1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 157
гр. София, 12.03.2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на тринадесети февруари през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 2308 по описа за 2017г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца [фирма], гр. Св. В. чрез процесуален представител адв. Р. С. срещу решение № 68 от 23.06.2017г. по в. т. дело № 151/2017г. на Бургаски апелативен съд, Търговско отделение, с което е потвърдено решение № 96 от 24.03.2017г. по т. дело № 495/2016г. на Окръжен съд Бургас, Граждански състав. С първоинстанционния съдебен акт е отхвърлен предявеният от [фирма], гр. Св. В. против [община] иск за заплащане на сумата от 62 741,72 лв., представляваща вземане, придобито по договор за цесия от 19.06.2015г., сключен между [фирма] и [фирма], а именно дължима законна лихва върху неизплатени в срок на изпълнителя и дължими суми по договор за изпълнение на обществена поръчка от 13.01.2011г. в общ размер на дължимото от 409 523,98 лв., включваща както следва: мораторна лихва върху сумата от 203 641,30 лв. за периода от 01.01.2013г. до 03.11.2015г. в размер на 58 787,74 лв. и мораторна лихва върху сумата от 205 882,68 лв. за периода от 28.08.2015г. до 03.11.2015г. или сумата от 3 953,98 лв., и [фирма] е осъдено да заплати на [община] разноски по делото в размер на 2 000 лв.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Релевира доводи, че вземането е дължимо от момента на извършване на работата и издаване на проформа фактура, а не на данъчна фактура, с включено в същата ДДС. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК обосновава допускането на касационно обжалване с твърдението, че съдът се е произнесъл по материалноправни въпроси, които са решени в противоречие с постоянната практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК:
1. „Издаването на фактура основание за извършване на плащане ли е или е достатъчно изпълнение на възложеното?” – според касатора този въпрос е решен в противоречие с решение № 987 от 26.11.2004г. по гр. дело № 157/2004г. на ВКС, ТК, II т.о.
2. „Представлява ли издадена обикновена, неданъчна фактура основание за заплащане на възложена, изпълнена и приета от възложителя работа?” – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Ответникът [община] не изразява становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди изложените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и след проверка на данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Въззивният съд е констатирал, че на 13.06.2011г. между [община] като възложител и [фирма] като изпълнител е сключен договор за изработка с предмет обществена поръчка за изграждане на канализационна система в [населено място]; дължимата сума като главница по договора е изплатена от възложителя, както и че на 19.06.2015г. между [фирма] като цедент и настоящия касатор /ищец по делото/ [фирма] като цесионер е сключен договор за цесия, с който са прехвърлени всички изискуеми и бъдещи вземания, произтичащи от изпълнението на договора за обществена поръчка. Посочил е, че в чл. 3 от договора за изработка е уговорена обща стойност на СМР в размер на 2 058 826,85 лв. без ДДС, а в чл. 4 от договора – начинът на плащане на цената, както следва: 20 % от цената – авансово след подписване на договора и представяне на фактура; междинни плащания, които не могат да надвишават 20 % от стойността на договора – в двадесетдневен срок от представяне на акт образец 19 и фактура; окончателно плащане – в срок от 30 дни след приемане и въвеждане на обекта в експлоатация.
Позовавайки се на заключението на приетата по делото съдебно – счетоводна експертиза, решаващият съдебен състав е констатирал, че в счетоводството на възложителя са постъпили десет броя счетоводни фактури на стойност 1 965 475,28 лв. без ДДС, издадени от [фирма], отговарящи на изискванията на договора за изработка от 13.06.2011г., както и на изискванията на Закона за счетоводството относно документалната обоснованост на стопанските операции и Закона за ДДС във връзка с изискванията за задължителни реквизити на данъчните документи. Приел е, че тези фактури са придружени с акт обр. 19 за приемане на извършени СМР, подписани от страните и строителния надзор. По тези фактури [община] е извършила плащания на обща стойност 2 276 665,55 лв. с ДДС чрез банкови преводи по сметка на изпълнителя [фирма], като последното плащане по фактура № 662/28.10.2015г. на стойност 409 523,55 лв. е извършено на 29.10.2015г. по сметка на [фирма] на основание договор за цесия от 19.06.2015г.
Бургаският апелативен съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че страните са договорили заплащането на възнаграждението да се извършва след приемане на работата чрез представянето на акт образец 19. Констатирал е, че приемането на работата е осъществено на 28.10.2015г. с издаване на фактура № 622/28.10.2015г. и представянето й в счетоводството на възложителя, както и че последният е изпълнил задължението си за плащане с нареждане на сумата по фактурата по сметката на цесионера [фирма] на следващия ден. Въззивният съд е установил, че представената проформа фактура № 2/18.06.2015г. на стойност 409 523,55 лв. не е отразена в счетоводството на Общината и на [фирма], подобно на останалите десет фактури.
