О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№154
гр. София, 04.04.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на втори март две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 813/16г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу въззивно решение № 2685 от 23.04.15г., постановено по в.гр.д.№ 20112/14г. на Софийския градски съд, АО, ІІІ б с-в, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение от 25.07.14г. по гр.д.№ 22994/11 г. на Софийския районен съд, 46 с-в, с което [фирма], [населено място] и [фирма], [населено място] са осъдени на основание чл.108 ЗС да предадат на С. Д. С. и И. Д. Г. владението върху незастроено дворно място с площ от 499 кв.м., находящо се в строителните граници на Г., м.”При воденицата” /”Л.”/, представляващо имот пл.№ 510001 по плана на новообразуваните имоти при посочените в решението граници. Със същото решение е признато за установено по отношение на [фирма], [населено място] и [фирма], [населено място], че двамата ищци са собственици на посочения имот.
По делото е установено, че с решение № 231 от 29.06.2006г. на ОСЗГ-П. на ищците в първоинстанционното производство С. Д. С. и И. Д. Г. е възстановено правото на собственост върху процесния имот при условията на чл.10, ал.7 и чл.13, ал.4 ЗСПЗЗ въз основа на решение от 12.04.06.г. по гр.д.№ 5513/05г. на СРС, постановено в производство по чл.14, ал.3 ЗСПЗЗ. С договор от 16.02.2000г. министърът на икономиката е продал на [фирма] /праводател на касатора/ по реда на действащия тогава ЗППДОбП недвижим имот- къмпинг „Врана” като обособена част от [фирма], представляващ имот с обща площ 220 000 кв.м./частично застроена/, с посочени в договора граници. За продадения имот е бил съставен акт за частна държавна собственост № 260 от 25.06.97г., в който е посочено, че се касае за стар държавен имот, предоставен за стопанисване и управление на [фирма] на основание разпореждане на МС № 114 от 29.03.1968г., както и че имотът е включен в капитала на посоченото дружество на основание заповед № 14401/91г. на СГС. Като бивш собственик на целия терен от 220 000 кв.м.е посочено Учебно-опитно държавно земеделско стопанство-Г.. Актът е издаден по искане на [фирма] без дружеството да е предоставило данни за конкретното основание за предоставяне на къмпинга преди разширението му на неговите праводатели. По силата на посоченото разпореждане държавното земеделско стопанство е предало безвъзмездно на Д. „Б.” 120 дка необработваеми и непродуктивни земи за разширение на къмпинг „В.” при посочени в него граници на предадената площ. Теренът от 220 000 кв.м. се състои от стара част от около 50 дка и нова част от около 50 дка и предвидения за разширение терен от 120 дка съгласно разпореждането на МС. Процесният имот попада частично /около 300 кв.м./ върху т.н. „стара част” на къмпинг „Врана”. През 1990г., по реда на У. № 56, СГС е вписал в регистъра на държавни и общински фирми ДФ”С.-Б.”, която през 1992г. е била преобразувана в акционерно дружество с държавно имущество под фирма [фирма].
При тези фактически данни въззивният съд е приел, че не е налице одържавяване на старата част на къмпинг „Врана”, в която попада процесният имот, респ. че не е установено тази стара част да е била иззета от държавното земеделско стопанство и да е загубила земеделския си характер, както и да е предоставяна на ДСП „Б.” като праводател на [фирма]. С оглед на това е прието, че У.-Г., а не държавата е било собственик на терените, попадащи в старата и новата част на къмпинга, поради което имотът е подлежал на реституция съгласно чл.10, ал.1 ЗСПЗЗ и решението на ОСЗГ легитимира ищците като негови собственици. Посочено е също, че не е налице придобивното основание по чл.17а ЗППДОбП/отм./ в полза на праводателя на касатора, доколкото имотът не е бил държавен, както и че съставеният акт за държавна собственост няма конститутивно действие и не поражда право на собственост.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т. 1 ГПК по въпроса за принадлежността на правото на собственост на имота, заявен за защита от ищците, в патримониума на държавата към момента на проявление на реституционния ефект (конститутивното действие на решението за възстановяване на собствеността на органа по поземлена собственост) по ЗСПЗЗ и по конкретно подлежи ли на възстановяване правото на собственост върху недвижим имот по реда на ЗСПЗЗ, който към посочения момент не принадлежи на държавата, а на трето /частно/ лице, както и по въпроса за доказателствената сила на съставения акт за държавна собственост във връзка с предмета на доказване и доказателствената тежест в хипотеза на преобразуване на държавно предприятие и последваща приватизация по реда на чл.17а ЗППДОбП /отм./.
Ответниците по жалбата С. С. и И. Г. считат, че касационно обжалване на посоченото въззивно решение не следва да се допуска, като претендират разноски, а останалите ответници не вземат становище по нея.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице релевираните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Съгласно тази разпоредба на касационно обжалване пред ВКС подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС.
Според дадените в ТР № 1/09г., ОСГТК на ВКС, т.1 разяснения касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода на делото в мотивираното изложение по чл.284, ал.1, т.3 ГПК, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да уточни поставения от касатора правен въпрос, но не и да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба.
В случая по първия поставен от касатора въпрос във въззивното решение липсва произнасяне, тъй като съдът не е приел, че към момента на възстановяване правото на собственост на ищците по реда на ЗСПЗЗ процесният имот е принадлежал на частно лице, а е прието, че негов собственик е било ДЗС-Г., поради което е подлежал на реституция съгласно чл.10, ал.1 ЗСПЗЗ. Ето защо този въпрос не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване, още повече, че във връзка с него касаторът не се позовава на противоречие с никаква практика.
Вторият въпрос не е решен в противоречие с представеното Р № 97 от 29.03.11г., по гр.д.№ 431/10г. на ВКС, ІІ г.о. с което е прието, че извършените в акта за държавна собственост отбелязвания за предоставяне правото на оперативно управление и стопанисване и за последващо включване на имуществото в капитала на търговско дружество при преобразуване на държавно предприятие, извършени от длъжностно лице в кръга на правомощията му, се ползват с доказателствена сила до установяване на противното. Противоречие липсва, тъй като въззивният съд не е взел друго становище по този въпрос, а е приел че актът за държавна собственост не поражда право на собственост, респ. че направените в него констатации са оборени от данните по делото.
Останалите представени от касатора две решения на ВКС също не могат да послужат като основание за допускане на касационно обжалване, тъй като във връзка с тях не е формулиран конкретен правен въпрос, а са направени общи касационни оплаквания във връзка с преценката на доказателствата и по-конкретно за необсъждане на договора за продажба на обособена част от предприятие от 16.02.2000г., който в действителност е обсъден, но е прието, че същият не е произвел вещнопрехвърлително действие по отношение на процесния имот.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответниците по жалбата С. С. и И. Г. направените от тях разноски в настоящото производство в размер на 1230 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 2685 от 23.04.15г., постановено по в.гр.д.№ 20112/14г. на Софийския градски съд, АО, ІІІ б с-в.
О с ъ ж д а [фирма], [населено място] да заплати на С. Д. С. и И. Д. Г. сумата 1230 лв./хиляда двеста и тридесет лева/ разноски.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: