О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№. 156
гр. София,13.03.2019 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на пети март, две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№2369 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Е. Г. М. срещу решение №832 от 10.04.2018 г. по гр.д.№56434/2017 г. на САС. С решението в обжалваната част, след частична отмяна на решение №5175 от 12.07.2017 г. по гр.д.№26/2016 г. на СГС, е отхвърлен предявеният от Е. Г. М. срещу ЗАД „ОЗК Застраховане” АД иск по чл.226, ал.1 от КЗ /отм./ за разликата над уважения размер от 54 000 лв. до сумата от 70 000 лв., обезщетение за претърпени неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 11.06.2015 г. и е потвърдено решение №5175 от 12.07.2017 г. по гр.д.№26/2016 г. на СГС в частта, с която искът по чл.226, ал.1 от КЗ /отм./ е отхвърлен за разликата над сумата от 70 000 лв. до пълния предявен размер от 90 000 лв., като е разпределена и отговорността за разноските.
В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно, поради нарушение на процесуалния и материалния закон и поради необоснованост, като в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, приложното поле на касационното обжалване е обосновано с произнасянето на въззивния съд по множество въпроси, които, доуточнени от настоящата инстанция съобразно т.1 от ТР №1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, се свеждат до: 1. Предпоставките за приложението на чл.51, ал.2 от ЗЗД при определяне наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице и за тежестта на доказване в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя по чл.226, ал.1 от КЗ. 2. Критериите при определяне на конкретния размер на обезщетението по чл.52 от ЗЗД и за задължителното излагане от страна на съда на съображения за определяне на същия. Твърди се, че въпросите за решени в противоречие с практиката на ВКС, като се поддържа, че решението е и очевидно неправилно.
Ответникът по касация ЗАД „ОЗК Застраховане” АД заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в предвидения в закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за установени фактите относно: естеството на ПТП като реализирано застрахователно събитие, настъпило през време на застрахователния договор, виновност на водача, предизвикал ПТП, чиято гражданска отговорност е била застрахована при ответника застраховател и наличието на причинна връзка между ПТП и травматичните увреждания на пострадалата ищца. Посочил е, че спорни въпроси във въззивното производство са тези, относно размера на обезщетението и относно наличие на доказан принос на пострадалата към вредоносния резултат и в какво се изразява този принос. Изложил е съображения, че вследствие на ПТП ищцата е претърпяла разкъсване на главичния лигамент на бедрената глава с формиране на костен откъслек от ацетабулума със значителна дислокация задно и изкълчване на дясна тазобедрена става, което е причинило трайно затруднение в движенията на десен долен крайник /според вещото лице възстановителният период е около 12 месеца, а пълно възстановяване е малко вероятно/, както и травма на седалищен нерв на десния крак, което самостоятелно е затруднило трайно движението на десния долен крайник, като ищцата е претърпяла 21 дни първично болнично лечение, с последвала 8 дни болнична рехабилитация /според вещото лице травмата на десния долен крайник, претърпяна от ищцата е изключително тежка, изискваща обездвижване за около 50-60дни, през който период ищцата е била зависима от чужда помощ, а увреждането е дълбоко анатомично и налага тазобедрено протезиране /. Установил е също така, че първоначално ищцата е имала нужда от чужда помощ за всяко нещо в ежедневието си, движила се е с инвалидна количка, а в последващия период е имала нужда от рехабилитация при необходим период за провеждането й – около 12 месеца. Посочил е, че от изслушаната КСМАТЕ е видно, че вследствие на ПТП ищцата е претърпяла удар в коляното, при което главата на тазобедрената става е излязла от тазовата ямка и е нанесла контузия на седалищния нерв, кракът се е скъсил и е останал трайно обездвижен, а
