ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 156
София, 06. март 2020 г.
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на двадесет и шести февруари две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Б. Белазелков гр. д. № 4342 по описа за 2019 година, за да се произнесе, взе пред вид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 1124/13.05.2019 на Софийския апелативен съд по гр. д. № 4872/2018 в частта, с което е отменено решение № 4622/10.07.2018 на Софийския градски съд по гр.д. № 7009/2017, като Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати сумата 7.000 лева обезщетение за неимуществени вреди от неоснователно обвинение на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ.
Недоволен от решението в отхвърлителната част е и касаторът-ищец В. Л. Л., представляван от адв. Ал. Н. от САК, като счита, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправния въпрос за задължението на съда да обсъди в мотивите на решението всички доказателства относно правно релевантните факти по делото, включително относно обхвата на вредите и причинната връзка, както и по материалноправния въпрос за определянето на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД, които (въпроси) са решени в противоречие с практиката на ВКС, основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Позовава се на противоречие с ППВС № 4/1968 и практика на ВКС, която прилага.
Ответникът по жалбата Прокуратурата на Република България не е изразил становище по нея.
Недоволен от решението в уважителната част е касаторът-ответник Прокуратурата на Република България, като счита, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправния въпрос за задължението на съда да обсъди в мотивите на решението всички доказателства относно правно релевантните факти по делото, включително относно обхвата на вредите и причинната връзка, както и по материалноправния въпрос за определянето на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД, които (въпроси) са решени в противоречие с практиката на ВКС, основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Позовава се на противоречие с ТР № 3/2005 на ВКС, ОСГК, ТР № 1/2010 на ВКС, ОСГТК, ППВС № 4/1968 и практика на ВКС, която прилага.
Ответникът по жалбата В. Л. Л. не взема становище.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като констатира, че обжалваното решение е въззивно, както и че предметът на делото пред въззивната инстанция не е под 5.000 лева, намира, че то подлежи на касационно обжалване. Касационната жалба е подадена в срок, редовна е и е допустима.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че ищецът е бил оправдан с влязла в сила присъда по повдигнато обвинение за две умишлени престъпления по чл. 203 ал. 1, вр. с чл.201, ал. 1, вр. с чл.26 НК за присвояване на чужди пари и по чл. 211, вр. с чл. 210, ал. 1, т. 3, вр. с чл. 209, ал. 1, вр. с чл. 26, ал. 1 НК за поддържане на заблуда, представляващи тежки престъпления, които са особено тежки случаи и в особено големи размери, за които са предвидени наказания „лишаване от свобода от 10 до 20 години“ и „лишаване от свобода от три до десет години“, извършени в качеството му на длъжностно лице – управител и едноличен собственик на „Булстройинвест“, като наказателното преследване е продължило повече от 15 години (от 31.10.1996 г. до 11.07.2012 г.), наложена му е била най-тежката мярка за неотклонение „задържане под стража“ за срок от 73 дни, изменена в „парична гаранция“. От разпитаните по делото свидетели е прието, че ищецът е имал строителни обекти, като клиентите, на които е продал жилища си искали парите обратно и той имал забавяне в плащането; правили са обиск в дома му и офиса му; бил задържан за около 3 месеца, като след освобождаването му от ареста, изглеждал отслабнал и съсипан; семейството му се разрушило – съпругата му получавала заплахи и 10-годишният му син имал страхови неврози, последвал развод; бил компрометиран и не успял да завърши обектите, които били разграбени, докато бил в ареста; в офиса му идвали мутри, които притеснявали и жена му и детето; бил много уплашен; отказал да споделя, не е искал да говори, бил притеснен за семейството си, за работата; бил обявен за общо държавно издирване и добре, че е избягал, тъй като бил застрашен от заплахи за унищожение; пострадало доброто му име и бизнеса му. Въззивният съд е кредитирал свидетелските показания, но е отчел, че касаят впечатления до началото на 1997 г., след което ищецът е напуснал страната (което е установено и от писмените доказателства – писмо от Дирекция „Международно оперативно сътрудничество“ към МВР и от приложеното ДП № 237/96, че през 1997 г. ищецът е обявен за международно издирване по линия на Интерпол, като на 14.05.2007 г. е снет от общодържавно издирване). Образуваното срещу ищеца наказателно производство се водило задочно при условията на чл. 269, ал. 3, т. 3 НПК. Съдът е приел, че през по-голямата част от периода (95 %), ищецът е бил извън страната, дълго време е бил в неизвестност, поради което не е проведено надлежно доказване на реалните търпени болки и страдания, техния обем и интензитет, освен периода на задържането под стража. Като е съобразил възрастта на ищеца към момента на задържането му (37 години); продължителността на престоя му в ареста (2 месеца и половина), неизбежно сериозното негативно отражението върху психиката и здравето му; тежестта на престъпленията, за които са му повдигнати обвиненията по процесното дело, въззивният съд е приел, че сумата от 7.000 лв. справедливо ще обезщети ищеца за претърпените от него и доказани неимуществени вреди. Изложени са съображения, че независимо от обвиненията за тежки умишлени престъпления, взетата мярка, продължителността на наказателното производство над разумния срок – повече от 15 години, водено задочно, недоказани са останали твърдените болки и страдания в сочения обем след излизането от ареста, тъй като непосредствено след това е напуснал страната, бил е в неизвестност, съответно разпитаните свидетели нямат преки и непосредствени впечатления от психическото му състоянието във връзка с процесното производство (в този смисъл като неоснователни са приети твърденията на ищеца за неудобствата във връзка с наложената му забрана да напуска страната). Прието е, че свидетелските показания установяват, че преди започване на наказателното преследване ищецът и семейството му са били сериозно заплашвани от недоволни клиенти, вкл. и от мутри, поради неизпълнение на поетите от него ангажименти по договори за строителство, на което по всяка вероятност се дължи последвалият развод, а получаваните заплахи са в основата на установените от свидетелите сериозни притеснения и уплах и са причината да напусне страната, което обаче от друга страна неизбежно се е отразило на значителното забавяне на процесното наказателно производство във връзка с връчването на книжа. Ето защо, съдът е приел, че установените значителни неимуществени вреди и промяна в живота на ищеца не са причинени само и единствено от процесното наказателно производство и първоинстанционното решение е отменено за разликата над 7.000 лв. до 30.000 лв.
Касационното обжалване не следва да бъде допуснато, макар поставените въпроси да обуславят решението по делото, въззивният съд е съобразил установената съдебна практика на ВКС. Размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост се определя според вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания и продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки и други страдания и неудобства. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по поставения процесуалноправен въпрос, тъй като съдът е съобразил задължението си, че в мотивите на решението следва да обсъди всички доказателства относно правно релевантните факти, като посочи кои факти намира за установени и кои намира за недоказани, включително и относно обхвата на вредите и причинната връзка. Приложената от касатора съдебна практика не е в противоречие с приетото от въззивния съд, доколкото касае случаи с различна фактическа обстановка.
Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1124/13.05.2019 на Софийския апелативен съд по гр. д. № 4872/2018.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.