О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№155
Гр. София, 11.04.2017 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Гражданска колегия, Второ отделение в закрито заседание на четиринадесети февруари през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия Влахов т. д. № 60389 по описа на ВКС за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], обл. П. срещу Решение № 224/ 27.06.2016 г. по в. гр. д. № 260/2016 г. на Пернишкия окръжен съд. С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното Решение № 10/29.01.2016 г. по гр. д. № 799/2015 г. на Радомирския районен съд, с което е уважен предявеният от [фирма], [населено място] против касатора, иск с правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК- за признаване за установено в отношенията между страните съществуването на вземането на ищеца – кредитор по издадената в негова полза заповед за изпълнение на парично задължение № 452 от 27.07.2015 г. по ч. гр. д. № 566/2015 г. на Радомирския районен съд, а именно: сума в размер на 21 495 лева, с ДДС, представляваща незаплатено възнаграждение по Договор за изработка от 19.03.2012 г., за която сума е издадена фактура № [ЕГН]/17.12.2013 г. и впоследствие кредитно известие № [ЕГН]/21.01.2014 г. г., както и законната лихва върху главницата, считано от 24.07.2015 г. до окончателното й изплащане. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост, поради което се моли за неговата отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявената искова претенция бъде отхвърлена със законните последици.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на основанията за допускане на касационното обжалване е посочено, че в решението си въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправен въпрос от обуславящо значение за изхода на спора, а именно: „длъжен ли е въззивният съд да постанови решението си въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната и на доводите на страните съвкупна преценка, а ако смята някое доказателство за неотносимо или недостоверно – да изложи мотиви за това?”. По отношение на този въпрос се поддържа наличието на допълнителното основание за допускане на касационното обжалване, предвидено в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а именно, че произнасянето на въззивния съд по него е в противоречие със задължителната съдебна практика, обективирана в Решение № 24/28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на ВКС, І г.о. и Постановление № 7/1965 г. на Пленума на ВС. Изложени са и твърдения, че „исковата молба се явява нередовна, тъй като не съдържа изложение на обстоятелствата, на които се основава иска”, както и че „изложеното в обстоятелствената част на исковата молба е недоказано”. По същество изложението в тази му част възпроизвежда оплакванията, обективирани в касационната жалба, за неправилност на обжалваното въззивно решение поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила при разпределяне доказателствената тежест и обсъждане на събраните по делото доказателства, както и оплаквания, че е нарушено правото на защита на касатора в първоинстанционното производство, тъй като същият не е могъл да се яви в съдебно заседание на 13.01.2016 г., но въпреки представения болничен лист, е даден ход на делото и същото е обявено за решаване.
Ответникът по касационната жалба – [фирма], [населено място] не е депозирал писмен отговор в срока по чл. 287, ал.1 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение намира, че искането на касатора за допускане на касационното обжалване е неоснователно, тъй като не са налице предвидените в чл.280, ал.1 ГПК основания за ангажиране на правораздавателната компетентност на настоящата касационна инстанция по спора. Допускането на касационното обжалване на въззивното решение на Пернишкия окръжен съд на релевираните от касатора основания е обусловено от формиране на положителен извод, според който посоченият правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК е от обуславящо значение за изхода на конкретното дело, като при това въпросът следва да е разрешен в отклонение от задължителната практика на ВС или ВКС, респ. в противоречие с друго влязло в сила съдебно решение или произнасянето на касационната инстанция по него би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Формулираният от касатора процесуалноправен въпрос – относно задължението на съда да изложи мотиви по направените искания, възражения на страните и да извърши анализ на доказателствата при постановяване на решението, по съществото си не представлява принципен процесуалноправен въпрос от обуславящо изхода на спора значение. Задължението на съда мотивирано да се произнесе по исканията и възраженията на страните и да извърши съвкупна преценка на събраните по делото доказателства следва от пределно ясната формулировка на чл. 236, ал. 2 ГПК, която не допуска колебания при нейното тълкуване и изясняване на действителния й смисъл. На практика въпросът е поставен в контекста на релевираните от касатора оплаквания за допуснати от въззивния съд нарушения на съдопроизводствените правила при обсъждане на събраните по делото доказателства, и в този смисъл същият има отношение не към преценката за допускане на касационното обжалване, а към тази за евентуална неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.281, т.3, предл. 2 ГПК във фазата на разглеждане на касационната жалба. Предвид липсата на обща предпоставка за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК не следва да се изследва и наличието на допълнителната такава по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, съобразно постановките на ТР № 1/ 19.02.2010 г. по т.д.№ 1/09 г. на ОСГТК, като само за пълнота на изложението следва да се отбележи, че приложената практика е неотносима към конкретния правен спор и не е налице твърдяното противоречие на постановеното от въззвиния съд с нея. Също така следва да се отбележи, че отговорът на постановения от касатора въпрос относно задължението на въззивния съд да извърши собствена съвкупна преценка на събраните по делото доказателства се съдържа в т. 3 от ТР № 1/ 09.12.2013 г. по т.д.№ 1/ 13 г. на ОСГТК, според което въззивната инстанция по правило не може да променя фактическите констатации, поставени в основата на първоинстанционното решение /аргумент от чл. 269, изр. 2 ГПК/, освен ако въззивната жалба се съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения във връзка с фактите или за необоснованост на фактическите му изводи, а също когато това е необходимо, за да се обезпечи правилното приложение на императивния материален закон чрез установяване на правнорелевантните за спора факти /т.е. елементите от фактическия състав на приложимата в случая материалноправна норма/. В този смисъл така формулираният въпрос е и неотносим, доколкото въззивният съд няма служебното задължение да формира самостоятелни фактически изводи по спора въз основа на собствена съвкупна преценка на събраните пред инстанциите по същество доказателства.
Съдържанието на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не позволява да се изведе какъвто и да е друг конкретен правен въпрос, по отношение на който да се преценят основанията за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. Според задължителните указания на ТР № 1/2010 г. от 19.02.2010 г. касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, при което касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, още повече когато по същество изложението се свежда до излагане на твърдения за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения. Преценката, дали е налице такова нарушение, е по същество такава за неправилност на обжалвания акт поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила по чл. 281, т. 3 ГПК и същата се извършва във фазата на разглеждане на касационната жалба, а не при произнасяне по искането за допускане на касацията на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК.
С оглед гореизложените съображения, не са налице предпоставките на процесуалния закон за ангажиране на компетентността на Върховния касационен съд по спора.
Водим от горното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, състав на Второ Гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 224/ 27.06.2016 г. по в. гр. д. № 260/2016 г. на Пернишкия окръжен съд, по касационната жалба на [фирма], [населено място], обл. П..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: