждане от въззивния съд и не е обуславящ изхода на спора съгласно т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е налице, тъй като жалбоподателят не сочи противоречива или погрешна съдебна практика или практика, нуждаеща се от осъвременяване поради изменения в законодателството или обществените условия, както и необходимост от създаване или осъвременяване на съдебна практика поради непълни, неясни или противоречиви разпоредби, които две предпоставки кумулативно образуват общото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК съгласно т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. Признанието на ответниците Й., че искът по чл. 440 ГПК е допустим и основателен, е ирелевантно при преценката за допустимост на претенцията. На първо място, ответниците Й. и взискателят „Р. (България)” ЕАД са задължителни необходими другари в производството по иска по аналогия с чл. 216, ал. 2, изр. 2 ГПК, за да породи правно действие по принцип признанието следва да се направи не само от ответниците Й., но и от банката-взискател.По-същественото е, че единствено властен да се произнесе по допустимостта на иска е съдът, а в настоящия случай е предявен изначално недопустим иск, който като такъв не подлежи на разглеждане по същество, независимо дали е признат за основателен от всички или някои от ответниците или не. Съдът може да постанови решение, основано на признание на иска, само когато такова искане е направено от ищеца и искът е допустим, какъвто настоящият случай не е.
Принудителното изпълнение срещу процесния имот, който е ипотекиран изцяло, е законосъобразно и спрямо процесните 5/32 ид.ч. от апартамента, тъй като вписването на договорната ипотека през 2007 г. предхожда по време дарението от 2009 г. Противопоставимостта на правата на приобретателя на ипотекиран имот се определят от поредността на вписванията. Ипотеката следва целия имот относно размера на цялото обезпечено вземане до удовлетворяването на правата на ипотекарните кредитори. Всяка част от ипотекирания имот обезпечава всяка част от ипотечното вземане, независимо че след учредяването на ипотеката правото на собственост върху идеални части от имота е било прехвърлено на жалбоподателя, срещу когото не е издаден изпълнителен лист.
В качеството си на съсобственик на процесния ипотекиран апартамент жалбоподателят няма правен интерес от предявяването на отрицателния установителен иск по чл. 440 ГПК независимо дали е в държане на имота, тъй като не е трето лице по смисъла на посочената разпоредба /Определение № 189 от 28.09.2017 г. на ВКС по ч. гр. д. № 3126/2017 г., I г. о., ГК; Определение № 348 от 12.05.2014 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1594/2014 г., IV г. о., ГК; Определение № 103 от 6.06.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1762/2018 г., I г. о., ГК; Определение № 395 от 11.06.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2338/2015 г., IV г. о., ГК/. Въззивният съд правилно е прекратил производството по делото, тъй като правният интерес е абсолютна положителна процесуална предпоставка за съществуването на правото на иск, за чието наличие съдът във всяка инстанция следи служебно до приключване на съдебното дирене съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК /Решение № 107 от 10.08.2011 г. на ВКС по гр. д. №78/2010 г., I г. о., ГК/, и е длъжен да прекрати производството непосредствено след констатацията, че правният интерес не съществува – независимо поради отпадането му в хода на делото или отсъствието му изначално към момента на предявяването на иска, какъвто е настоящият случай.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Определение № 433 от 14.02.2018 г. по ч.гр.д. № 107/2018 г. на Окръжен съд – Варна.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: