О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 156
София, 04.03.2015 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, първо отделение, в закрито заседание на деветнадесети февруари през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
при секретаря и в присъствието на прокурора като изслуша докладваното от съдията Караколева т.д. № 1583 по описа за 2014 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на ЗД [фирма] чрез адвокат М. Г. срещу решение № 2258/21.11.2013 г. на Софийски апелативен съд /САС/ по гр.д. № 3045/2012 г., с което след отмяна на отхвърлително решение на Благоевградски окръжен съд /Б./ по искове на М. С. З. и Х. Б. К. срещу ЗД [фирма] по чл.226 КЗ и чл.86 ЗЗД е постановено решение, уважаващо исковете в пълния предявен размер със законните последици.
В касационната жалба касаторът поддържа оплаквания за неправилност, а като основание за допускане на касационно обжалване – чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Ответниците по касационната жалба – М. С. З. и Х. Б. К. оспорват допускането на жалбата и същата по същество, по съображения в писмен отговор.
ВКС, ТК, първо отделение, като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките, визирани в чл.280 ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. Изложените от касатора основания за допускане на касационно обжалване не попадат в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК, поради следните съображения:
Пред Б. са предявени искове от М. С. З. и Х. Б. К. срещу „ ЗД [фирма] по чл.226 КЗ и чл.86 ЗЗД за присъждане на обезщетения в размер съответно на 65000 лв. и 55000 лв. за претърпени неимуществени вреди от ищците, пострадали като пешеходци от ПТП, настъпило на 18.01.2010 г., причинено виновно от застрахован в ЗД [фирма] по риска „Гражданска отговорност” водач на МПС. Исковете са отхвърлени от Б.. За да отмени отхвърлителното първоинстанционно решение и постанови уважително такова, САС е приел, при наличие на оплакване в тази насока от ищците-въззивници, че при разпределение на доказателствената тежест и указване на правнозначимите факти, подлежащи на доказване, Б. не им е посочил нуждата да се докаже наличието към момента на катастрофата валидно застрахователно правоотношение за автомобила, причинил ПТП-то. На това основание САС е указал и приел представени от ищците, въззивници доказателства – договор с приложение и писмо на МВР, установяващи сключен застрахователен договор между МВР и ЗД [фирма] за служебен автомобил на МВР, причинил процесното ПТП. САС е приел, че на 18.01.2010 г. ищците, като пешеходци в [населено място], пресичайки [улица]са блъснати от автомобил „Опел”, модел „А.” на Т-образно кръстовище. Водачът на автомобила, причинил процесното ПТП е бил служител на МВР, управляваният автомобил – служебен. С присъда № 1029/01.09.2010 г. на Районен съд Петрич /Р./ /приложена/ е установено осъщественото транспортно престъпление и вината на водача, управлявал процесното МПС – водачът Г. се е движил със скорост от 89.39 км/час при разрешена такава от 50 км/час, превишаваща допустимата в населено място, при което е блъснал пресичащите пешеходци, причинявайки им по непредпазливост средни телесни повреди. Обсъждайки приложения протокол за ПТП и скицата към него, САС е приел, че пешеходците са се движили по мисленото продължение на перпендикулярен спрямо пресичаната улица тротоар, поради което е приел, че е неоснователен довода на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат от тях. САС подробно е обсъдил представените доказателства за получени увреждания от двамата ищци: от Х. К. – травма на главата, гръдния кош и левия долен крайник, наложили операция на лявата подбедрица с имплантиране на остеосинтетичен материал; на М. З. – фрактура на дясната раменна кост, увреда на радиалния нерв и открита луксация на първи пръст на лявата ръка, наложили операция на дясната ръка с имплантиране на остеосинтетичен материал. Уврежданията са установени от приложената по делото медицинска документация /епикризи, удостоверения, решение за временна нетрудоспособност/ и свидетелски показания. С оглед на тези доказателства съдът е определил размера на дължимите обезщетения за неимуществени вреди – 65000 лв. за М. З. и 55000 лв. за Х. К., като е взел предвид претърпените от двамата болки и страдания от уврежданията, проведеното лечение и рехабилитация, продължителните неудобства във връзка с възстановяването им, необходимостта от чужда помощ и от предстоящи операции при двамата за отстраняване на остеосинтетичния материал.
