О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 156
София, 17.02. 2010 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на единадесети февруари две хиляди и десета година в състав:
Председател:Добрила Василева Ч. аргарита С.
Г. Г.
като изслуша докладваното от съдията С. гр. д. № 1498/09 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК от Б. Н. Д. и М. М. Б. чрез адвокат С от АК гр. Б., срещу въззивното решение № II-23 от 06.04.2009 г. по в. гр. д. № 870/08 г. на Бургаския окръжен съд, с което в сила е оставено решение № 160 от 29.10.2008 г. по гр. д. № 286/07 г. на К. районен съд, с което е отхвърлен предявен от касаторите иск по чл. 108 ЗС за ревандикация на дворно място с площ 487 кв. м., образуващо парцел ****span>IX от кв. 115 по плана на гр. К. от 1910 г., попадащ по сега действащия подробен устройствен план в УПИ I-567 от кв. 10.
Поддържат се основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по материалноправния въпрос за тази от предпоставките за възстановяване на собствеността по чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ, която се отнася до обекта на реституция, и по процесуалноправния въпрос за приложението на чл. 188, ал. 1 ГПК /отм./.
От ответниците О гр. К. счита, че предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице, “Общински имоти К. ” Е. гр. К. не е взел становище.
При проверка по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
Въззивният съд приел, че претендираният от ищците имот не съществува реално по градоустройствения план при влизане в сила на чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ, поради което не е налице възстановяване на собствеността и искът за ревандикация, предявен от наследниците на Д. Ж. Х. Ф. , починала на 12.11.2003 г., от която имотът е отнет без законово основание, е неоснователен. Към 22.11.1997 г. имотът, съставляващ парцел ****span>IX от кв. 115 по плана от 1910 г., е попадал в терен, отреден за кооперативен пазар, който е бил реализиран и ползуван като общински пазар, от което съдът заключил, че се касае за терен, предназначен за обществено обслужване. В този случай приложение намира чл. 2, ал. 5 ЗОСОИ, като засегнатите собственици могат да поискат отделяне и реално връщане на земята или на част от нея за обособяване на парцел. При непровеждане на тази административна процедура незасегнатата от мероприятието част от имота не би могла да бъде възстановена по силата на закона, тъй като такъв имот не съществува по градоустройствения план и не би могъл да бъде обособен, без да се извърши промяна на плана досежно предназначението на терена.
Предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице. Липсва твърдяното противоречие на обжалваното решение с ТР № 6/2006 г. и ТР № 1/1995 г. на ОСГК на ВКС на РБ, и с решение № 218 от 10.04.2007 г. по гр. д. № 3087/05 г. на ВКС на РБ, IV-то г. о.
ТР № 6/2006 г., т. 1, изяснява възстановяването на собствеността върху незаконно отнети или отчуждени не по установения законов ред от държавата, общините и народните съвети недвижими имоти в периода от 09.09.1944 г. до 1989 г., ако са били застроени и не съществуват до размера, в който са били отнети или отчуждени. Посочено е, че целта на реституционния закон е да възстанови имотите, доколкото те съществуват като самостоятелни обекти на собственост. Ако те физически или правно са изгубили тази самостоятелност, не би могло да бъдат възстановени на техните собственици. Когато в резултат на благоустройствени изменения имотът се е трансформирал, той би подлежал на възстановяване, само ако може да се обособи като самостоятелен обект съобразно нормативите за устройство на територията.
ТР № 1/1995 г., т. 1, касае възстановяване правото на собственост върху имотите по чл. 1 и чл. 2 ЗВСОНИ при промяна на предназначението им и при извършено застрояване, ако имотите съществуват като обекти на собственост до размерите, в които са отчуждени.
В посочените тълкувателни решения и в останалата практика на Върховния касационен съд относно възстановяването на недвижими имоти, включително и отнети без законово основание, израз на която е и представеното от касаторите решение № 218/07 г. по гр. д. № 3087/05 г., изрично е посочено, че възстановяването на правото на собственост настъпва само ако имотът съществува реално при влизане в сила на закона-25.02.1992 г., съответно 22.11.1997 г. за имоти в хипотезата на чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ, какъвто е този по исковата молба. В случаите на незастроен имот, който след одържавяването му е застроен, се възстановява останалата незастроена част, ако тя може да се обособи като самостоятелен обект на собственост. Данните по делото сочат, че спорното място съществува като територия, предназначена за обществено обслужване, транспортна инфраструктура и пешеходно движение. Върху имота на наследодателката на ищците са извършени промени, които не позволяват реалното му връщане. В плана от 1989 г., както и в действащия от 2004 г., имотът не е заснет като отделен обект – 182 кв. м. от него попадат в улица и тротоар, 170 кв. м. – в паркинг и тротоар, и 135 кв. м., съставляващи зелени площи и част от настилка, водеща до изграден паметник – в действащия пазар, реализирани са преди влизане в сила на ЗВСОНИ и от посочените части не съществува възможност да се обособи самостоятелен имот.
Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК е налице когато въззивният съд е разрешил определящ изхода материалноправен или процесуалноправен въпрос, по който има противоречива съдебна практика.
Понятието “практика на съдилищата” по смисъла на посочената разпоредба не включва практиката на административните съдилища. Затова неоснователно е позоваването от касаторите на определение № 1* от 15.10.1993 г. по адм. д. № 1896/93 г. на ВС, III-то г. о.
В определение № 75 от 11.11.2008 г. по гр. д. № 2681/08 г. на ВКС на РБ, IV-то г. о., с предмет иск за обезщетение от неоснователно ползуване на недвижим имот, не е дадено разрешение на въпрос, който да се поставя и в настоящото производство, за да се прецени налице ли е предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Не е налице и чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Основание по този текст има, когато произнасянето на съда е свързано с тълкуване на закона, в резултат на което ще се достигне до отстраняване на непълноти или неясноти на правни норми или когато се налага да се изостави едно тълкуване на закона и да се възприеме друго. В случая касаторите не са развили коя от посочените хипотези е налице, а и не се констатира необходимост от такова тълкуване или правоприлагане.
По поставения процесуалноправен въпрос следва да се посочи, че в съответствие с трайната практика по приложението на чл. 188, ал. 1 ГПК /отм./ въззивният съд е обсъдил всички относими за спора факти и обстоятелства, събраните по тях доказателства и доводите на страните. Наред с това трябва да се има предвид, че касационното обжалване се допуска само по определени правни въпроси, а не по такива, свързани с преценката на доказателствата от въззивния съд и приетото от него като фактическа обстановка, тъй като целта на касационното производство е даде отговор на правни въпроси, а не да се обсъждат за трети път фактите по делото. Ето защо и по процесуалноправния въпрос, част от който е доводът за необсъждане на скица № 253 от 09.03.1998 г., не се констатира основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 или 3 ГПК.
Ответната община не е заявила искане за присъждане на сторените за касационното производство разноски.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № II-23 от 06.04.2009 г. по в. гр. д. № 870/08 г. на Бургаския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: