ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 155
гр. София, 02.03.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четиринадесети февруари през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 3402 по описа на Върховния касационен съд за 2017 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК /в редакцията на закона, преди ЗИДГПК, обн. в ДВ, бр. 86/2017 г. /.
Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България срещу въззивно решение от 01.06.2017 г., постановено по възз. гр. д. № 142/2017 г. на Софийския окръжен съд, в частта, с което като е потвърдено решение № 4/11.01.2017 г. по гр. д. № 722/2016 г. на Ботевградския районен съд, прокуратурата е осъдена на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ да заплати да заплати на В. П. В. сумата 22 000,00 лв. обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от незаконно повдигнато и поддържано обвинение в извършване на две престъпления по чл. 219, ал. 4, вр. ал. 3, вр. ал.2, вр. чл. 20, ал. 2 от НК, за което лицето е оправдано с присъда, влязла в сила на 20.11.2014 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 20.11.2014 г. до окончателното й изплащане.
В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение поради постановяването му в нарушение на материалния и процесуалния закон.
В изложението си по чл.284, ал.3 т.1 ГПК жалбоподателят поддържа, че е налице основанието по чл.280, ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационния контрол по въпроса за критериите, които имат значение за размера на обезщетението за неимуществени вреди от наказателно преследване и задължението на съда да приложи принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД само с оглед репариране на вредите, за които е установено, че са в причинна връзка с конкретното незаконно обвинение. По тези въпроси се твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната съдебна практика на ВС и ВКС – т.11 от ППВС № 4/1968г., т.3 и т.11 от ТР № 3/2004г. на ОСГК на ВКС, т.19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС.
Ответникът по жалбата В. П. В., в срока по чл.287 ГПК е подал писмен отговор, в който излага доводи, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване акт на въззивен съд и е допустима.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира следното:
При определяне размера на следващото се на ищеца обезщетение за претърпените морални вреди, причинени вследствие на незаконно упражнената процесуална принуда, въззивният съд, след анализ и оценка на събраните по делото доказателства, включително по силата на препращането по чл.272 ГПК, е съобразил, че с постановление от 07.07.2009 г. ищецът е бил привлечен като обвиняем за извършени от него две тежки престъпления по чл. 219, ал. 4, вр. ал. 3, вр. ал. 2, вр. чл. 20, ал. 2 от НК, осъществени в периода от 04.01.2000 г. до 26.06.2000 г. и от 22.11.2001 г. до 20.02.2002 г., всяко от които с щета в особено големи размери и представляващо особено тежък случай. Обвинителният акт по повдигнатите обвинения срещу ищеца и девет други лица е внесено в съда, като само по образуваното първоинстанционно нохд № 2560/2010 г. са проведени 15 открити съдебни заседания с различна продължителност, с разпити на множество свидетели, а присъдата е обявена на 13.01.2012 г. Със същата ищецът бил признат за невиновен и оправдан по повдигнатите му обвинения за безстопанственост. Оправдателната присъда влязла в сила по отношение на ищеца на 20.11.2014 г.
Ищецът е заемал длъжността „изпълнителен директор“ на [фирма], към 26.02.2007 г. – „прокурист“, а към 07.05.2007 г. не фигурирал сред управляващите дружеството лица. Към 07.04.2008 г. до 22.06.2011 г. ищецът е бил член на Съвета на директорите на [фирма]. Съдът е посочил, че воденото срещу ищеца наказателно производство се е отразило на професионалната му кариера – последният преминал от по-високи управителни позиции, на по-ниски такива, като накрая напуснал банковата система.
Отчитайки тежестта и броя на престъпленията, в извършването на които е бил обвинен ищецът /две престъпления по чл. 219, ал. 4, вр. ал. 3, вр. ал. 2 от НК, за всяко от които е предвидено наказание лишаване от свобода от една до десет години, тежки престъпления по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК/; продължителността на наказателното производство /пет години и половина/; постановената мярка за неотклонение – „подписка”; броя и продължителността на извършените с участието на ищеца процесуални действия; както и конкретното отражение на незаконно упражнената процесуална принуда върху здравето, психиката, самочувствието, честта и достойнство на ищеца, уронването на доброто му име и авторитет в обществото, върху професионалната му кариерата и трудова реализация, респ. върху взаимоотношенията му със семейството и приятелите, съдът е приел, че на В. е справедливо да се присъди обезщетение за претърпените морални вреди в размер на сумата 22 000 лева.
При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че поставените от касатора правни въпроси са релевантни, но същите не са разрешени от въззивния съд в противоречие на цитираната в изложението и задължителна за съобразяване съдебна практика. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, обстоятелствата, които обичайно следва да се съобразят са данните за личността на увредения, начина му на живот, социалната среда, контактите, личния и социалния му живот, положението му в обществото, работата му; а когато незаконното обвинение е за умишлено престъпление в област, в която е професионалната реализация на обвиняемия, следва да се прецени как наказателното преследване се е отразило върху възможностите му за професионални изяви и развитие в служебен план, върху изградения авторитет и създаденото име на професионалист. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Следователно, размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост се определя според вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания и продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки и други страдания и неудобства.
В тази връзка, справедливостта се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики, а от процесуален аспект следва да се анализират и оценят в тяхната съвкупност всички относими обстоятелства и правнорелевантни факти. Въззивният съд не се е отклонил от тези правни разрешения в цитираната от касатора задължителна практика, поради което не е налице соченото основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и касационното обжалване не следва да се допуска.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 01.06.2017 г., постановено по възз. гр. д.№ 142/2017 г. по описа на Софийския окръжен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.