Констатирайки липсата на доказателства, установяващи, че към 01.01.2013г. – деня, следващ датата, на която е уговорено изпълнение на работата по договора, изпълнителят е завършил уговорения обем на СМР, решаващият съдебен състав е приел, че възложителят не е изпаднал в забава. Позовавайки се на разрешение за ползване на строежа от 28.07.2015г. и констативен акт образец 3 от 31.03.2015г., е счел, че срокът 31.12.2012г. не е бил спазен от изпълнителя и за възложителя не е възникнало по – рано задължение за заплащане на възнаграждние. Бургаският апелативен съд е направил извод за неосъществен правопораждащия юридически факт по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, тъй като възложителят [община] не е изпаднал в забава съоветно на 01.01.2013г. и 28.08.2015г.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по него. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
По отношение на посочения в т. 1 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК материалноправен въпрос доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен. Налице е постоянна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК по приложението на чл. 266, ал. 1 ЗЗД, която е в смисъл, че основание за плащане на извършени строително – ремонтни работи е изпълнението на възложените СМР и тяхното приемане от възложителя. В сключения между страните договор за изработка може да бъде уговорена изрична писмена форма за предаване и/или приемане на работата /например с приемо – предавателен протокол/. Приемането на извършената работа не е само право, но и задължение на възложителя, и обхваща както фактическо действие – реално получаване на фактическата власт върху изработеното, така и правно действие – одобрение на изработеното, т. е. признание, че то действително съответства на възложеното с договора. Дори и извършената работа да не е приета изрично със съставянето на писмен акт, подписан от възложителя, може да има фактическо приемане по силата на законовата презумпция, установена в чл. 301 ТЗ, когато поръчващият е подписал данъчната фактура за дължимо възнаграждение, отразил я е в счетоводните си регистри и е ползвал право на приспадане на данъчен кредит. В този смисъл са постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 65 от 16.07.2012г. по т. дело № 333/2011г. на ВКС, ТК, II т.о. и цитираните в него решение № 138 от 17.10.2011г. по т. дело № 728/2010г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 42 от 19.04.2010г.по т. дело № 593/2009г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 166 от 26.10.2010г. по т. дело № 991/2009г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 34 от 22.02.2010г. по т. дело № 588/2009г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 94 от 02.03.2012г. по т. дело № 133/2010г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове. Съгласно решение № 48 от 31.03.2011г. по т. дело № 822/2010г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 250 от 11.01.2011г. по т. дело № 535/2010г. на ВКС, ТК, II т. о., постановени по чл. 290 ГПК, възложителят може да е приел изпълнената работа с конклудентни действия – упражняване на фактическа власт върху изработеното и експлоатацията му, без възражение за недостатъци. В настоящия случай, обжалваното решение е постановено в съответствие с постоянната съдебна практика, като въззивният съд не е приел, че съставените фактури са самостоятелно основание за плащане на възнаграждението на изпълнителя, а е обвързал задължението за плащане на възнаграждението по чл. 266, ал. 1 ЗЗД съобразно договорните клаузи /чл. 4, ал. 2 от договора за изпълнение на обществена поръчка/ – приемане от възложителя на изпълнената работа с представяне на акт образец 19 и представяне на издадена от изпълнителя фактура.
Преценката на конкретните факти по делото, относими към доказване на изпълнението на договора, приемането на работата от възложителя и изискуемостта на вземанията за възнаграждение по договора, е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт. В тази връзка оплакванията на касатора за необоснованост и незаконосъобразност представляват отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК
Не е налице и твърдяното противоречие на въззивното решение с решение № 987 от 26.11.2004г. по гр. дело № 157/2004г. на ВКС, ТК, II т. о. Съгласно т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009г., ОСГТК, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване е налице, когато в обжалваното въззивно решение правният въпрос от значение за спора е разрешен в противоречие с тълкувателни решения и постановления на Пленума на ВС, тълкувателни решения на ОСГК на ВС, постановени при условията на чл. 86, ал. 2 ЗСВ от 1994г. /отм./, тълкувателни решения на ОСГТК, ОСГК и ОСТК на ВКС или решение, постановено по реда на чл.290 ГПК. Цитираното и приложено от касатора решение № 987 от 26.11.2004г. по гр. дело № 157/2004г. на ВКС, ТК, II т.о. не е от категорията на съдебните актове по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като е постановено по реда на отменения ГПК.
Позоваването на посоченото решение не обосновава и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, предвид наличието на постоянна практика на ВКС, създадена по реда на чл. 290 ГПК, която е съобразена от въззивната инстанция при постановяване на обжалвания въззивен съдебен акт.
По отношение на посочения в т. 2 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК материалноправен въпрос твърдяното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е доказано. По смисъла на т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009г., ОСГТК при позоваване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът следва да посочи в какво се изразява значението на решения от въззивния съд правен въпрос за точното прилагане на закона и едновременно с това – за развитието на правото. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване. В настоящия случай в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът не излага твърдение, че поставеният от него въпрос е от значение за развитието на правото, т. е. че е налице второто от двете кумулативно предвидени изисквания във връзка с поддържаното основание. Отделно от това, разпоредбите на чл. 112, чл. 113 и чл. 114 ЗДДС за фактурата като данъчен документ, задължението на данъчно задълженото лице – доставчик да издаде данъчна фактура и изискванията на закона за съдържанието на данъчната фактура като първичен счетоводен документ са ясни и не налагат тълкуване в смисъл, различен от вложения в тях от законодателя.
Поради липса на твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, не следва да се допусне касационно обжалване на решението на Бургаски апелативен съд. С оглед изхода на спора разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника не се присъждат, тъй като не са поискани и не са представени доказателства, че такива са направени в касационното производство.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 68 от 23.06.2017г. по в. т. дело № 151/2017г. на Бургаски апелативен съд, Търговско отделение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.