Допускането на касационното обжалване /чл.280 ал.1 ГПК/ предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т.1-3 на разпоредбата.
В настоящия случай касаторът твърди, че САС се е произнесъл по въпроси от значение за изхода на конкретното дело в противоречие с практиката на ВКС, като излага доводи във връзка с определения размер на обезщетенията с оглед чл.52 ЗЗД /1/, доводи във връзка с приемане на определени факти по делото за доказани и конкретно относно валидното застрахователно правоотношение /2 и 3/, критериите при определяне на обезщетението за неимуществени вреди и връзката му с икономическата конюктура в страната /4/ и обсъждането на направено възражение за съпричиняване /5/. Така изложените доводи не представляват основание за достъп до касация, доколкото не формулират въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, а излагат принципни питания, без оглед на установената и приета фактическа обстановка по делото от САС. Следва да се посочи, че относно наличие на застрахователно правоотношение с ответника по риска „Гражданска отговорност” в съответствие с т.2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и при оплаквания във въззивната жалба в тази насока САС служебно е указал необходимостта от доказване на твърдените от ищците факти /наличие на застрахователно правоотношение/, издал е исканите съдебни удостоверения и е приел представените от ищците- въззивници доказателства за наличие на застрахователен договор с приложението към него, в което фигурира процесното МПС причинило ПТП-то на 18.01.2010 г. с двамата ищци. При тези данни и представени доказателства САС е извършил съответната преценка и изложил своите съображения, с оглед на които е направил изводи за доказване по основание и размер на предявените искове. Доколкото се касае за преценка на САС като решаващ съд във връзка с конкретно събрани доказателства и конкретно приета въз основа на тях фактическа обстановка, няма основание да се приеме, че принципно зададени въпроси във връзка с обсъждане на доказателства са относими въпроси по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК или, че разрешението им е в противоречие с цитирана съдебна практика по обективно неидентични дела и обуславя наличие на допълнителен критерий за селекция по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Същото се отнася и по доводите за определяне на размера на дължимите обезщетения при приложение на чл.52 ЗЗД. Разликата в присъжданите от съдилищата различни размери на обезщетенията за неимуществени вреди от непозволено увреждане произтича от различните факти, специфични за всеки отделен случай, а не от прилагането на закона – чл.52 ЗЗД, който установява справедливостта като основен критерий за определяне размера на обезщетението за този вид вреда. В този смисъл са указанията, дадени в т.11 от Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленума на ВС, с които съдът се е съобразил при постановяване на обжалваното решение, прилагайки разпоредбата на чл.52 ЗЗД, като е посочил конкретните обстоятелства и значението им за размера на вредите. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне размера на обезщетението, при спазване принципа на справедливост е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт, но не е основание за допускане на касационно обжалване с оглед критериите в чл.280 ал.1 ГПК. Относно задължението на въззивния съд да се произнесе по всички възражения и конкретно относно съпричиняването на вредата /5/ следва да се посочи, че САС се е произнесъл по това възражение, изложил е съображенията си за липса на такова с оглед данните за мястото на пресичането от двамата ищци като пешеходци, означено в посочения констативен протокол и приложена скица към него. В този смисъл е налице обсъждане, поради което така формулираният въпрос за липсата на такова не съответства на изложените от САС съображения. Налице е несъгласие на касатора с крайния изход на спора, приет от САС, но това несъгласие не формулира нито въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, нито допълнителен критерий за селекция по чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
По изложените съображения, настоящият състав на ВКС счита, че касационната жалба не попада в приложното поле на чл.280 ал.1 ГПК и не следва да се допуска касационно обжалване по нея на решението на САС.
С оглед изхода на спора и на основание чл.78 ал.3 ГПК касаторът следва да заплати на ответниците по жалбата направените и поискани разноски за настоящата инстанция общо за двамата в размер на 3720 лв. адвокатски хонорар /пълномощно, договор за правна помощ и съдействие и списък по чл.80 ГПК/.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, съдът :
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2258/21.11.2013 г. на Софийски апелативен съд по гр.д. № 3045/2012 г.
ОСЪЖДА ЗД [фирма] със съдебен адрес [населено място], [улица] да заплати на М. С. З. и Х. Б. К., двамата от [населено място], [улица] общо сумата от 3720 лв. /три хиляди седемстотин и двадесет лева/ адвокатски хонорар за настоящата инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.