възстановяването при този вид травми е временно и се развива коксартроза, което налага подмяната на ставата с изкуствена – в периода от 24.01.2018 г. до 06.02.2018 г. ищцата е получила болнично лечение от постравматична коксартроза чрез имплантиране на безциментна протеза на бедрена става и пластика на ацетабуларен покрив. В този смисъл и отчитайки доказаните като обективни факти претърпени травми – тежка травма на тазобедрена става и седалищен нерв, продължителните болничен престой и рехабилитация, въпреки която ищцата претърпява смяна на тазобедрената става и нова рехабилитация, изпитаните първоначално интензивни болки, установеното стресово разстройство, изразяващо се в загуба на сън и нежелание за излизане, продължителността на възстановителния период – около 12 месеца, необходимостта от първоначално обслужване и помощ в ежедневието, невъзможността за самостоятелно предвижване за един също продължителен период от време, неудобството на един възрастен човек да не може да се обслужва и да се грижи за семейството си, продължаващите и досега болки, установени от разпитания свидетел, както и съобразявайки конкретните, индивидуални и субективни изживявания на ищцата и стандарта на живот в страната, е достигнал до извод, че справедливото парично обезщетение на ищцата за претърпени от нея неимуществени вреди е в размер на претендираната с исковата молба сума от 90 000 лв. По направеното с отговора на исковата молба и поддържаното пред въззивната инстанция възражение за съпричиняване на увреждането от страна на ищцата /поради несъобразяване на разпоредбата на чл. 137а от ЗДвП и неизползване на обезопасителен колан, с какъвто автомобилът е бил оборудван/, въззивният съд е посочил, че за да се приеме съпричиняване следва да се установи наличие на пряка причинна връзка между поведението на пострадалата и настъпилия вредоносен резултат, но не и вина, като приносът на увредената може да се изрази в действие или бездействие, но всякога поведението й трябва да е противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя в някаква степен. Приел е, че ищцата е пътувала на задна средна седалка на л.а. Ауди А4, като от изслушаните пред първата и пред въззивната инстанция експертизи е установил, че ищцата е пътувала без поставен колан, при ПТП тялото й е политнало напред и десният й свит крак се е ударил в предната седалка – ако ищцата е била с правилно поставен колан, коленете й не биха достигнали предната седалка и получената тежка травма не би била получена. Въззивният съд е счел, че твърденията на ищцата, че предните седалки на процесния автомобил са били изтеглени назад и че ръстът й е над средния нормален за жена, респективно, че и с поставен колан би претърпяла увреждания, са несвоевременни, предвид релевирането им едва пред въззивната инстанция. В този смисъл е достигнал до извод, че липсата на поставяне на предпазен колан от ищцата е противоправно поведение – в нарушение на разпоредбата на чл.137а от ЗДвП и в пряка причинна връзка с настъпилото увреждане, поради което и отчитайки по-голямата отговорност на водачите на МПС за осигуряване безопасност на движението, но и липсата на положена от ищцата грижа за нейната безопасност, до степен такава, че въобще не би претърпяла процесната тежка травма, ако беше ползвала обезопасителен колан, е възприел степен на обусловеност на увреждането от поведението на ищцата в размер на 40%.
Настоящият състав намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
С оглед изложените в решението мотиви, поставените въпроси са формирали правната воля на въззивния съд, тъй като решаването им е обусловило частичното отхвърляне на предявения иск. По отношение на тези въпроси обаче не е осъществено поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК.
Съобразно дадените в т.II от Постановление №4/1968 г. на Пленума на ВС разяснения, понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид при определяне на размера на обезщетението – такива при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др., като от значение са и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. От друга страна в задължителната съдебна практика на ВКС /обективирана в цитираните от касатора решения, а и в служебно известните на настоящия състав решения, постановени по реда на чл.290 от ГПК – решение №151 от 12.11.2013 г. по т.д. №486/2012 г., ТК, ІІ т.о., решение №130 от 09.07.2013 г. по т.д. № 669/2012 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., и мн.др./ се приема, че при определяне на справедливото обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от лице в резултат на причинени му от деликт телесни увреждания, следва да се вземат предвид, както характерът и тежестта на увреждането, интензитетът и продължителността на претърпените физически и емоционални болки и страдания, и прогнозите за отзвучаването им, така и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент. В случая въззивният съд, възприемайки за справедлив, претендираният от ищцата размер на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, е взел предвид, обсъдил е и е съобразил посочените критерии, поради което не е налице твърдяното отклонение от практиката на ВКС, а касационно обжалване не следва да бъде допуснато.
В цитираните в изложението по чл.284, ал.3 от ГПК решения, а и в константната практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 от ГПК, е застъпено становището, което се възприема изцяло от настоящия състав, че само по себе си нарушението на установените в ЗДвП и ППЗДвП правила за движение по пътищата не е основание да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, водещо до намаляване на дължимото се за същия обезщетение, тъй като е необходимо нарушението да е в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, т. е. последният да е негово следствие, доколкото приложението на правилото на чл.51, ал.2 от ЗЗД е обусловено от наличието на причинна връзка между вредоносния резултат и поведението на пострадалия, с което той обективно е създал предпоставки за настъпване на увреждането, като също така приносът трябва да е конкретен и да се изразява в извършването на определени действия или въздържане от такива от страна на пострадалото лице, както и да е доказан, а не хипотетично предполагаем. Приносът на увредения – обективен елемент от съпричиняването, може да се изрази в действие или бездействие, но всякога поведението му трябва да е противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя в някаква степен. В този случай трябва да бъде направено разграничение между допринасянето на пострадалия за възникване на самото пътно – транспортно произшествие, като правно значим факт, който обуславя прилагането на чл.51, ал.2 от ЗЗД и приноса му за настъпване на вредата спрямо самия него, който факт също води до приложението на чл.51, ал.2 от ЗЗД. Дали поведението на пострадалия е допринесло за увреждането, подлежи на установяване във всеки конкретен случай, тежестта за доказване е върху позоваващата се на съпричиняването страна, като съдът следва да прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния му принос – определянето на степента на съпричиняване зависи от конкретното проявление на визираните действия в конкретния причинен процес.
Възприетият от въззивният съд извод за извършено от пострадалата нарушение на разпоредбата на чл.137а от ЗДвП, което е в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, е направен след подробен и детайлен анализ на приетите по делото доказателства /наведените от ищцата едва пред въззивната инстанция обстоятелства, които са й били известни още при завеждане на делото, не е следвало да бъдат обсъждани от въззивния съд/, като степента на обективния принос на пострадалата е определена след отчитането на поведението й като предпоставка за настъпването на вредоносния резултат. В този смисъл съдът се е съобразил изцяло с визираната практика на касационната инстанция, поради което решението в обжалваната част не може да бъде допуснато до касационно обжалване.
С оглед изложеното и тъй като при постановяване на обжалваното решение не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, не се установява и твърдяната очевидна неправилност на решението. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания.
С оглед изхода на спора касаторът дължи на ответника по касация юрисконсултско възнаграждение пред ВКС в размер на 100 лв.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ решение №832 от 10.04.2018 г. по гр.д.№56434/2017 г. на САС в частта му, с която след частична отмяна на решение №5175 от 12.07.2017 г. по гр.д.№26/2016 г. на СГС, е отхвърлен предявеният от Е. Г. М. срещу ЗАД „ОЗК Застраховане” АД иск по чл.226, ал.1 от КЗ /отм./ за разликата над уважения размер от 54 000 лв. до сумата от 70 000 лв., обезщетение за претърпени неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 11.06.2015 г. и е потвърдено решение №5175 от 12.07.2017 г. по гр.д.№26/2016 г. на СГС в частта, с която искът по чл.226, ал.1 от КЗ /отм./ е отхвърлен за разликата над сумата от 70 000 лв. до пълния предявен размер от 90 000 лв., като е разпределена и отговорността за разноските.
ОСЪЖДА Е. Г. М. [ЕГН] да заплати на ЗАД „ОЗК Застраховане” АД[ЕИК] сумата от 100 лв., юрисконсултско възнаграждение.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.